Глава 20
Паркирахме на половин пресечка от „Големия гримоар“ и двамата с Лиена наблюдавахме гилдията от колата си като двойка частни детективи от 40-те години на миналия век. Близостта ни до сграда, пълна с калени в битки и демонични митици, ме накара да се стресна, но в общото ми състояние на притеснение проникна искрица вълнение.
Първото ми наблюдение.
Разбира се, ние бяхме новобранци от Магиполицията, а не мършави, мизантропски настроени детективи. И, да, бяхме в кола с размерите на плажна топка от „Костко“, с оцветена от залеза, ранна вечерна облачност над главите, а не в класически, изтърбушен седан по време на среднощен проливен дъжд. Но все пак – дайте ми тренчкот, пакет цигари и сенчест черно-бял филтър и ще е перфектно. Може би да прибавя и шише уиски за добро.
Ей, днес вече бях нарушил правилото „да не се пие по време на работа“, нали?
– Не можем да седим тук вечно – промълви Лиена почти на себе си. – Дори не знаем дали Таемин е там.
Макар да бях забравил за това до намека на Дариус, двамата с Лиена вече се бяхме запознали с първия офицер на Големия гримоар: мъж в началото на трийсетте, с бодлива коса, който ни беше хвърлил смъртоносен поглед на излизане от кабинета на Роко Торн при първото ни посещение. Според регистрите на полицията Тае-мин Лий беше боен магьосник, който е бил в гилдията в четири от петте ѝ години.
– Можем да се опитаме да му се обадим и да видим дали не иска да поговорим на по питие, но това може да го накара да се пази. Може и да не го осъзнаваш – добавих аз – но много митици не се доверяват на полицията.
– Забелязала съм. – Тя въздъхна. – Този случай не е нищо друго освен задънени улици, гафове и заблуди.
Без преувеличение. Съгласих се докрай с все още наболелите ми синини.
– Чувствам се така, сякаш нямам никаква представа какво правя – завърши тя с мърморене.
Задръж. Колко силно беше това изискано кокошито? Защото явно чувах разни неща.
– Предполага се, че аз съм идиотът, който няма представа. През цялото време се чудех дали съм създаден за работа на терен.
– Шегуваш се? Нямаше да стигна и наполовина дотук без твоята помощ. – Тя поклати глава недоумяващо. – И двамата сме на върха на силите си, нали?
– Успяхме да превърнем едно задание, което дори не включваше престъпление, когато започнахме, в истинско разследване. Това не е лошо за двама безпомощни новаци, трябва да признаеш.
– Предполагам, че сме добър екип, а?
– Ние сме проклетият екип на мечтите, партньорко.
Лиена извъртя очи.
– Стигаме дотам.
– Да, по дяволите. Трябва само Таемин да разкаже за своя гилдиен майстор.
Тя сви ръце върху волана.
– Може би ти трябва да се заемеш с тази част. Ти умееш да караш хората да говорят.
Винаги съм предполагал, че това е така, защото повечето хора смятат, че най-добрият начин да ме накарат да млъкна е да ме прекъснат.
– Ще дам най-доброто от себе си, но ако нещата ескалират до нова битка с демони, аз ще бъда Робин, а ти – Батман.
– Робин, като Пейдж?
– Не, искам да кажа, че ще следвам твоето ръководство.
– О, добре.
Тя се усмихна бавно и аз ѝ отвърнах с усмивка. Можехме да се справим с това. Щяхме да го разберем. Бяхме Динамичното дуо, без спандекс, маски и готиния Кит-мобил.
Усмивката ѝ се смекчи до леко изкривяване на устните ѝ и в мен се появи бавна тръпка на очакване. Очите ѝ бяха върху моите и тя отново ме гледаше по този начин – начин, който ме караше да искам да се протегна през конзолата, да я докосна до бузата и да придърпам устата ѝ към моята.
Погледът ѝ се плъзна надолу към устните ми.
Тя отново се съсредоточи и погледна рязко през предното стъкло.
– О! Това той ли е?
Умът ми все още се рееше другаде.
– Извинявай, какво, кой сега?
Тя посочи през предното стъкло, където един строен мъж току-що бе излязъл от Големия гримоар. Той зави нагоре по улицата, насочвайки се далеч от нас. Бяхме наблюдавали как излизат няколко членове на гилдията, а този беше първият, който не беше с размерите и теглото на приблизително облечен в кожа бивол.
Примижах, докато той минаваше под една улична лампа.
