Пътувах в каретата, вслушвах се замислено в тропота на конските копита, хрущенето на скрежта под колелата, воя на зимния вятър, свистенето на камшика на водача, подтикващ конете, и чувствах безумна празнота в изпепелената си душа.
Аз съм на двадесет и четири. Там, зад мене, остана семейството, което никога нямаше да приеме избора ми, бившият годеник, който вече се беше оженил щастливо за друга и бе получил така желания си наследник, приятели и познати, които завинаги ми обърнаха гръб.
Пред мен…
Пред мен беше Градът на Драконите, както ние, обикновените хора, го наричахме, Уестърнадан, както гордо го наричаха коренните му жители, известен още като Рейнхол, както беше отбелязано на картите на империята.
Град на върха на планина. Град, който де юре и де факто, имаше абсолютна независимост в нашата държава: специален статут, собствени закони, напълно затворени територии, които не се контролират от изпълнителната власт на империята. Град на заснежени върхове и вечен сняг, изграден от камък и желязо, обдухван от ледени ветрове по всяко време на годината. Град, който оттук нататък щеше да бъде мой дом, но никога нямаше да ме признае за своя.
Очакваше ме живот в изолация. В глуха изолация… до края на дните ми.
Някога не ми се струваше толкова страшно, но сега… неизвестното ме плашеше. Особено ако е неизвестност, от която не може да се очаква нищо хубаво. Аз съм на двадесет и четири, не искам да се погребвам жива и професорът трябваше да ме предупреди. Трябваше… но си замълча.
Понякога мълчанието е по-лошо от лъжата.
Сто пъти по-лошо.
Лъжата наранява, но мълчанието убива…
За съжаление, професор Стентън почина, преди да ми стане известна дори част от тази ужасна истина. Но в този конкретен момент съжалявах повече за смъртта му, отколкото за нерадостната ми съдба и нейните перспективи. И вероятно трябваше да съм озлобена или да изпитвам гняв, но всичко, което чувствах, беше горчивината от изгубеното, болката от загубата, знанието, че този стар дракон никога повече няма да ми се усмихне, няма да ми каже нищо, никога повече няма да ме подкрепи, няма да ме насочи, няма да ми даде мъдър съвет и нашите шеговити кавги в лабораторията… тях също никога повече нямаше да ги има.
Скърбях не за отишлите си – скърбях за загубата. Бях загубила твърде много, бях зашеметенa от тази загуба и затова едва ли осъзнавах ясно всичко по-нататък.
Като в мъгла премина пътуването до Желязната планина, като нещо съвсем незначително беше възприет факта на проверката в митническия пункт, в резултат на която всичката прислуга на професор Стентън беше пусната без въпроси, но аз и прислужницата Маргарет трябваше да останем тук още за едно денонощие.
На следващата сутрин стана известно, че Маргарет не е одобрена от съвета на основателите на Рейнхол, както и моят кочияш, и затова всичко, което ми оставаше, беше да наема екипаж и да се радвам, че имам само една пътна чанта с мен, а всички вещи под строгия надзор на мисис Макстън вече бяха в къщата на професор Стентън… имам предвид вече в моята къща.
Моят дом, моята крепост, моето последно пристанище, моята… на практика, гробница.
Седях с вдигнати крака на твърдата седалка на наетата карета и вече не очаквах нищо от живота, абсолютно нищо добро.
И изведнъж нощта, изпълнена с воя на ледения вятър и падащите големи снежни парцали, беше прорязана от отчаян женски вик.
Вик, който накара конете да изпръхтят и да спрат. Вик, който по никакъв начин не повлия на моя кочияш, размахал камшика си и безмилостно стоварващ го върху гърбовете на животните с възклицанието:
– Какво спряхте? Да вървим! По-бързо! По-бързо! Ей!
Отново изсвистяването на камшика, хриптенето на конете и каретата, която бързаше напред въпреки непрогледната нощ, ледената постелка върху павирания път и възможността да паднеш долу – това беше планински път, да препускаш по него, според мен, бе равносилно на самоубийство.
Но кочияшът беше от местните, доколкото разбирам, и заслужаваше доверие, мистър Илнър ми го препоръча в края на краищата, а аз изцяло се доверявах на мнението му и може би кочияшът знаеше нещо, което не ми бе известно, но това въобще не ме спря.
– Мистър Сенър, мистър Сенър, спрете! – Поисках аз, отчаяно хлопаща по предния прозорец на каретата.
– Да му се не види! – Кочияшът дръпна юздите и спря конете. Той се завъртя, дръпна рязко резето и излая: – Това е територията на кмета, мис Вайърти, който и да крещи тук, крещи за последен път. Искате ли да се присъедините?! – Последното прозвуча издевателски, като удар с камшик.
Но в същия миг отново изпищя момиче, а аз не съм бездушна жителка на Града на драконите, за да го подмина спокойно.
– Чакайте тук! – Наредих аз, отворих вратата и скочих в снега край пътя.
Но едва скочила, пропаднах почти до кръста и осъзнах, че не знам накъде да отида – под черното нощно небе се издигаха сивите грамади на покрити със сняг скали, наоколо не се виждаше нищо освен падащия сняг.
– Хей? – Изкрещях аз. – Къде сте? Имате ли нужда от помощ?
В отговор се чу изпълнен с болка стон, който смрази костите ми с леден ужас, но побързах към този звук с ентусиазма на кораб, който се втурва към светлината на фар в ужасна океанска буря.
Промъквах се през снежните преспи, няколко пъти падах и изведнъж, съвсем неочаквано, завивайки зад една от скалите, излязох на част от плато, почистено от снега заради вятъра, духащ между камъните.
Спрях се и се заоглеждах напрегнато.
Нищо не се виждаше. Оказва се, че когато си проправяш път през снега, все още има някаква илюзия за видимост, поне на сивия сняг в тъмнината на нощта, а сега не се виждаше абсолютно нищо.
Поех си дъх, огледах се още веднъж, вдигнах ръка и щракнах с пръсти, изговаряйки най-простото заклинание:
– Илиумена!
Бледата искра, появила се във въздуха, освети тъмното, лишено от сняг пространство и аз замръзнах, втренчена с ужас в умиращото момиче.
Тя беше в бяло. В невероятно красива бяла рокля, блестяща и искряща в светлината на извиканото от мен заклинание. Русата и коса, дълга почти до кръста, беше частично разпусната и украсена с капчици диаманти. В огромните и сини очи беше застинал ужас. Устните и се разтвориха в мъчителен вик…, а тялото от шията до бедрата беше една единствена кървяща рана, сякаш момичето беше пронизано с меч, намушкано във врата и безмилостно нарязано с острието до самото дъно на стомаха и.
Фактът, че няма да мога да и помогна с нищо, беше очевиден дори и с повече от скромните ми познания по медицина, и това, че тя изживява последните мигове от живота си – също.
Но не можех да остана безучастна.
Свалих ръкавиците си, приближих се до лежащото момиче, коленичих до главата ѝ и направих единственото, на което бях способна.
– Аргаарта… – изтръгна се от устните ми.
Упойващо заклинание обгърна нещастницата с меко сияние, отнемайки страданието ѝ и донасяйки и утеха в тези последни мигове от живота и.
Момичето въздъхна конвулсивно и изведнъж с неочаквана сила сграбчи ръката ми и изхриптя, задавено от кръв:
– Звярът… Звярът се събуди… Звярът… Бягайте…
Назад към част 1 Напред към част 3