Глава 7
ЯХТАТА
Г-н Кадам ни предупреди, че ще започнем рано на следващия ден, така че трябва да се насладим на последния си ден на сушата. Възползвайки се от съвета му, спахме до късно. Отваряйки вратата на спалнята, видях Рен да се мотае в коридора.
– Чудех се дали би искала да закусим заедно?
– Разбира се – отвърнах смутена. – Значи палачинки с шоколадов чипс, фъстъчено масло и бананови палачинки, това е всичко.
Той примигна.
– Обичам ли всичко това?
– О да! Обсъждали сме и преди предпочитанията ти относно палачинките. Тръгвай, Тигре!
Обърнахме кухнята с главата надолу, но какво е бъркотия в сравнение с блаженството, което цъфна на лицето на Рен, когато отхапа първата си хапка?
– Ако не те обичах преди, това нещо щеше да ме накара да те заобичам – измърмори той с пълната си уста. – Как да ти се отплатя за такова щастие? Казвай, сигурен съм, че имаш някакво желание!
– Да, палачинките са доста добри. Може би си струва да се спазарим. Хм, знаеш ли какво ми липсва? Масаж. Ти си най-добрият в масажирането на гърба, но не искам да те нараня. Може би ще попитам Кишан. Той също се справя доста добре, а аз снощи си изкривих лошо врата.
Рен остави вилицата си и ме погледна намръщено.
– Не искам Кишан да те докосва с лапите си. Нищо, ще изтърпя болката.
– Няма нужда, наистина! Няма от какво да се притесняваш, Кишан е много способен!
– Не споря, Кишан е способен много, а отмъкването на гаджета е на първо място в списъка с неговите таланти.
– Значи това съм аз, твоето момиче!
Сините очи на Рен се взряха в лицето ми.
– Не искаш ли това?
– Просто не мислех, че си готов да ме наричаш така точно сега.
– Виждаш ли, думите не са толкова важни за мен, колкото чувствата. Знам, че искам да съм с теб и че колкото по-далеч е Кишан, толкова по-добре.
– Сигурен ли си, че не пришпорваш нещата само от ревност към Кишан? Може би си воден от обичайния тигров инстинкт – да хванеш елен преди някой друг? Не чувстваш ли нещо подобно?
– Може би отчасти си права – призна Рен. – Но това не означава, че правя грешка като избързвам. Просто чувствам, че ти си най-доброто. Винаги и във всичко. И така. Ще станеш ли пак моето момиче?
– Никога не съм спирала да бъда! Винаги съм била твоето момиче.
Рен ми отправи една от сърцеразбиващите си усмивки и обяви:
– Точно това исках да чуя!
Той бързо целуна ръката ми и се върна да се наслаждава на палачинките си.
Намръщих се и се заиграх с лъжицата в сиропа:
– В такъв случай ще трябва да говоря с Кишан.
– Кога?
– Колкото по-скоро, толкова по-добре. Мисля, че ми е ядосан, че го изоставих вчера.
– Добре, тогава ще се срещнем тук след около час. Аз ще разчистя, не се притеснявай. Върви да говорите.
– Защо да се връщам? Какво ще правим след час?
– Планирам да прекарам целия ден с теб… под формата на тигър. Помисли само колко предимства има: първо, мога да бъда с часове до теб без никакви странични ефекти. И второ… не ти ли се иска да ме почешеш по гърба, да ме почешеш зад ухото и да ме целунеш? В този случай съм на твое разположение.
Разсмях се.
– Супер, всичко ще е като в доброто старо време. Добре, до скоро!
Целунах го по темето и тръгнах да търся Кишан.
За да направя това, трябваше да прибягна до помощта на GPS на телефона си. Кишан беше в гората зад къщата и се целеше с чакрама в едно дърво. Чувайки „фиууууууу“ на връщащия се диск, инстинктивно наведох главата си. Кишан заговори без да се обръща.
– Какво те доведе тук? Рен не те ли забавлява достатъчно?
– Ядосн си.
Той въздъхна.
– Не че съм ядосан… просто съм… разочарован.
– Може ли да поговорим?
