***
Вечерта прекарах в кабинета си, като с едната ръка държах леден компрес на челото си, а с другата прелиствах учебника „Древните ритуали и техните последствия“. Беше вече третият том от сборника с учебници по ритуали на древните народи и никъде, нито на едно място не открих нещо, което дори отчасти да попада под описанието „убит с глава на изток“.
Забавно е, че открих много ритуали, които изискваха жертвоприношение на човек с глава, обърната на север и на юг, няколко ритуала, при които жертвата беше обърната на запад, и… нито един ритуал, при който жертвата да е обърната на изток. Просто нито един. Може би това се дължеше на факта, че изтокът априори се смята за мястото на изгрева на слънцето и съответно за своеобразен символ на раждането на живота, но като цяло можех само да предполагам.
И така, след като слязох в кухнята за вечеря, нямах никакво желание да седя сама в трапезарията, а на всички въпросителни погледи на слугите си можех да отговоря само едно:
– Все още не съм разбрала.
Всички се съсредоточиха върху яденето, между другото, кифличките със стафиди бяха вкусни, а аз, саботирайки рибената чорба, предпазливо започнах веднага с десерта. Съвестта ми едва ли щеше да се пробуди, но погледът на мистър Онър беше толкова изразителен, че сметнах за свой дълг да го разсея от мислите за едва ли недостойното ми поведение:
– В тази къща има три силни защитни заклинания. Първото блокира срещу психическо наблюдение, второто – срещу заклинания за стазис, а третото – срещу преждевременна смърт и болести.
Това за момент накара готвача да забрави, че ям кифла, като внимателно отмести чинията със супа от мен, и мистър Онър попита:
– Предпазва от болести ли?
Кимнах и се съсредоточих върху сухата си храна. Мисис Макстън ме съжали, наля чай и внимателно взе от мен купичката със супа. Благодарих и с поглед, а после всички се престорихме, че нищо не се е случило.
Може би щяхме да продължим с това преструване, но тогава се включи алармената система, последвана от кучешки лай, а след това и от почукване на вратата. Изненадващо, никой от нас не пожела да отвори вратата!
Мистър Уолън обаче нямаше избор и управителя се изправи тежко, за да посрещне неканените посетители. Мисис Макстън, от друга страна, каза напрегнато:
– Мис Вайърти, не е редно да вечеряте в кухнята със слугите; това едва ли би срещнало разбиране дори в столицата, камо ли в Уестърнадан?
Кимнах, съгласявайки се с нея, но изобщо не помръднах, продължавайки да дъвча кифлата си.
За което бях наказана, щом чух подигравателен глас на прага на кухнята:
– Добър апетит, мис Вайърти.
Задавих се.
Толкова силно се задавих, че през следващите няколко минути в кухнята се чуваше само моята хриптяща кашлица и съскането на млякото на мистър Онър на котлона. Млякото беше изкипяло, разливаше се по цялата готварска печка и изпълваше кухнята с миризма на изгоряло, но никой не помръдваше – лорд Арнел, по мое лично мнение, можеше да бъде почасов асистент в училищата по изкуствата. Само при появата му всеки модел, независимо дали за час по живопис или скулптура, би замръзнал за дълго, гарантирано!
– Лорд Арнел – казах напрегнато, като се изкашлях и възстанових силата на речта си – не мислите ли, че кухнята не е място за посещение?
Драконът, скръстил ръце на гърдите си, се усмихна и отговори:
– За мен – не.
С очевиден ужас забелязах, че ръцете му не бяха обременени с ръкавици… и може би малко неща биха могли да ме уплашат повече от това лорд Арнел да си свали ръкавиците…
– Мис Вайърти, бихте ли ми отделили няколко минути от ценното си време? – попита лорд Арнел.
– Не! – Отговорих мигновено.
Драконът изкриви подигравателно вежди и продължи да стои там с вид на предстоящ проблем. И дори не му се наложи да мръдне! Искам да кажа, той просто стоеше там, докато проблемът продължаваше да идва и да идва… И може би беше страхливо от моя страна, но аз бях честна:
– Лорд Арнел, нямам ни най-малко желание да остана насаме с вас и трябва да признаете, че имам своите причини.
Един джентълмен би се съгласил с мен, а един дракон – не.
– Навън – заповяда той, като ме гледаше внимателно.
