***
Влязох в кметството с високо вдигната глава и изправени рамене. Обявих на администратора, че искам да подам жалба срещу полицията и по-специално срещу лорд Крисчън Давернети. Не е изненадващо, че смутеният администратор първо се опита да ме разубеди от тази идея, а после ме помоли да го последвам, като междувременно се втурна напред и стигна предварително до кабинета на градоначалника, очевидно за да го предупреди за намеренията ми.
Между другото, намеренията ми не бяха от най-миролюбивите.
Но кабинетът на градоначалника имаше прозрачни стъклени стени, така че аз гордо влязох след администратора, като вече не се притеснявах за собствената си репутация – едва ли беше по-вероятно да бъде засегната от разговор пред всички, отколкото от убийците, които бяха избягали, когато ме видяха полуоблечена.
Лорд Арнел седеше в кабинета си зад резбовано махагоново бюро, внушителен чернокос дракон в черна камизола, и ме погледна с немигащ черен поглед, когато влязох, следвайки администратора, който вече шепнеше забързано на началника си, а аз, пренебрегвайки всички правила на приличието, вдигнах един от тежките столове в ъгъла и го завлякох по пода до бюрото на дракона.
Скърцането беше толкова силно, че администратора престана да шепне, а лорд Арнел мълчаливо свъси вежди, но след това, неспособен да понесе мъчението от подобен звук, с жест издърпа стола до бюрото си.
– Благодаря – казах аз, тръгнах гордо към предмета от мебелировката и се отпуснах на него с кралска грация, после свих ръце в скута си и насочих вниманието си към лорд Арнел.
Драконът спря администратора с движение на дланта си и каза:
– Мистър Кайнел, вие сте свободен.
Тоя не посмя да възрази, поклони се и тръгна, но аз усетих възмутения поглед на човека върху мен.
Ние с лорд Арнел останахме безмълвни, чак докато вратата се затвори зад него.
– Кого виждам? – Каза драконът заплашително, като ме погледна с мрачен, драконовски поглед.
– Добър следобед, лорд Арнел – казах аз, като почувствах, че ми е малко горещо в шапката, наметалото и ръкавиците, но не исках да свалям нищо. – Как е здравето ви?
Драконът изкриви подигравателно вежди.
– Ммм – казах аз, като си спомних за особеностите на правилата за вежливост в Града на драконите, и побързах да се поправя: – Как е благополучието ви?
– Р-р-расте – каза драконът, като бавно стесни погледа си и го принуди да остане на нивото на очите ми, а не на… гърдите ми.
– Кривогледството определено не е добро за вас – казах язвително.
Погледът му мигновено се върна към лицето ми, а вертикалните зеници се превърнаха в два сребристи, остри като остриета процепа.
– Не си мислете, че се намесвам в личните ви дела, но трябва да признаете, че да се сдобиете с кривогледство в допълнение към лудостта не е най-добрата идея. – И аз се усмихнах мило.
Във въздуха се носеше усещане за предстояща буря, дори дъх на озон, и в съзнанието ми изплува споменът колко лесно този дракон бе погълнал Гехеннам. Усетих как в стомаха ми се прокрадва страх, но предвид факта, че нямаше как да избягам от града, единственото, което можех да направя, беше да гледам гордо в лицето на опасността, да се преструвам, че още от ранна възраст съм безстрашна.
– Предполагам, че сте напълно съгласен с мен – казах, опитвайки се да говоря с равномерен, уверен тон.
Кълна се, че чух ръмжене, след като го казах. Ниско, приглушено, заекващо ръмжене, което отекна някъде вътре в Арнел, но от него побиха тръпки по мен и по стъклото. При всичко това самият кмет дори не помръдна, но гледката му беше толкова заплашителна, че сметнах за добра идеята да бъда откровена:
– Не мисля, че сте убиец.
Драконът, който все още ме гледаше с немигащия си убийствен поглед, се намести напред, подложи ръце като планински връх под брадичката си и издиша:
– Продължавайте, мис Вайърти.
Беше издишал едва чуто, но прозвуча като оглушителна заповед. Поемайки си дъх, казах честно:
– Виждала съм на какво сте способен и ако лейди Нелсън беше нападната от вас предната вечер, ничия намеса не би могла да и помогне.
Лорд Арнел се изправи светкавично.
Движението му беше толкова бързо, че не го осъзнах, докато не застана до прозореца, скръстил ръце на гърдите си, и не погледна към града отвъд стъклото с някаква мрачна обреченост.
