***
В уютната гостна стенният часовник тиктакаше силно, метличините, изплетени върху копринения тапет, бяха със сребърни, а не със зелени листенца и стъбла, леките бели завеси на прозорците бяха притиснати от тежки сребърни пердета, а мебелите, външно изящни според мен, бяха развалени от тежки крака, масивни подлакътници и много сребърно изтъкани възглавници. Възглавниците бяха навсякъде. На гостите първоначално предлагаха две – под гърба и под краката, третата се поставяше на коленете под чинийка с чаша, четвъртата се предлагаше под ръката, за да не е трудно да се държи чашата.
Уви, въпреки всички грижи и опити за създаване на уютна атмосфера, аз, подобно на мисис Макстън, намерих разкоша и изобилието от сребро за явно претоварващи. Освен това много се страхувах, че всеки момент ще ми предложат пета възглавница. Просто за по-сигурно, за всеки случай, за да ме притиснат на този диван завинаги.
– Мис Вайърти, вие сте очарователна! – За сто и първи път възкликна лейди Есалин.
Съвсем не, старата драконица беше плашеща с жизнеността на погледа си и движенията, които, предвид ръста и фигурата и, изглеждаха застрашителни. Не е изненадващо, че колкото по-дълго продължаваше посещението, толкова повече изпитвах желание да се сгуша в дивана и да се покрия с възглавници. Може би в този контекст нямаше да имам нищо против една пета….
И като гледах лейди Есалин, не можех да разбера как от крехката руса дама на семейния портрет, висящ над камината, драконицата се е превърнала в нещо толкова значително и като тегло, и като размери. И метаморфозата се беше случила с нея след раждането на децата и, защото на същия семеен портрет имаше пет млади дракона на възраст от шест до двадесет години и… Можеше обаче да се предположи, че лейди Есалин не е майка на всички тях, като се имат предвид думите на мистър Толок за броя на вдовците в Града на драконите.
Но семейният портрет създаваше впечатлението за идиличен брак, а останалите стени на всекидневната бяха изпълнени с портрети на млади дами и лордове, предимно светлокоси и с очевидна прилика с лейди Есалин. Малко по-далеч вече се виждаха картини, на които не всички потомци на драконовото семейство бяха избрали дракони за свои половинки. Поне не чистокръвни дракони.
– Просто очарователна – продължи лейди Есалин, която бе приключила с разказа на последните новини за мисис Макстън и мен, състоящи се в обсъждане на новите модни тенденции в столицата, и бе преминала направо към въпроса: – Твърде очарователна сте за вдовци!
Непосредствеността беше впечатляваща, както и самата лейди Есалин.
– Как изобщо ви е хрумнало такова нещо в очарователната ви глава?
Нямам представа. И изобщо нямах идея откъде уважаемата дама знае за разговора ми в кметството, а и не смеех да попитам.
– С вашите сини очи, мис Вайърти, би трябвало да обърнете внимание на настойчивите ухажвания на лорд Алек Гордън, той несъмнено е крайно специфичен за средностатистически дракон, но вие сте първото момиче, на което е предложил ръката си – повярвайте ми, при нас това означава много.
Аз несъмнено щях да повярвам, но, задушавайки се малко след тази информация, известно време кашлях принудително, после, след като възстанових дишането и правилността на стойката си, попитах:
– Извинете?
Лейди Есалин, с пляскане на ръце, от което чаят едва не напусна чашата и, пръскайки застрашително към сковалата се мисис Макстън, ме погледна възмутено и укорително обясни:
– Мис Вайърти, мъжът ви е представил ръка, необременена с ръкавица, това недвусмислено означава; че по принцип не желае да се обременява с дрехи във ваше присъствие.
Усетих, че се изчервявам бързо, защото… защото бях възприела думите на дамата буквално. Втора задушаваща вълна ме връхлетя при осъзнаването на изключителната ми порочност и тъкмо се канех да поискам прошка, когато драконицата добави:
– Толкова е очевидно, че той ви желае! Какво ще облечете на приема на Арнел?
***
Мисис Макстън и аз напуснахме къщата на прекалено гостоприемната лейди Есалин объркани и с чувство за предстояща паника.
За следващия месец за мен бяха планирани над двадесет излизания. Планирани не от мен и не аз решавах къде ще отида и къде не. Наистина, ако знаех как ще се развие тази визита – щях да си остана вкъщи.