Кишан най-накрая се обърна и ме погледна. Очевидно беше унил, но въпреки това кимна и ми подаде ръка. Хванах го за ръката и той ме заведе до едно паднало дърво, където седнахме на тревата, облегнати на ствола.
– Първо, искам да се извиня, че те зарязах снощи. Рен имаше изненада за мен и моного се беше постарал.
Кишан хвърли камък по едно дърво, последва тъп удар и камъкът отлетя в тревата.
– Напълно съм сигурен, че мога да се досетя защо.
– Да – въздъхнах аз. – Но честно казано, бях щастлива през времето, което прекарах с теб!
– Келс, стига толкова. Няма нужда да обясняваш. Нищо не трябва да се обяснява. Ти избра да бъдеш с него. Това е, точка, краят на романа. Не си ми обещавала нищо, което означава, че няма за какво да се упрекваш. Ако съм таял някакви надежди, вината е само моя, не твоя. Придавам твърде голямо значение на твоите постъпки.
– Какво искаш да кажеш? Какви постъпки?
– Когато хвърли фенера си в огъня и ми се усмихна, си помислих, че може би това означава, че си избрала мен.
– Така беше – отчасти. Не хвърлих фенера си във водата, защото тук живее човекът, при когото е съдено да остана.
– Правилно. И този човек е Рен.
– Надявам се. Снощи имахме дълъг разговор с него и той каза, че ме обича. Че ще се опита отново да бъде с мен.
– Значи отново сте заедно?
– Дотолкова, доколкото можем да бъдем. Мислех за него, докато хвърлях фенера си. Но също мислех и за теб.
– Как си мислила за мен?
Въздъхнах и дръпнах колене до брадичката си.
– Вероятно си мислих за теб, защото знам със сигурност, че ако не беше Рен, щях да съм с теб.
– Значи аз съм твоят сребърен медалист? Резервен вариант?
– Не, не мислех по този начин. Ти не си резервен вариант и в никакъв случай не си по-лошият избор. Ти си просто друг избор. Виждаш ли, трудно е за обяснение, но преди всичко си мислих за привързаността си към това семейство, отколкото за конкретен мъж. Моето място е тук. Аз съм част от вашето семейство.
Кишан се засмя.
– Поне това е вярно! Ако Рен те изостави, адски сигурно е, че аз няма да те пусна да си отидеш.
Кимнах:
– Сега ми се струва, че там, на моста, почувствах, че принадлежа на тигрите.
– Ти принадлежиш на тигрите, това е сигурно! – Кишан ме хвана за раменете и ме придърпа към себе си.
– Не знам как ще ще се развие всичко това – признах аз. – Веднъж ти обещах щастлив край и все още вярвам в сърцето си, че ще бъде така.
– Едва ли е възможно, но поне ти благодаря, че ми даде надежда.
– Не мисля, че съм ти направила услуга.
– Напротив! Каквото и да се случи, ти винаги ще бъдеш част от нашето семейство, част от мен и Рен. За мен е достатъчно да знам, че винаги ще бъдеш близо до мен.
– И аз съм щастлива, че винаги ще имам вас двамата. Моите тигри.
Положих глава на гърдите му, но тогава трепнах и потърках врата си.
– Ох, спах накриво нощес!
– Остави ме да те масажирам.
– Недей, Рен ще се ядоса. Иска да си държиш далеч ръцете от мен.
– Не страдаш за това, което не знаеш. Обърни се.
След масажа на врата ми се върнах в къщата и намерих Рен в библиотеката. Както обеща, той се превърна в тигър и сложи главата си в скута ми. Бях го накарала да ми обещае, че ще се въздържа от тигрови целувки, но той продължаваше да лигави ръцете ми. Погалих го по гърба и му четях поезия, докато той дремеше на пресекулки.
Той остана тигър до вечерта и в този си вид последва Кишан и мен до киносалона, за да гледаме филм. Седнах на пода до него и го храних с пуканки, докато той облизваше солените парчета от дланта ми. След това положих глава в скута на Кишан и заспах.
Когато се събудих посред нощ, открих, че лежа в леглото си, покрита с юргана на баба ми. В пълен мрак отхвърлих завивките и измъкнах краката си от леглото. Краката ми се опряха в космато тяло, проснато на пода.