Мисис Макстън изпищя възмутено, мистър Илнър се изправи, така че да е на крачка от скрития сред дървото пистолет, мистър Онър отиде до готварската печка и свали врящото мляко, а аз останах да седя.
И все пак кой знаеше по-добре от мен, че ако лорд Арнел го пожелае, всички тук ще паднат мъртви и дори вграденият в основите Мортем няма да помогне.
– Лорд Арнел – казах, стискайки салфетката си – какво ще кажете вие да зададете въпроса, а аз да отговоря? Без психическа намеса в спомените ми и без саморазправа с хората ми.
За самонараняване дори не му беше казано – оттук, от масата, имах отлична видимост, как там в коридора, мистър Уолън вече е взел пистолета си.
– Няма да помогне – казах нервно на управителя.
Без да повярва, мистър Уолън попита отново:
– Сигурна ли сте?
– Абсолютно сигурна – отвърнах аз, като се опитах да си сложа учтива усмивка – и със съжаление трябва да кажа, че дори да имате едрокалибрено оръжие, то едва ли ще ни спаси от неприятната компания на лорд Арнел.
– Че защо не – с все същата подигравателна насмешка каза лорд Арнел, като ме гледаше – изстрелът ще ви избави от компанията ми… посмъртно.
– При това ще е за сметка на нашата смърт – кимнах аз. – Така че що за въпрос имате, лорд Арнел?
Категорично не исках нито да ставам, нито да напускам кухнята.
Драконът бавно присви очи и после бавно вдигна ръца… Щракване! И пас с дланта, задължително съпроводен от забранения в империята Индраг. Само че това заклинание за мигновено привличане не проработи както бе задължително и вместо да притегли мене, принуди цялата ми прислуга на мига да напусне помещението на кухнята.
Избавилият се от свидетелите лорд Арнел слезе надолу по стъпалата, като затръшна вратата след себе си със замахване на ръката.
– Това, което правите, е против закона! – Казах аз, едва успявайки да се помръдна от ужаса, който изпитвах.
– Мислиш ли, че това ще ме спре? – Попита подигравателно лорд Арнел, но за моя голяма радост не се приближи до мен и седна срещу мен на масата.
Широката кухненска маса никога не ми се беше струвала толкова тясна.
– Помолихте ме да ви задам въпроси, мис Вайърти – каза драконът, сплете пръсти и ме погледна – знаете, че имам няколко.
В този момент искрено съжалих, че бях приела предложението на професор Стентън и не се омъжих за Жорж Донер. Ако тогава бях направила правилния избор, проблемите ми щяха да се ограничат до млечните зъби и цвета на тоалета ми за следващия прием… Представих си приема и осъзнах, че лорд Арнел все пак не е толкова лош.
– Слушам внимателно – уверих дракона.
Арнел присви очи, от което вертикалната зеница за миг изглеждаше почти нормална и закръглена, поколеба се няколко секунди, сякаш преценяваше кой въпрос да зададе първо, и после, след като се реши, попита:
– Моята целувка толкова неприятна ли беше за вас?
Това не беше въпросът, който очаквах, определено не. Но самият спомен за случилото се беше достатъчен, за да накара тялото ми да реагира почти несъзнателно – и аз с едно тренирано движение посегнах към шишенцето с ментово масло, отвинтих капачката и започнах да капя нервно върху салфетката.
– Е, отговорът е зачетен – каза лорд Арнел гневно.
– Съжалявам, рефлекторна реакция – отвърнах нервно, като капнах върху салфетката си. – Виждате ли, никога досега не съм целувала наемен убиец.
Едва когато го казах, осъзнах, че съм го казала на глас!
Замръзнах, взирайки се напрегнато в дракона, и помръднах, когато той изсъска:
– Е, да приемем, че това беше отговорът на въпрос номер две.
Лорд Арнел ме спаси от въпрос номер три, като стана и напусна къщата ми, за мое голямо облекчение. Звукът от затръшването на вратата накара полилея да се поклати под тавана, а мазилката на някои места да падне от стените в кухнята… Току-що бях признала на един убиец, че знам, че е убиец. Вероятно това не беше най-умното нещо, което съм правила в живота си… и това е меко казано.
Докато слугите ми се изсипваха в кухнята с изражения на лицата си, които ясно показваха, че очакват да ме видят в състояние, далеч от живото, аз продължавах да седя и да въртя в ръцете си шишенцето с ментово масло.