– Сигурна ли сте в това, което говорите, мис Вайърти? – Попита той, застанал с гръб към мен.
– Почти на сто процента – отвърнах аз, като въздъхнах конвулсивно.
Арнел се обърна мигновено, като по някаква причина ме гледаше почти с ненавист.
– Освен това знам, че момичето, което е оставило следа на вратата на семейното ви хранилище и се е опитало да убие мисис Томпсън, е замесено в случая, което, при цялата ми неприязън към вас, е още едно доказателство, че не вие сте убиецът.
С крива усмивка лорд Арнел каза подигравателно:
– Не ви ли е хрумнало в прелестната ви главица, че споменатата драконица вероятно е мой съучастник?
Бих могла да кажа, че премина, но за да бъда обективна…
– Лорд Арнел – погледнах го с целия скептицизъм, който можех да събера – нека бъдем честни, нали? Вашите предци са били изключително предпазливи към ръждивите дракони. Несъмнено затова са основали селище в Желязната планина, а вашето имение и крипта са заобиколени отвсякъде с желязо, и то с такава маниакална упоритост, че е ясно, че предците ви е имало от какво да се страхуват. Следователно ръждивите дракони, смятани за напълно изчезнали, са ваши преки врагове. А вие, при цялото ми неуважение, за което имам основание да не ви уважавам, не сте идиот, за да приемете за партньори онези, от които вашите предци толкова явно са се страхували.
Лорд Арнел ме гледа няколко секунди с още по-очевидна омраза, после погледът му се премести върху първото копче на наметалото ми, и драконът мигновено отмести поглед и отново се загледа през прозореца.
Този едва ли осъзнат поглед ме разгневи неимоверно и не можах да се сдържа да не попитам язвително:
– Какво не видяхте ли достатъчно миналата нощ?
– Уви – отвърна лорд Арнел, все още загледан през прозореца – вие използвахте Фулгореперстрингунт много бързо, а аз имах забавено време за реакция след две бутилки уиски.
И след като каза всичко това, драконът извърна глава и ме погледна без намек за разкаяние или поне срам.
Едва успявайки да се сдържа, аз заговорих раздразнено:
– Безкрайно съм любопитна какво по принцип сте забравили в дома ми снощи!
– Знаете ли, ние с Крисчън се чудехме за същото, когато се озовахме в една снежна преспа. Но нека бъдем честни, нощницата ви надмина очакванията ни. Чай, мис Вайърти?
– Вървете по дяволите, лорд Арнел! – Гласът ми зазвъня от ярост.
– Страхувам се, че вече съм бил при него. Вчера, мис Вайърти – гласът на дракона стана плашещо тих.
Но нещо ми подсказваше, че под посещението на дявола лорд Арнел няма предвид моята къща. Зададох въпрос, който беше важен както за него, така и за мен:
– Вие не си спомняте нищо за нощите, когато момичетата бяха убити, нали?
Лорд Арнел и без това не се усмихваше, но след думите ми се вкамени.
И това беше отговор.
– Е – казах аз, като се изправих – предполагам, че си струва да започнем търсенето от къщата на мисис Томпсън.
– В къщата на мисис Томпсън има охрана – хладнокръвно ме информира лорд Арнел.
– Аз „охраняване“ ли казах? – Намесих се язвително. – Казах: „Струва си да се търси“, лорд Арнел. Догонвайте ме, защото на карта е заложен най-малкото животът на братовчедка ви или на лейди Нелсън, а най-много нещо, което ме накара да искам да избягам от града ви за два дни, без да поглеждам назад, дори пеша и боса. Догонете ме.
И с триумфален вид напуснах кабинета на началника на Града на драконите.
Погледите на работещите тук дракони варираха от изненада до пълна увереност в предстоящата ми гибел, но колко изненадани бяха те, когато зад мен се разнесе:
– Новер, отмени всичките ми срещи за днес.
След това лордът, който ме беше настигнал, закопчавайки наметалото си, докато вървеше, дори благоволи да ми отвори вратата. Пренебрегнах дланта, която ми предложи, за да ми помогне да сляза… беше му стигнала черната ми нощница. В резултат на това се качихме в каретата ми, като и двамата не бяхме в най-добро настроение.
– Къщата на мисис Томпсън! – Съобщих на кочияша.
Мистър Илнър се обърна, погледна към мен, към лорд Арнел, който поради ниския таван на каретата и, обратно, поради високия си ръст бе замръзнал в малко неудобна поза, после отново към мен и като се закашля, попита, без да крие съмненията си в здравия ми разум:
– Мис Вайърти, сигурна ли сте?