– Той е с подходящо телосложение, но…
Очевидно това беше достатъчно за Лиена. С чанта под мишница, тя отвори вратата и спринтира по улицата. Ругаейки, изскочих навън и побягнах след нея.
Мъжът беше спрял до едно паркирано купе точно до гилдията, а ръката му бръкна в джоба за ключове. При звука от нашите стъпки той ни погледна. Да, това беше Тае-мин, с черна шапка на тъмната си коса и разкопчано яке, което разкриваше тениска с изрисувано лого на Glitch Mob.
Когато с Лиена се запътихме към него, забелязах, че поведението му не беше по-дружелюбно от първата ни среща.
– Пак вие двамата. – Той скръсти ръце. – Имате ли призовка за мен?
Разперих ръце в мирен жест.
– Не. Нямаме нужда от такава, когато се опитваме да ти помогнем.
Той се подигра.
– Магиполицията по-скоро ще обяви Демониката извън закона и ще ни затвори, отколкото да ни помогне.
Лиена се нацупи от обвинението, но остана безмълвна, отдавайки се на предполагаемите ми разговорни умения.
– Искаме да осигурим безопасността на всички, включително и на митиците на Демоника – казах спокойно аз. – Затова, когато се натъкнахме на неприятни дела, които изглеждаха като лоши новини за вашата гилдия, решихме, че трябва да попитаме някой, който може да хвърли светлина върху ситуацията. Знаеш ли, преди нещата да са се объркали.
– Неприятни дела? Сключването на договор с демон не е „гаден бизнес“ и не означава, че всички искаме да се впуснем в престъпна дейност. Това е глупав, остарял стереотип.
– Като митична Психика напълно го разбирам. – Предложих лека усмивка, смятайки, че няма нужда да обяснявам, че психарите са презирани от всички останали митични класове. – Помогни ни с това и може би ще успееш да разсееш този стереотип.
Изражението му не се смекчи.
– Не ми е нужно. Великият гримоар има строг кодекс на поведение, който нашият ръководен екип стриктно спазва. Ако се случеше някаква неприятна работа, щяхме да знаем.
– Ами ако тя идваше от ръководния ви екип? – Попитах.
Тъмните му очи се стесниха.
– Какво намекваш?
– Последното нещо, от което се нуждае Големия гримоар, е скандал, при който техният ГМ е арестуван за това, че е използвал гилдията си, за да прикрие незаконното си призоваване и връзките си с „Червения рум“.
– Червения рум? Роко е свързан с Червенив рум?
– Така изглежда. – Пристъпих по-близо. – Не искаме действията му да сринат цялата гилдия, но ако не успеем да го пресрещнем сега, това може и да не е вариант.
Таемин прехвърли тежестта си от крак на крак, а погледът му се стрелна към гилдията.
– Няма начин Роко да е замесен с Червения рум. Опитваш се да ме подведеш да…
– Не бъди идиот, Таемин.
Тръгнах си от дълбокия, груб глас. Със скърцане на камък под тежки ботуши един мъж мина зад ъгъла на гилдията точно зад нас. Това беше Лерой, общителният митик от Големия гримоар, с когото се бяхме запознали при последното ни посещение. Между тънките му устни стърчеше цигара и без следа от дружелюбната му усмивка някога безобидно изглеждащият стар изпълнител изглеждаше още по-заплашителен от своите кокоши съратници в гилдията.
– Ако мислиш, че тези агенти не те мамят – изръмжа той на Тае-Мин – значи не познаваш полицията или Роко. – Изваждайки цигарата от устата си, той се завъртя към мен. Какво според теб прави нашият почетен лидер с Червения рум?
Поколебах се, несигурен дали да въвлека случаен член на гилдията. От всичко, което знаех, той можеше да изтича направо при Роко и да му каже какво сме замислили.
– Все още не сме сигурни.
– Вие дори не знаете в какво се предполага, че е виновен? – Избухна гневно Тае-мин.
Предполагам, че щеше да се наложи да изиграе още няколко карти, дори и с допълнителния ни свидетел.
– Знаем, че е продавал нещо, свързано с инфернуси, на Червения рум. И знаем, че ловува митици в отчаяно положение и ги използва като храна за душите на демони, които дори не използват по договори.
Таемин и Лерой си размениха погледи, които не можах да разтълкувам.
– Имате ли доказателства? – Попита първият офицер.
– Някои – застраховах се аз. – Но ни трябва…
Лерой току-що беше изхвърлил цигарата си и мина покрай мен, насочвайки се към гилдията. Все още зяпах, когато той се вмъкна през вратата и изчезна вътре.