– Рен! Ти ли си?
В отговор се чу мъркане.
Рен!
Усмихнах се в тъмното, целунах главата му и отидох до банята. След като си измих зъбите и се преоблякох с пижама, върнах се в леглото и видях две златни очи да ме гледат от верандата. Отидох на пръсти до вратата, отворих я и погалих черния тигър.
– Благодаря, че ме отнесе в леглото. Лека нощ. – Целунах и него по главата и се върнах в леглото.
На следващата сутрин се събудих от почукване на вратата и приглушен глас. Мисля, че отново заспах, защото изведнъж усетих Рен да докосва челото ми.
– Време е да ставаш, сънливке! Тръгваме.
Претърколих се по корем и измърморих във възглавницата си.
– Още пет минути, става ли?
– С удоволствие бих ти дал пет пъти по пет минути, но Кадам е готов и бърза.
Поклатих глава със стон, докато Рен се опитваше да избута сплъстената коса от лицето ми.
– Ужасно си сладка, когато хленчиш. Ставай, yadala. Време е да тръгваме.
– Рен, не си ме наричал yadala от сто години, което означава, че още сънувам. Махай се, остави ме да спя.
– Добре, strimаni тогана. Ставай, ставай!
– Уууу, повече ми харесва yadala.
– Ще те чакам долу.
Докато се изкъпя, облека и взема раница, всички вече бяха в колата. Г-н Кадам зае шофьорското място, Кишан седна до него. Уловил озадачения ми поглед, той се усмихна тъжно и ми кимна към задната седалка. Рен грейна, когато се качих в колата. Той целуна горната част на главата ми, превърна се в тигър и сложи главата си в скута ми.
Г-н Кадам се обърна към нас.
– Всичко наред ли е, мис Келси?
– Да. Случайно да сте взели закуска за из път?
– Златният плод е в чантата ми – отговори Кишан. – Пожелай си каквото искаш.
Поръчах си боровинково смути с кисело мляко. Рен погледна чашата ми с явен интерес.
– Дори не си мечтай, Тигре! Последния път цялата кола беше покрита с лепкава тигрова слюнка! Искаш ли нещо друго?
Той изсумтя и отпусна глава назад.
– Ми добре. Когато огладнееш, кажи ми.
По пътя обсъждахме пророчеството и бях толкова увлечена от разговора, че не забелязах как се присъединихме към гъстия поток от трафика на Мумбай. Рен измърка тихо и скоро заспа в скута ми. Бях щастлива, че мога безопасно да го докосна, дори и да беше тигър. Погалих главата му, зарових пръсти в меката козина на врата му и нежно го масажирах, което накара раирания ми спътник да изпадне в нещо като тигров транс.
След известно време спуснах прозореца и вдишах миризмите на океана и пикантния аромат на Мумбай. Докато минавахме покрай рибарския пазар, трябваше набързо да вдигна прозореца, защото няколко амбулантни търговци започнаха да се приближават към бавно движещата се кола.
– Хей, Рен, дръж главата си долу!
В отговор той изръмжа толкова силно, че целият му гръден кош се разтресе, а ревът отекна в бедрата ми. Минахме през пазара до пристанището и карахме по кейовете, където бяха акостирали големи кораби. Попитах господин Кадъм коя е нашата яхта.
– Нито една. Нашата е по-нататък.
Колкото по-надалеч отивахме, толкова по-големи ставаха корабите. Изглежда, че скоро ще пристигнем. Пристанището вече свършваше!
Накрая г-н Кадам спря пред някаква ограда и Кишан пъхна карта в терминала. Портите се отвориха и ние бавно минахме покрай елегантна сграда, заобиколена от униформени работници.
– Какво е това? – Попитах.
– Яхт клуб. Почти стигнахме, г-це Келси.
Тръгнахме по кръгла алея покрай сградата към океана и излязохме на път, построен върху водата. която заобикаляше сградата, ни отведе до кея. Беше оформен като сляпа уличка и се разклоняваше на „лъчи“ от докове, всеки със собствен огромен кораб.
Отворих устата си.
– Имате круизен кораб?
Г-н Кадам се засмя.
– Госпожице Келси, строго погледнато, нашият кораб се нарича мегаяхта.
