* * *
Към петия час с чая бяхме приключили с делото. Свидетелските показания бяха събрани, бяха направени пет копия и в магазина паството слушаше прочувствената реч на пастор Ризлин, а мисис Еньо беше сред внимателните слушатели.
– Религията е сила. – каза докторът за трети път отново в стаичката за сметки в магазина за дрехи.
За трети път! Отначало успях да блокирам психическите призиви към лекаря, но след няколко часа поредната психическа атака завърши със замайване и кръвотечение от носа. При консултацията решихме да дадем шанс на религията в тази битка срещу психическата инвазия. Не мога да кажа нищо за религията, но всеки път, когато доктор Еньо се опитваше да напусне магазина на „Верг и Верг“ със стъклен поглед, мисис Еньо го викаше с ласкавото: „Скъпи, къде отиваш?“ И способността на доктора да мисли трезво се възстановяваше, а аз, за мое голямо облекчение, можех да се справя без магии.
Двама частни детективи и представители на Колежа на независимите защитници на правата на човека бяха любезно изпратени при нас от самия лорд Гордън. Професионалистите регистрираха пепелта от дрехите на момчето, пътя, по който е минало момчето, и показанията на свидетелите – семейство Верг, моите, на лекаря. Работата беше трудоемка, но необходима.
* * *
Към шест часа бяхме напуснали магазина на събралото се семейство Верг и аз, с моето копие от делото, тъкмо слизах по стълбите, облегната на ръката на мистър Илнър, когато изведнъж в бързо сгъстяващия се здрач се чу щракване, последвано от ярка светкавица и оглушителен трясък.
Не разбрах, че това е изстрел, докато мистър Илнър, който ме беше избутал в преспата, не извика „Назад!“ на мисис Макстън, която ме следваше от магазина.
Но нито той, нито аз, нито някой наоколо дори не разбра веднага – куршумът не излетя.
Той замръзна във въздуха, заобиколен от частици горящ пушек, осветявайки лицето на един блед и определено луд млад мъж, и… рухна върху снега.
Порив на вятъра, силен, ме събори на земята, едва не разпиля папката ми с документи, изхвърли неуспешния убиец – и над тротоара прелетя дракон. Крилата черна сянка, която се превърна в човек, щом лорд Арнел стъпи на камъните.
Драконът не зададе нито един въпрос, не произнесе нито една дума и едва погледна околните. Той ме вдигна безшумно от снежната преспа, отърси снега в косата ми с едно докосване на облечената си в ръкавица длан, не ме погледна в очите, обърна се и се отдалечи към кметството. Зад него, сякаш уловен от невидимо ласо, моят неуспял убиец се плъзна по пътя, виейки от ужас… и после още един…
Втори, трети, четвърти…
Те виеха, бореха се, опитваха се да се хванат за стълбове, стъпала, парапети, но някаква неизвестна страшна сила все още ги дърпаше, и то съвсем не към кметството – към мазето на полицейското управление.
– О, Боже мой, какъв ужас! – беше всичко, което мисис Макстън каза.
„Той е станал по-силен!“ – помислих си аз със същия ужас.
* * *
Докато пътувах към къщата, чувах удари и грохот – ремонтните работи бяха в разгара си. Помислих си с копнеж за разходите, както настоящи, така и предстоящи.
– Зимна градина, – каза внезапно мисис Макстън – зимна градина, това е, което ни е нужно на всички!
Нейният ентусиазъм не беше съпроводен нито от мен, нито от мистър Уолън, който беше пристигнал, след като чу за покушението. А мистър Илнър отбеляза, че в града цари мрачна, потискаща атмосфера и конете я усещат. Подобно нещо би изглеждало немислимо, но след появата на лорд Арнел дори проповедта на отец Ризлин не можеше да ни спаси от мисълта за невероятното. Уви, трябваше да слушаме друга, защото мистър Илнър ни беше оставил в магазина на Верг след покушението под претекст: „Колкото по-близо до Арнел, толкова по-безопасно“, и се беше прибрал вкъщи, за да вземе оръжията, мистър Уолън и кучетата. Така че се прибрахме вкъщи под охрана и колкото повече се отдалечавахме от града, толкова по-светло ставаше. Осезаемо по-ярко…
– Ментална магия? – отгатна мистър Уолън.
– Така изглежда. – бях принудена да призная аз. А после добавих успокоително: – Къщата на професор Стантън е защитена от всякакви ментални магии, така че всички ще се чувстваме много по-добре вътре.
Веднага щом входната врата се отвори, ни посрещнаха една закачена карабина, един сияещ мистър Онър и непреодолимият аромат на ягодов пай.
А от задната част на къщата се чу гласът на Бетси:
– Сега слагам масата.
– Всички си измийте ръцете! – заповяда мисис Макстън.
Никой не се възпротиви. Особено кучетата. Кучетата, след като бяха бягали до града и обратно, бяха направили чудеса от ловкост и скокове и се втурнаха в кухнята, като едва не събориха мистър Онър, и спряха, тъжно хленчейки, когато мистър Илнър заповяда „Стой!“. Мистър Илнър умееше да командва и коне, и кучета.
– И вън от къщата! – извика той.
Кучетата ни напуснаха с най-нещастен поглед, толкова нещастен, че две парчета свинско бутче полетяха от чинията, която Бетси носеше в малката трапезария, и докато пътуваха по пътя си, блеснаха с малка синя вълшебна искра и увиснаха пред лицата на кучетата. Кучетата обаче не грабнаха месото. Те подушваха парчетата, хленчеха, но… не ядяха.
– Може! – каза мистър Илнър с въздишка.
И радостните кучета грабнаха лакомствата си и изтичаха под стълбите пред входната врата, за да обядват.
– Мис Вайърти! – коняря ме погледна укорително – И кучетата, и конете ги обучавам да не ядат нищо, което не съм им разрешил. Това се нарича благоразумие. Тези кучета тепърва започват да се обучават, така че нека отсега нататък да избягваме изкушенията.
И мистър Илнър отиде да разпрегне конете.
Но да, у дома беше много по-добре, отколкото в града, макар че ушите ми горяха като огън, когато се качих по стълбите към новата си спалня.