***
Върнахме се в къщата на мисис Томпсън по същия начин, по който я бяхме напуснали; беше лесно да намерим камъка и да активираме портала. И когато се върнахме, намерихме сватовницата в същото тъжно състояние, в което я бяхме оставили, но в нова компания.
– Какво правите тук? – Попита ехидно старши следовател Давернети, седнал на същото място, на което доскоро бе седял Арнел.
– А аз си мислех, че нищо не може да направи този ден по-лош – отвърнах подигравателно.
Арнел не беше по-любезен, той направи жест на братовчед си да освободи мястото и придружи роднината си с Екзитума, като го накара да изчезне от погледа на мисис Томпсън, след което дръпна заклинанието за застой от нея и продължи, сякаш нищо не се е случило:
– И така, моят избор падна върху мис Вайърти.
Приближилият се до мен старши следовател, когото виждах учудващо добре, но сега вече виждах и себе си, повдигна изненадано вежди, но аз само мълчаливо му запратих откраднатата книга с „рецепти“, след което се върнах към наглото си ровене в чуждата библиотека.
Библиотеката реагира нееднозначно на действията ми – някои книги останаха непроменени, други промениха имената си само при едно докосване… Искрено се радвах, че лорд Давернети е там, защото не бих могла да издържа цялата тази тежест и така можех да продължа търсенето си, без да се натоварвам с книгите, които вече бях избрала.
Междувременно на заден план разговорът набираше скорост:
– Но, лорд Арнел, вие бихте били много по-подходящ за лейди Инерман, например: прекрасно родословие, високо ниво на магията…
– Отсъствие на гърди – усмихна се Арнел.
– Тя още ще расте! Момичето е само на петнайсет! – възмути се мисис Томпсън.
– Радвам се, че вие най-сетне си спомнихте за това. Също така бих искал да ви напомня, че мис Вайърти вече е напълно оформена като жена.
Хвърлих на Арнел поглед, изпълнен със справедливо възмущение, и продължих да се ровя в книгите.
– В такъв случай – лейди Данг. Родословието и е малко по-лошо, но характеристиките са отлични….
– Две извънбрачни деца – вмъкна кметът.
Мисис Томпсън се задъха от възмущение и приведе железен аргумент:
– Мис Вайърти не ви е подходяща, а освен това е и паднала жена!
– Да? – Каза лорд Арнел, видимо оживен. – И кога е успяла да падне?
Беше казано по много верен начин, защото имаше момент, в който наистина можех да падна, качвайки се на рафта и едва не падайки, но лорд Давернети успя да ме подкрепи, без да изпусне книгата. Ефективен, би било глупаво да твърдя, но нестандартно. Погледнах го раздразнено и получих широка, нахална усмивка в отговор, но Давернети не махна ръката си, нито дори я премести по-високо, за да ме подкрепи около кръста.
– През нощта! – Обяви развълнувано мисис Томпсън. – Предната вечер тя е била нападната от крадци! Предполагате ли, че те, като са видели дантеленото безсрамие, с което е била облечена, са се обърнали и са напуснали къщата на развратното момиче!
– А вие предполагате ли, че са останали? – Видимо изненадан както от подкрепата, която бях получила от неговия роднина, така и от сватовницата, разпита лорд Арнел.
– И злоупотребили с нея! – Обяви триумфално жената, толкова спокойна на пръв поглед.
– Не може да бъде – каза драконът, като едва сдържаше кикота си.
– Първо един по един, а после заедно! – Продължи да разказва подробности мисис Томпсън.
– Колко интересно – каза лорд Арнел.
Съживената мисис Томпсън прошепна поверително:
– Освен това, доколкото знам, лорд Давернети я посещава, и то не с най-благочестиви намерения!
Намеренията на старшия следовател наистина бяха далеч от благочестиви, защото докато продължаваше да ме подпира, за няма да казвам за какво, успя да погали с палец и това, което подпираше. И за това получи книга по главата!
Мисис Томпсън моментално се обърна от шума, но преди да успее да види празните рафтове, Арнел я затвори със същото просто „Темпус“.
И това беше краят на моето търпение:
– Лорд Давернети, потрудете се да прекратите тормоза си, преди да съм изгубила самообладание!
– И не сте си свалили халата? – Попита ехидно полицаят.
Вбесена, аз отблъснах ръката му, скочих на пода, погледнах в очите на присмиващия се дракон, издишах гневно и с махване на ръка изрекох забранените в цялата империя думи:
– Индраг!
Заклинанието за мигновено привличане, което старшият следовател вече беше използвал върху мен, му влияеше, за разлика от мен, влияеше и още как. Драконът замръзна, сдържайки с огромни трудности желанието си да се поклони пред мен в поза на абсолютно подчинение, устните му бяха бели, зъбите – стиснати до скъсване, а по слепоочията му се стичаше пот.
– Не е халат, но и той ще свърши работа, нали? – Попитах ядовито.
Лордът дишаше тежко, потискайки заклинанието ми, а то не беше потиснато, така че полицаят би трябвало да се справи с него за около минута. Но уви, отне му само около петнайсет секунди.
– Едно на едно – издиша Давернети.
– Аз не подавам жалба срещу вас, а вие – срещу мен, нали? – Предложих веднага.
Съдейки по погледа на дракона, една жалба беше най-малкото, което можех да направя след такава шега, но тук не бяхме сами, а и ръката му, поне лявата, беше заета с книги. А точно тези книги бяха основната ми грижа в момента.
