***
Дълбоката нощ бавно преминаваше в ранно утро, полицията отново беше около дома ми, а старши разследващият полицай Давернети седеше на дивана срещу мен, като винаги гледаше под лицето ми, сякаш се опитваше да види под халата ми, и питаше за шести път:
– И какво им казахте, мис Вайърти?
– Че трябва да се махнат от къщата ми – излъгах за шести път.
– Сигурна ли сте, че това бяха точно тези думи, които сте казала? – Попита полицаят, като трудно сдържаше усмивката си.
Като отблъснах ледената торбичка от челото си, попитах раздразнено:
– В какво се опитвате да ме обвините, лорд Давернети?!
Старши следователят погледна много странно областта на гърдите ми, после взе протокола за разпит, изготвен от асистента му, и отговори някак замислено:
– Нищо, мис Вайърти, абсолютно нищо.
И отново хвърли бегъл поглед към тоалета ми.
Това не ми хареса много.
Изобщо не ми хареса! И в поразената ми от мигрена глава проблеснаха моменти, на които, за мое искрено съжаление, не бях обърнала внимание по-рано, вероятно поради магическо изтощение и паника. Но… ако се замислиш и разгледаш ситуацията без емоции, какво имаме? Тази нощ в къщата ми се вмъкнаха два дракона! Два дракона, толкова мощни, пъргави и силни, че успяха да влязат вътре, без да смутят алармената система, кучетата или съня на мистър Уолън…
Мисля, че престъплението е разкрито!
– И какво казахте, че сте направили, когато сте открили престъпниците? – Продължи лорд Давернети.
– Танцувах полка! – Отговорих мрачно, като погледнах главния следовател.
Като чу отговора ми, Давернети ме погледна. Погледите ни се срещнаха. В дълбините на очите на дракона проблесна искра на смях, а в моите вероятно видя основателна ярост.
– Лорд Давернети, ако имате такива сили, защо не извикате заклинание за образи, което със сигурност ще ви позволи да видите тези очевидно престъпни лица! – Изсъсках аз.
Полицаят потисна усмивката си, погледна ме и отговори многозначително:
– Виждате ли, ако бях… предприел такова прибързано решение, опасявам се, че щяхме да имаме пълна картина на случилото се, мис Вайърти.
Онемях от такава наглост!
Лорд Давернети отвърна на възмутения ми поглед с широка, невъзмутима усмивка, която избледня, когато подчиненият му попита неуверено:
– Значи променяте показанията си, мис Вайърти? В смисъл, че вместо „Извика заклинанието „Фулгореперстрингунт““ пишем „Танцуваше полка“?
Толкова ми беше писнало от този фарс, че без да отговоря, станах и излязох от собствения си салон, като не исках да продължавам да гледам лорд Давернети, който безнаказано бе нахълтал, смееше се с мен и дори не се опитваше да скрие, че е един от виновниците! Кой беше вторият – не е трудно да се досетим!
А мисълта, че преди няколко часа в къщата ми нахлуха не убийци, а тези двамата, и вместо да спася живота си, аз само покрих със срам себе си, името си, репутацията си… и черната си нощница, ми се искаше да изрека ругатня по най-позорния начин за момиче от моя произход!
Но кошмарът не свърши дотук.
– Мис Вайърти! – Настигна ме гласът на главния разследващ офицер по средата на стълбището.
Спрях, изправих се, доколкото можах, и се обърнах, а цялото ми лице беше израз на обидено достойнство, гордост и високомерие. Но изражението на обидено достойнство почти ме напусна веднага щом се обърнах – лорд Давернети беше само на едно стъпало под мен, достатъчно близо, за да е неприемливо дори за простолюдието.
Но най-оскърбителното беше, че макар да беше по-ниско от мен, старши следователят беше по-висок от мен и затова, преди да зададе въпрос, се наведе леко към мен и каза тихо.
– И така, известно ви е, че всички убити са били облечени в бяло по време на убийството?
– Вървете по дяволите! – Пожелах му с цялото си сърце.
И тъй като не смятах, че съм длъжна да продължавам да се обременявам с не най-приятната компания, изтичах нагоре по стълбите и затръшнах вратата на спалнята след себе си, като прекъснах всякаква възможност за продължаване на този разговор.
Спасила съм си живота, така му казват!
Боже, какъв срам!
***
Един час след като полицията си тръгна, стоях в кухнята до списъка с жертвите, които никой не беше намерил, и осъзнах, че няма никаква опасност да умра! Родена съм през април, а последната жертва в списъка е родена през септември, така че ми оставаха поне още шест, преди да умра.
– Добре, че бяхте облечен с черна риза – каза мисис Макстън, която беше влязла в кухнята, за да направи чай.
Извиках.
Воят беше толкова прочувствен и плашещ, че мисис Макстън промени мнението си за приготвянето на обикновен черен чай и скоро започна да ме пои с маточина. Той беше горчив. В съчетание със също толкова горчив срам се получи незабравима комбинация. Към края на чая поисках да ми върнат всички бели нощници с ултиматум!
На сутринта се разрази ужасна снежна буря.
Тя виеше много по-силно, отколкото в неотдавнашния ми пристъп на отчаяние, покриваше прозорците със сняг, опитваше се да проникне през комина на камината, но изобщо не беше пречка за слуховете. Всъщност имах чувството, че виелицата дори насърчаваше тези слухове.
– Всички в града говорят за това как черната ти нощница те е спасила от смъртта! – Заяви Бетси, почервеняла от студа и бързайки да влезе във всекидневната, където седях до камината.
Осъзнаването, че целият град знае за моя позор, беше… болезнено.
– Всички шивачи шият черно! – Продължи прислужницата, която не беше чула тихия ми, отчаян стон. – Точно като твоята – черна коприна и дантела!
Вторият ми стон беше по-силен от първия.
И така, сега целият Уестърнадан е посветен в такива тънкости като моите нощници и гледането им от убийците ми. Очарователно, просто очарователно.
– Всички говорят – продължи Бетси – за това как убийците, когато са те съблекли и са открили черната дантела, са избягали с пламтящи пети!
Изведнъж си помислих, че да не излизам от къщи по принцип е много добра идея.
– Бетси, никой не ме е събличал! – Съобщих раздразнено на момичето.
– Да? – Каза тя, искрено изненадана. – Тогава как са видели черната дантела?
Добър въпрос!
– Във всеки случай – продължи развълнувано девойката – на витрината на магазина за готови дрехи сега виси мостра на риза като вашата!
Боже, за какво?!