Втурнах се след изпълнителя, като махнах на Лиена да побърза.
– Задействай котешкото си око!
Тя удари с ръка по медальона и прошепна заклинанието му. Пуснах невидима бомба, заличавайки ни от възприятието на всички в сградата и около нея.
Все още стоящ до колата си, Таемин издаде изненадан гърч при внезапното ни изчезване.
– Агенти?
Добавих още една деформация, за да скрия отвора на вратата, и тръгнах след Лерой, а Лиена беше по петите ми. Той вече беше изчезнал сред прашната колекция от недовършени настолни игри, а вратата отзад беше отключена.
Следвайки същия маршрут като при последното ни посещение, ние забързахме към стълбището и отворихме вратата.
Някъде горе тежки обувки туптяха по стъпалата. Затичахме се нагоре към второто ниво – но все още чувах стъпки. Лерой се насочваше към третия етаж.
Той тичаше право при Роко, за да го предупреди.
Усилих темпото си, спринтирайки към последния етаж. Когато с Лиена навлязохме в дългия коридор, Лерой почука на вратата на кабинета на Роко в другия край. Грубият глас на ГМ го призова да влезе.
Стигнахме до офиса навреме, за да се промъкнем зад Лерой, и аз придърпах Лиена със себе си в ъгъла, докато изпълнителят затваряше вратата.
– Какво ти трябва, Лерой? – Поиска Роко, седнал зад бюрото си с раздразнение и изненада в изражението на лицето му.
– Имам нужда от една дума – каза изпълнителят, като отдръпна един от столовете пред бюрото на Роко, сякаш се нуждаеше от два пъти повече място за краката си от обичайното. Той падна на него.
Роко погледна нетърпеливо към монитора си.
– Побързай.
– Тогава ще премина направо към въпроса, Роко. Не ми харесва да съм странният човек.
Гилд майстора насочи цялото си внимание към гилдиеца си.
– В какво се изразява това?
– Мислех, че искаш да приключиш с това бързо. Защо се правиш на глупак?
– Не се правя на глупак. Кажи каквото искаш да кажеш.
– Червения рум, Роко – каза Лерой с нисък, заплашителен тон. – Разкажи ми за Червения рум.
ГМ се скова.
– Какво за тях?
– Не сте прикрили следите си толкова добре, колкото си мислите. – Лерой се облегна назад и скръсти ръце. – Искам да вляза.
Очите на Роко се присвиха подозрително.
– Искаш?
– Направо. Прецакахте всички ни в момента, в който си „легнахте“ с Червения рум. Ти, твоите дългове и твоята алчност. Ако искаш да унищожиш гилдията, която помогнах да се създаде, искам да имам нещо от това.
Чакай, чакай. Лерой е бил член-основател на гилдията? Ясно е, че с Лиена трябваше да проверим по-добре миналото на този човек, но той изглеждаше като странно приветлив демоничен изпълнител, а не като едно от лицата във версията на планината Ръшмор на Големия Гримоар.
– Не съм унищожил гилдията – отвърна Роко.
– Полицията знае, че си замесен с Червения рум, и е само въпрос на време да разрушат гилдията, а с нея и теб. – Лерой свъси вежди. – Така че или можеш да ме пуснеш в сделката, която правиш, или сам ще те предам на полицията.
Русата брада на Роко настръхна и ми трябваше миг, за да осъзная, че се усмихва студено.
– Лерой, Лерой – започна той покровителствено. – Причината да си толкова харесван първи офицер при създаването на гилдията се дължеше на твоите идеали. След пет години на твоите добротворчески глупости наистина ли си мислеше, че ще повярвам на тази шарада с „тъмната страна на Лерой“? Нямаш стомаха да се справиш с нещата, които съм направил за тази гилдия.
Погледнах Лерой. Когато Дариус ни беше казал да поговорим с идеалистичния първи офицер на „Големия Гримоар“, той имаше предвид Тае-мин или този човек, изпълнителят, който беше Томас Джеферсън за Джордж Вашингтон на Роко?
Лерой седна напред на стола си.
– Нещата, които си направил за тази гилдия, Роко? Или нещата, които си направил за себе си?
Бузите на генералния директор се свиха навътре, сякаш думите на Лерой оставиха кисел вкус в устата му.
Настъпи затишие, докато двамата мъже обмисляха докъде е стигнала ситуацията и накъде неминуемо ще се развие.
– По дяволите – промълвих аз.
И двамата посегнаха към инфернусите си.
Назад към част 20 Напред към част 22