Лорд Арнел махна с ръка и конете потеглиха, без да чакат подкана от кочияша. Мистър Илнър трябваше да преглътне мълчаливо, но не затвори прозорчето, която му позволяваше да следи какво се случва в каретата. Драконът го направи. С още едно гневно движение. После ме погледна мрачно, сякаш аз бях виновна за всичките му проблеми.
– Дори не бях тук, когато всичко това започна! – Смятах за свой дълг да му го напомня.
Арнел се опита да смекчи погледа си, но не можа да направи нищо и след няколко мига лордът попита ледено:
– Защо отиваме при мисис Томпсън, мис Вайърти?
Това беше добър въпрос, но аз нямах отговор, затова казах първото нещо, което ми дойде наум, спокойно:
– Вие смятате ли да се ожените, лорд Арнел?
– За вас? – Попита с такъв подигравателен тон, че беше ясно, че няма да се ожени за мен, дори под страх от смърт.
– Опазил ме Бог! – Споделях мнението на Арнел за нашия брак.
Когато разбра, че нямам желание да нося фамилията му, драконът се усмихна и продължи:
– Тогава за кого, според вас, трябва да се оженя, мис Вайърти?
– Това не е мой проблем, лорд Арнел – отвърнах му язвително.
Той повдигна вежда, намеквайки, че трябва да бъда по-конкретна относно плановете си. Със сигурност ми беше трудно да бъда конкретна, но със скърцането на каретата и тропота на конските копита идеята започна да се оформя.
– Ще успеете ли да ме скриете от слугите и от самата мисис Томпсън? – Попитах.
Без да си прави труда да отговори, лорд Арнел каза:
– Екзитум.
Веднага се изгубих от погледа дори на самата себе си. Затова с пълна сила се насладих на осъзнаването, че съм празно място.
– Аз ви виждам прекрасно – съобщи ми Арнел.
Това е жалко.
Извадих едно огледало, полюбувах се на каретната облицовка, където би трябвало да е лицето ми, прибрах го в джоба си и изказах гениалния си план:
– Ти отвлечи вниманието на мисис Томпсън, а аз ще прегледам нейните документи и архиви.
– Там вече са работили полицаи, мис Вайърти – каза Арнел с леден тон.
– А сега ще поработим ние! – Казах аз възмутено. И не се сдържах да не продължа: – Какъв е проблемът, лорд Арнел? Толкова ли ви е трудно да поговорите с една стара жена за доброто на града? Вашият, между другото, а не моят!
И това беше краят на препирните ни – бяхме пристигнали.
Лорд Арнел излезе пръв, както подобава на един джентълмен, и ми подаде ръка.
– Много смешно – коментирах опита му за галантност. – Лорд Арнел, нека ви напомня, че аз не съм тук!
Ръката му мигновено се отпусна. Кметът се престори, че си оправя ръкавиците, докато аз се мъчех да изляза от каретата – приключение е да движа краката си, когато не ги виждам. Лорд Арнел изчака, докато сляза и се приближа до него, преди да тръгне надменно, с изпънати рамене, към къщата на сватовница номер три под погледите на няколко десетки смаяни жители на града.
Те не можеха да разберат – кметът пристигна с моята карета и гордо се отправи към къщата на сватовницата!
И макар че кметът изглеждаше надменен и изпълнен с достойнство, скулите му показваха, че му е трудно да запази самообладание.
В този момент почти ми се прииска да си отмъстя за историята с черната дантелена риза. Бях сигурна, че до вечерта новината, че лорд Арнел сам се е обърнал към сватовницата, ще обърне вниманието на местните кукувици от мен към него.
– Това някакво отмъщение ли е? – Драконът съскаше, докато се изкачваше по стъпалата на къщата.
– Да, донякъде е – казах аз. И после добавих: – Но вие сам го казахте – нощницата ми си струваше.
Лордът стисна зъби, но нямаше избор: вратата се отвори без почукване и на прага се появи объркан управител.
– Л-л-л-лорд Арнел?! – Попита той невярващо.
– Лично – отвърна Арнел с надменност, достойна за император. – Мога ли да видя мисис Томпсън?
Управителят пусна кмета без повече приказки и аз се вмъкнах, като едва не блъснах Арнел, но драконът го понесе стоически. Знаеше, че ще стане само по-лошо, затова се държа също толкова стоически, когато го настъпих по краката, но той стисна зъби по-силно. Управителят прие това лично и се втурна към господарката си.
Назад към част 24 Напред към част 26