– Тоест по-голяма е от обикновените яхти?
– Да. Виждате ли, яхтите, както всичко в света, имат своя собствена класификация. Общото споразумение между притежателите им е, че за яхта се определя всяка лодка, която има нужда от екипаж. Супер-яхтите са, грубо казано, плавателни съдове с дължина от двадесет до четиридесет и пет метра, мега-яхтите започват от четиридесет и пет метра, а гига-яхтите се наричат гиганти с дължина от осемдесет до сто метра. Те обаче рядко са собственост на частни лица.
Премигнах и се пошегувах:
– Господин Кадъм, изненадана съм! Бях сигурна, че сте собственик на гига яхта!
– Мислех за една – отговори той съвсем сериозно – но гигаяхтата е твърде голяма за нашите цели. Нашата обаче се доближава по размери до малка гигаяхта. Сигурен съм, че ще бъде достатъчна.
– Наистина ли?
Г-н Кадам кимна.
– Мисля, че да – отвърна той, без да забелязва сарказма ми.
Той зави наляво, към третия док и продължихме да се движим успоредно на яхата, докато аз зяпах през прозореца. Беше мегаяхта в пълния смисъл на думата – цялата гладка, лъскава и луксозна. Горната половина блестеше в ослепителна белота и беше цялата в прозорци и, имаше поне три палуби с ниска бяла кула на самия връх. В долната част, боядисана в черно, илюминаторите бяха по-малки. Под ватерлинията имаше поне още две допълнителни палуби.
Когато минавахме покрай кърмата, погледнах нагоре и видях името, изписано на хинди:
– Как се казва, г-н Кадам?
– Нарича се „Дешен“.
Г-н Кадам насочи джипа по солидна рампа, закрепена отстрани на масивния плавателен съд, и спря колата в това, което по същество беше гаражът на яхтата. Рен отново се преобрази в човек, намигна ми и всички тромаво се изсипахме навън.
Г-н Кадам веднага пое командването:
– Рен! Кишан! Занесете нещата в каютите и кажете на капитана, че сме на борда и сме готови да тръгнем. Аз ще покажа кораба на мис Келси.
Дадох раницата си на Кишан, който се втурна нагоре по стълбата, за да настигне Рен. Двама непознати мъже бяха слезнали, за да махнат рампата. Огледах пълния със светлина гараж и видях, че в него лесно може да се побере още една кола. Някакви неща, покрай задната стена, бяха покрити с намаслен брезент. С изключение на това, не се различаваше от нормален чист домашен гараж. Примигнах глупаво, неспособна да повярвам, че сме на най-големия кораб, който бях виждала.
– Готова ли си?
Г-н Кадам ми направи знак да тръгна първа и аз тръгнах към стълбата.
– Изобщо не разбирам нищо от кораби, знам само, че имат нос отпред и кърма отзад. Но не мога да си спомня нищо друго.
– Щирборд и порт, мис Келси. Десният борд е отдясно. Портът, съответно, отляво. Основната част на кораба, тялото му, така да се каже, се нарича корпус, а горният стоманен ръб, който минава по цялата страна, се нарича планшир. Помните ли старите морски романи, мис Келси? Малките оръдия обикновено са прикрепени към него. От тук, г-це Келси.
Влязохме в сърцето на кораба и се озовахме на кръгъл асансьор със стъклени стени. Обърнах се към господин Кадъм.
– Има асансьор? На яхта?!
Господин Кадъм се засмя доволно.
– Вървеше с кораба. Между другото, много е удобно. Имате ли нещо против да започнем от кабината на щурвала?
– Какво е това?
– Капитанския мостик. В същото време ще се запознаете с капитана.
Влязохме в асансьора, построен в стил Уили Уонка. Асансьорът се оказа лостов, като в скъпите старомодни хотели, където се управлява от пиколо. Господин Кадам бутна лоста докрай и кабината запълзя нагоре. Минахме покрай откритата палуба за отдих, библиотеката, фитнес залата и спряхме на нещо като палуба за слънчеви бани. Излизайки от асансьора, се качихме по стълбата и се озоваха на капитанския мостик.
Г-н Кадам беше щастлив да служи като екскурзовод.