– Не разбирам – въздъхнах раздразнено, докато се настанявах на седалката на каретата – в Уестърнадан има ли критичен недостиг на девойки в брачна възраст?
– Трябва да призная, че и аз съм малко в недоумение – докладва икономката.
– Нямам никакво желание да посещавам каквото и да било – казах аз, посочвайки купчината покани, които лейди Есалин вече беше удостоила с „да, ще присъствам, и то с удоволствие“.
– Страхувам се, че нямате избор – каза мисис Макстън с искрено съчувствие.
Нейното съчувствие се отнасяше както за факта, че ще трябва да посетя всички тия, така и за това, че ще бъде в компанията на лейди Есалин като моя придружителка – уви, мисис Макстън, по силата на произхода си, имаше право да влиза в тези къщи само като прислужница.
„Какво ще облечеш на партито на Арнел?“ – Припомних си въпроса на моята вече фактическа придружителка.
Протегнах ръка, извадих от купчината покани бяла картичка със златен релеф и прочетох: „Приятелски прием лорд и лейди Арнел“.
По някаква причина съзнанието ми се прикова към тази информация… и ми бяха нужни само няколко секунди, за да разбера защо. Пред очите ми е като наяве се появи първа страница на вестника, снимката и заглавието: „Лорд Арнел и лейди Енсан обявиха годежа си“.
– Колко… странно – промълвих аз, взирайки се в белия, златно релефен лист, докато се опитвах да разбера защо не помня лицето на дракона от тази снимка.
Веднага разпознах момичето, но почти не забелязах мъжа, който беше ангажиран с нея, но сега… Имам съвсем нормална памет, дори при емоционалния смут, който преживявах, би трябвало да съм запомнила лицето му поне в общи черти.
Но някак си ясно си спомних само ръцете му. Едната, в черна велурена ръкавица, която стискаше бастуна, а другата, не твърде нежно и също в наличието на ръкавица, държеше спътницата си за лакътя.
Странно, но аз обърнах внимание на ръцете. Или не е странно, в светлината на думите на лейди Есалин „това означава, че той по принцип не желае да се обременява с дрехи в твое присъствие“. За мен, израснала в столицата и човешкото общество, беше някак необичайно да свързвам голото мъжко тяло с голите мъжки ръце…
Но се принудих да си припомня отново неприятното нахлуване на непознатия дракон и потръпнах, защото за разлика от лицето на мъжа, аз запомних ръцете му! Ръцете му, облечени в ръкавици, едната от които ме стискаше здраво около кръста, като ми пречеше да помръдна, а другата магически нахлуваше в спомените ми. И по всичко личеше, че нахлуването не е останало без последствия за паметта ми.
– Мис Вайърти! – Разтревожи се мисис Макстън.
– Мисис Макстън – преместих поглед от поканата към жената, която явно се тревожеше за състоянието ми – спомняте ли си как изглеждаше драконът, който нахлу при нас предишния ден?
Тя примигна изненадано, понечи да отговори и дори отвори уста… но веднага я затвори и само очите и, светлосини, почти прозрачни, мигновено се закръглиха.
– Не си спомняте – заключих аз.
– Страхувам се, че… не – прошепна мисис Макстън.
„Мис Вайърти, мъжът ви подаде ръка, необременена с ръкавица, което недвусмислено означава, че по принцип не желае да се обременява с дрехи във ваше присъствие“ – мислено повторих думите на лейди Есалин.
И осъзнах нещо, за което жените от Града на драконите явно още не бяха помислили: липсата на ръкавица не означава, че мъжът желае жена, а че мъжът може да използва магия върху жена.
– Мис Вайърти! – Мисис Макстън ме погледна с ужас.
„Не ми пука за благоприличието по отношение на любовницата на престарелия Стентън“. Да, той можеше да заплюе, и то лесно. Момиче без семейство и без семейна подкрепа в столицата беше обект на… не особено благородни желания, какво да кажем за Драконовия град, откъдето дори не можех да си тръгна!
– Мис Вайърти… – икономката ме погледна с нарастваща тревога.
– Знаете ли, това е много странно – казах аз, докато продължавах да разглеждам поканата – доколкото разбирам, лордът току-що е убил годеницата си и семейството му организира приятелски прием? Това е малко прекалено, не мислите ли?
Назад към част 9 Напред към част 11