– Лорд Арнел – обърнах се към кмета – имам лошо предчувствие,че при най-малкия намек за ареста на самата мисис Томпсън тези книги ще избухнат в сини пламъци.
– В буквален смисъл ли? – Уточни дракона.
Кимнах, за да потвърдя. След това внимателно докоснах дървената етажерка – за други не знам, но за мен „дървото“ миришеше отчетливо на сребро. А то беше проводник за магията, която, колкото повече го осъзнавах, скриваше реалността от драконите. От тези конкретни дракони, които някога са били огромни крилати, но съвсем управляеми зверове, а аз изобщо не исках цялата тази разраснала се популация от крилати чудовища да бъде управлявана от когото и да било…
Арнел ме погледна, после към Давернети, който все още ме гледаше гневно, после към книгите. Владетелят на Уестърнадан мислеше също като мен, тоест и двамата знаехме какво може да се случи, ако използва драконова магия върху книгите.
Но Арнел, за разлика от мен, мислеше много по-бързо.
Решително отиде до прозореца, отвори го и извика:
– Мистър Илнър, ще бъдете ли така добър да помогнете на мис Вайърти с книгите?
Моят кочияш, видимо изненадан от случващото се като цяло и по-специално от факта, че бях изчезнала безследно от каретата, скочи от седалката си и тръгна към двора на мисис Томпсън, без да очаква, че в следващия момент лорд Давернети ще се появи и ще изхвърли цялата купчина книги, които държеше, право през прозореца! В снега. Почти върху самия мистър Илнър.
– Бих ви помолила да бъдете по-внимателен! – Казах възмутено на старши изследователя.
– Аз бих ви помолил да не използвате забранени заклинания! – Отвърна ми той.
– Вие първи го започнахте! – Възмутих се аз.
– Аз – изригна Давернети – аз съм Законът на Уестърнадан, мис Вайърти!
– А аз съм негов жител! – Да, аз също имах какво да кажа.
– А аз съм кметът. Радвам се, че днес всички се събрахме – заяви Арнел.
Хвърлих към двамата унищожителен поглед и отидох до прозореца, забелязах, че поне петдесет души наблюдават мистър Илнър, който вече беше събрал всички книги (а кога ли всички са имали време да се съберат?), и като пренебрегнах поредния пристъп на вече започналата мигрена, обвих коняра, заедно с каретата и книгите, в защитното заклинание „Праезидиум“ и се обърнах към драконите, които бяха усетили опасността част от секундата преди мен…
Обърнах се за да застина в шок – от умиращата по неразбираеми за нас причини мисис Томпсън по дивана, мебелите, килима и рафтовете за книги потече преливащ огън!
Всичко останало се случи твърде бързо.
Лорд Арнел скочи, сграбчи ме в прегръдките си и скочи през прозореца, като ме придърпа плътно към себе си.
И приземявайки се, драконът на практика ме подхвърли към хвърлилия книгите мистър Илнър и със стартиране направо от земята, скочи обратно на втория етаж…
Всичко, което последва, беше борба на два много силни дракона срещу огъня, който първоначално беше предназначен да изгори всичко при най-малката заплаха от страна на тези два дракона.
В резултат на това ние с мистър Илнър, след като събрахме всички книги и се оттеглихме в каретата, наблюдавахме заедно с останалите зяпачи как пристига полицията, прислугата се измъква от къщата, двама лекари изнесоха мисис Томпсън, която между другото беше жива, а Арнел и Давернети се оттеглят в последния момент, докато изоставената уютна сграда е погълната от огненото цвете, което окончателно разцъфна на открито.
Докато къщата се срутваше, Арнел стоеше до мен, предпазвайки ме от снопа искри, които така или иначе нямаше да ме наранят. Е, по простата причина, че вече бях близо до защитената от Президиума карета и така жадният за книгите огън така и не ги достигна.
Поглеждайки към горящата къща, казах тъжно:
– Професор Стентън винаги ме е учил да търся доброто във всичко. Как мислите, какво хубаво може да има в една изгоряла къща?
Лорд Арнел ме погледна и отвърна подигравателно и доста гръмко:
– Най-малкото, сега никой няма да разбере за моите зли брачни планове по отношение на вас, мис Вайърти.
Откъсвайки поглед от пламтящата къща, аз погледнах внимателно лорд Арнел и попитах много тихо, за разлика от него:
– А това, че думите ви вече чу почти половината град, не ви ли смущава, лорд Арнел?!
Изненадващо, но драконът сякаш едва сега забеляза тълпата от шокирани хора около себе си. Той замръзна, после погледна към пламтящата сграда и силно, отново СИЛНО каза:
– Мис Вайърти, опасявам се, че няма смисъл да крия повече изгарящите си чувства!
Отнякъде в тълпата се разнесе:
– Всичко се дължи на черната дантелена нощница, всичко се дължи на нея със сигурност.
Бузите ми горяха по-ярко от горяща къща, когато се качих в каретата и наредих на мистър Илнър да се качи.
След мен се разнесе:
– Скъпа, ще дойда довечера!
– Иска ми се да си мъртъв, Арнел! – Изсъсках, разярена.
Би могло да се намери нещо хубаво в една изгоряла къща, но не!
***
Прибрах се вкъщи в крайно отвратително състояние на духа. Взех половината от книгите и се втурнах в къщата, мистър Илнър ме последва и след като предаде останалите книги на мистър Уолън, който ни посрещна, отиде да разпрегне конете.
– Всички в кухнята – наредих аз, докато стоварвах останалите книги на управителя и бързах нагоре, за да се преоблека.
Имаше много работа за вършене преди пристигането на Арнел.