– Щурвалът, строго погледнато, няма въртящо се колело, така че сега се нарича просто мостик, но, както знаете, аз съм твърде старомоден, за да свикна с новите термини. Кабината на капитана се намира зад рулевата рубка, а отстрани има много удобен кабинет.
– Колко са членовете на екипажа?
– Капитан, помощник-капитан, трима членове на екипажа, готвач, две прислужници и, разбира се, нашият инструктор по гмуркане.
– Хм, не мислите ли, че е малко прекалено? Не можете ли сам да управлявате яхтата? Вършим строго секретна работа, нали помните! И изобщо, защо ни трябва готвач, ако има Златен плод?
– Повярвайте ми, мис Келси. Всички тези хора работят за нас от доста време. Нилима щателно провери техните биографии, да не говорим за факта, че всички те се оказаха всеотдайни, надеждни хора и най-високи професионалисти. Единственият нов сред тях е инструкторът, но неговото минало също е проверено. Що се отнася до готвача, не забравяйте, че не само ние ще ядем на борда, но и екипажът, който няма нужда да се озадачава откъде идва храната ни, без да докосваме общите запаси.
– Но какво ще стане, ако бъдем нападнати от дракони или нещо подобно? – Попитах с тих шепот. – Няма ли да изпаднат в паника? Ами ако избягат и трябва сами да управляваме този гигантски кораб?
Г-н Кадам се засмя.
– Ако нещо подобно се случи, уверявам ви, мис Келси, че двамата с Нилима сме напълно способни да върнем кораба на брега. Точно така, не бива да се плашите напразно! Давам ви дума, че тези хора няма да трепнат пред опасността. Хайде, г-це Келси. Сега ще ви запозная с капитана и заедно ще се опитаме да разсеем поне част от страховете ви.
Изкачихме се на мостика, влязохме в чистата като лаборатория кабина, искрящо бяла и стоманена, и видяхме човек, който гледаше през прозореца с бинокъл.
– Мис Келси, мога ли да ви представя капитан Диондре Диксън.
Мъжът свали бинокъла си и се обърна към нас с широка усмивка.
– О, Кадам! Тази ли е младата жена, за която ми разказа толкова много, нали? – Капитанът се приближи до нас и удари г-н Кадам по гърба. Беше облечен с широки бели панталони и яркозелена хавайска риза. Веднага разпознах акцента.
– Вие от Ямайка ли сте?
– Вярно е, г-це Келси. Наричам прекрасния остров Ямайка мой дом, но морето е моята жена, нали? – Той се засмя и аз веднага се влюбих в него. Изглеждаше на шестдесет и пет години. Доста пълен, с тъмна като кафе кожа и разпръснати едри лунички по челото и кръглите бузи. Сиви мустаци ярко белееха по мургавото му лице, гъстата му коса беше бързичко сресана назад от оплешивяващото му чело.
Стиснах горещо ръката му.
– Много ми е приятно да се запознаем. – Бързо погледнах през прозореца и попитах: – На каква височина сме?
Капитан Диксън обърна глава.
– Мисля, че сме на петдесет фута над ватерлинията. Елате. Хайде да ви покажа мостика.
В средата на стаята стояха два дълбоки кожени стола, а пред тях се простираше дълга конзола с бутони и лостове. Отгоре, над конзолата и леко под ъгъл, висяха монитори, които показваха различна информация. Един беше отговорен за времето, друг показваше дълбочината на водата, третият показаваше още данни. Отзад, зад гърба ни, имаше два огромни остъклени шкафа с инструменти.
– Този кораб е толкова голям! Не мога да повярвам, че управлявате този гигант само с няколко бутона. Прекрасно е тук!
– О, да, да! Страхотна гледка, прекрасно! Били ли сте на круизи преди, г-жо Келси?
– Не.
– Ах, ако е така, ще се опитам да направя първото ви пътуване много приятно!
Тогава г-н Кадам реши, че трябва да тръгваме.
– Хайде, мис Келси. Капитанът има много работа преди заминаването, а ние трябва да завършим обиколката си.
Капитан Диксън ни махна с ръка.
– Драго ми е да ви срещна, г-жо. Надявам се да ви хареса пътуването. Може би ще я оставим да покара лодката, а, Кадам?