Въпреки ужаса, който току-що бях преживяла, имах странното усещане, че предположенията ми са погрешни. По простата причина, че знаех, че лорд Арнел би могъл да убие мен и всичките ми хора, без дори да се напряга, и един камък в основите на къщата с всичките му защитни заклинания не би му попречил, но… аз съм жива. Жива, след като всъщност открито го обвиних. И това беше странно. Радостно, разбира се, но странно.
– Мис Вайърти, вие… вие добре ли се чувствате? – Попита развълнувано мисис Макстън.
– Не мога да твърдя, че съм – отвърнах откровено.
***
Тази нощ не спах добре.
Спомняйки си лекотата, с която вече покойният мистър Илиъс Скайвърн беше влязъл в кабинета на професора, реших да не внасям картата на града с отбелязаните на нея места на престъпленията в самия кабинет, затова за шести път слязох долу, държейки пред себе си „Илиумена“ за осветление. Заклинанието за светлина влошаваше мигрената, но изглеждаше по-малко опасно от свещта в треперещите ми ръце. А ръцете ми все още трепереха след посещението на лорд Арнел, при това значително.
А и като цяло нервите ми бяха разклатени до краен предел, така че гледката на двете тъмни фигури в коридора ми беше последен удар по и без това измъчената ми психика.
И тези двама мъже влязоха в къщата ми, като заобиколиха кучетата, алармената система и отвориха вратата толкова безшумно, че дори мистър Уолън остана да спи там, където лежеше, в коридора, на дивана с пистолет в ръце!
И, Боже, аз се страхувах не само за себе си, но и за него. Защото знаех прекрасно, че когато се събуди, управителя ще стане жертва на нападение от страна на онези, които не могат да бъдат спрени нито с магия, нито с кучета, нито дори с ключалки на вратите!
Нещо повече, двамата престъпници очевидно обмисляха какво да правят с мистър Уолън и не бяха очаквали моята поява, както и аз не бях очаквала тяхната!
И сега те стояха и ме гледаха с някакво недоумение, а аз – аз с ужас мислех какво да направя!
За една стотна от секундата в съзнанието ми изплуваха видението на убитото момиче и думите на ужасената Бетси: „Всички в б-бяло. Бели от смъртен ужас, в бели одежди, върху бял сняг… и само кръвта е алена…“
– Аз съм облечена в черна нощница! – Казах нервно, държейки нагоре Илиумена и пресмятайки дали имам сили да я превърна в светкавица от ослепителен Фулгорперингтунт и дали заклинанието ще ослепи временно драконите, които несъмнено нападаха къщата ми.
Убийците замръзнаха, явно не очаквайки такъв удар на съдбата.
– Съжалявам, но това наистина е черно! – Уверих ги, започвайки трансформацията на Илиумена.
За част от секундата долу настъпи тишина, след което се чу писък:
– Наистина ли е черно?
Чест или живот? Въпрос по същество.
Дръпнах колана на халата си, разкопчах го и почти сръчно, но все пак не много сръчно, свалих халата си, показвайки на престъпниците това, което не възнамерявах да нося тази вечер. Факт е, че черните нощници не са обществено приемливи и затова трите парчета, които мисис Макстън беше купила от магазина за готови рокли, никак не бяха прилични. Бях избрала най-приличната от трите, единствено за да успокоя превъзбудената мисис Макстън, но честно казано, беше ми неудобно даже да се погледна в огледалото. Черната дантела беше тясна около гърдите, черната коприна обгръщаше талията и стигаше само до средата на бедрото. Не знам кой по принцип купува такива неща, но въпреки съмненията ми относно адекватността на тези, които купуват такива неща, в този конкретен момент бях много благодарна на тези развратници.
Защото убийците са били шокирани да видят черна дантела там, където явно са очаквали да видят бял памук.
И това бяха секундите, които спасиха живота ми.
– Фулгореперстрингунт! – Възкликнах, превръщайки светлинното заклинание в ослепителна светкавица.
Движение на ръката ми и, разтваряйки вратите, добавих гневно:
– Таркуиниос!
И заклинанието за прогонване изхвърли неканените гости през вратата, като ги запрати право в снежната преспа, която беше паднала край стълбите в тази снежна нощ.
Почти изгубила съзнание и свлякла се безпомощно на стъпалата, аз прошепнах полицейското „Вокантем“ и затръшнах вратите, запечатвайки ги със стандартното „Обструкционум“, просто не ми оставаха повече сили.