– Сигурен съм, че госпожица Келси ще се справи с всяка задача, която поеме – галантно отговори моят водач. – Малко по-късно ще те видя отново, Диксън.
– О чудесно! До скоро, г-жо Келси! – Той кимна със сивата си глава и отново взе бинокъла.
Г-н Кадам и аз слязохме отново да огледаме останалата част от палубата. По пътя той ме бомбардира с информация за кораба:
– Дължина 210 фута и 3 инча, ширина 41 фута и 10 инча, височина 12 фута и 5 инча. Използва приблизително 30 500 галона гориво и 7 500 галона вода и се задвижва от два стационарни дизелови двигателя с мощност 3 516 конски сили. Може да достигне скорост до двадесет възела, но обикновено се движи с около шестнадесет …
Тъкмо щях да кажа на г-н Кадъм, че всички тези числа влизат в едното ухо и излизат от другото, когато изведнъж чух нещо много по-разбираемо.
– А това е палубата за разходка. – Г-н Кадам ме заведе до луксозната предна част на кораба, където имаше открита зона за отдих и закътан салон.
Салонът беше абсолютно невероятен. Представете си луксозна всекидневна, разположена на горната палуба на гигантски кораб. До стената имаше голям диван и два фотьойла. Отстрани имаше врати, водещи към долните отделения на кораба, а срещу дивана имаше овална маса за хранене и кремави столове. С други думи, беше прекрасно място за романтични вечери под звездите.
Продължихме нататък. Влязохме в още един закрит салон, където можеше да се гледат филми. Г-н Кадам добави, че корабът има сателитна чиния, която позволява да се хванат всички световни канали. От другата страна на палубата имаше голяма открита трапезария за дванадесет души, бар и бюфет. Г-н Кадам каза, че ще закусим тук.
След като слязохме на следващото ниво, се озовахме на палубата за наблюдение. Първото нещо, което привлече вниманието ми, беше спиращият дъха салон с огромни прозорци от пода до тавана с изглед към океана. В задната част на палубата блестеше гигантски ониксово-мраморен басейн с фонтан. В допълнение към него на палубата имаше място за просторна фитнес зала, съблекални с тоалетни и душове, както и фреш бар с прясно изцедени сокове.
Пропеснахме следващата палуба, но веднага слязохме долу.
– Има кабини за екипажа на долната палуба, – обясни г-н Кадам. – Всички те живеят тук, с изключение на капитана. Без разрешението на Нилима никой от тях няма право да се появява на главната палуба, където ние ще се настаним. Разбирате, мис Келси, че никой не трябва да вижда нашите момчета в тигрова форма.
Кабините на екипажа бяха разположени около централния салон. Всички имаха баня и тоалетна.
– Имаме няколко луксозни каюти за гости – похвали се г-н Кадам. – Нашият инструктор ще живее в една от тях. Има и перално помещение и кухня – или камбуз, както казваме ние моряците.
Погледнахме заедно в килера и напълно се убедих, че има повече от достатъчно храна, за да изхрани малка армия в продължение на месец. Имаше две маси за хранене на екипажа и плот за храна.
Г-н Кадам ми показа един от служебните коридори, които минаваха през целия кораб, след което слязохме на следващото ниво.
– А това е „палуба на кладенеца“, където е сухия гараж. Нашият джип е зад тази врата, а тук – той влезе през люка – е „мокрият“ ни гараж.
– А защо палубата се нарича така?
– На някои кораби това пространство може да се напълни с вода като кладенец и да се превърне във вътрешен док. Ние не го наводняваме, но я използваме по подобен начин.
Наведох глава и се промъкнах през люка и се озовах в рая за любителите на морските забавления. На една стена имаше всичко за риболов и уиндсърф. От другата висяха водни ски от всякакви цветове и размери. От третата страна имаше четири джетове, още лодки бяха закрепени на наклонена стълба.
– Лодки в лодка, г-н Кадам?
– Това са моторните лодки Boston Weiler, мис Келси, едната е дълга седем метра, а другата пет и половина.
Г-н Кадам сияеше, докато ми показваше прекрасните си водни играчки. До този момент дори не мислех, че страстта му към скъпите коли се простира не само до автомобили, но и до плавателни съдове, но сега беше ясно, че огромната яхта и нейното оборудване му доставят не по-малко радост от любимия му Макларън.
В края на огледа г-н Кадъм ми показа платформа със стълба и шкафчета.
– И това е нашата зона за гмуркане. Вече е подготвено цялото необходимо оборудване: водолазно оборудване, неопренови костюми, компенсатори на плаваемост и така нататък и така нататък. Лично аз нямам идея как да използвам цялото това оборудване, тъй като никога не съм се гмуркал. Но твърдо съм ршил да овладея основни умения с вас.
Изпъшках на глас.
– Честно казано, не съм ентусиазирана от това начинание.
– Напротив, очаквам с нетърпение да изследвам руините на великия град на Седемте пагоди, защото могат да се видят само с водолазно оборудване!
Кимнах унило.
– Ако бяха само руини, и аз щях да се радвам, но както показва предишният ми опит в преследване на магически предмети, всякакви същества винаги ме преследват.
– В такъв случай трябва да разберем възможно най-скоро дали можете да използвате силата на светкавицата под вода. Е, ще завършим ли обиколката на главната палуба? Сигурен съм, че ще харесате каютата си.
Взехме отново асансьора и се озовахме в красив салон, облечен в наситено зелено и виненочервено, с дълбоко тапицирани столове и великолепна полирана библиотека от черешово дърво, пълна от пода до тавана с книги. Огромни прозорци с тежки завеси гледаха към океана, а килимът беше толкова дебел, че не чувах стъпките ни. Спряхме пред първата каюта, в която се беше настанил Кишан. Той веднага излезе при нас и ми я показа. Освен това имаше собствена баня и огромно легло.
– Кишан, ще покажеш ли всичко останало на мис Келси? Искам да дам команда за отплаване.
– Няма проблем. Е, какво ще кажеш за нашата плаваща къща?
– Невероятен кораб! Бил ли си тук преди?
– Веднъж. Рен, Кадам и аз дойдохме да видим яхтата около две седмици след твоето заминаване. Не излязохме в открито море, а нощувахме на борда. – Кишан ме поведе напред, говорейки, докато вървеше. – И така, аз живея тук, тук е бърлогата на Кадам. Нилима е тук. Рен е тук. И това е твоята каюта.
Той отвори рязко вратата на моята каюта, която беше толкова голяма, че лесно можеше да побере цялото студио на моя приятел Лий.
Замръзнах.
– Но тя е десет пъти по-голяма от твоята!
– Дадохме ти най-голямата. – Кишан ме прегърна отзад, притисна ме към себе си и добави тихо: – Нашето момиче заслужава най-доброто!
Веднага се сетих за едно от желанията на Рен: „Искам да ѝ дам най-доброто“. Стискайки ръката на Кишан, прошепнах в отговор:
– Вече имам всичко – всички вас.
Кишан ме пусна и заедно влязохме в моята стая, която ме удиви с дворцовия си лукс. Някъде тихо свиреше позната мелодия. Срещу една от стените, точно пред остъклените панорамни прозорци, стоеше огромно легло с кремаво златно покривало и разпръснати възглавници. Старият юрган на баба ми лежеше спретнато сгънат в подножието на леглото.
– Това е кърмата, нали?
Кишан кимна и отиде до банята. Минах под вентилационната решетка и усетих прилив на студен, климатизиран въздух. В каютата ми имаше огромен плазмен телевизор и дрешник, вече зареден с моите неща. Луксозната баня включваше хидромасажна вана и душ. Върнахме се отново в спалнята и видях лаптопа си на масата, чисто нов iPad и купчина книги, с които работех у дома.
– Има ли интернет тук?
– Със сигурност. Интернет, емейл, факс, всичко.
– Трудно ли се хваща интернет?
– Лесно е, когато имаш собствен сателит.
– Ваш собствен сателит? В космоса?
– Ами да, къде другаде. Искаш ли да ядеш?
Щом изрече заветната дума, стомахът ми силно закъркори.
– Виждам какво искаш. Е, ще се преместим ли в камбуза?
Нямах нищо против.
Назад към част 8 Напред към част 10
