Глава 14
Шпионинът му се обърна така, че татуировката му да попада под пряка слънчева светлина, поразителна и говореща за отдаденост отвъд болката.
– Ще го направя, сир. Тогава ще ме екзекутирате, както обещахте, когато станах един от вашите Седем.
Рафаел срещна очите на Джейсън.
– Обещанието беше дадено и ще бъде спазено, ако се наложи, но предпочитам да си жив. Ти си най-добрият шпионин сред Седемте.
Устните на Джейсън се изкривиха в най-слабата усмивка, рядка гледка.
– Всички се опитваха да ме вербуват – особено Харизмон и Фаваши.
– Нищо друго не съм очаквал. – Но той знаеше, че Джейсън няма да го предаде. Чернокрилият ангел се бе заклел във вярност на Рафаел на поле, постлано с измита кръв. Нищо от това не беше на Джейсън. Но острието му беше обляно от нея. Следващата цел щеше да бъде собственото му тяло, ако Рафаел не се беше намесил.
Връзките, изковани в такъв черен огън, не се късаха лесно.
Връщайки се към въпроса, той каза:
– Ще говоря с Елена за миризмата. – Инстинктът му го караше да я защити от по-суровите аспекти на неговия свят, но тя беше роден ловец.
Не смей да ме спираш да бъда това, което съм. Не смей.
Беше слаба, неспособна да полети, когато каза това, но той никога нямаше да забрави погледа в очите ѝ. Ако преминеше тази граница, ако отричаше тази част от нея, той щеше да я разбие. Знаеше, че е способен на такава жестокост, но също така знаеше, че ще се пречупи, ако Елена се пречупи.
– Сир – каза Джейсън, прекъсвайки мислите му – има още една причина, поради която се върнах в града. Помолихте ме да държа ушите си отворени за всякакви съобщения за обезпокоително поведение от страна на другите архангели.
Рафаел се върна към червената мъгла, която бе замъглила зрението му, към яростта, която почти бе откраднала волята му.
– Кой?
– Астаад. – Джейсън назова архангела на тихоокеанските острови, когато отляво ги връхлетя порив. – Трудно е да се вкарат шпиони във вътрешния му кръг. По свой собствен начин хората му са толкова лоялни към него, колкото Седемте са към теб.
Рафаел коригира крилата си, без да се замисля, задържайки позицията си над облаците.
– Той управлява с редуваща се благосклонна и кървава ръка.
– Също така се отнася към жените си като към скъпоценност.
Харемът на Астаад се състоеше от най-изящно красивите вампири в света, жени, които той обгрижваше и защитаваше. Това беше добре известен аспект от характера му, но за Джейсън да го отбележи…
– Той е направил нещо с жените си.
Кимване, което накара косата на Джейсън да заблести в синьо-черно на светлината.
– Оперативната служителка, която успях да вкарам в двора му, е слугиня от ниска класа, но е слушала жените, които се грижат за харема, и се говори, че Астаад е пребил една от любимите си наложници почти до смърт.
– Астаад би сметнал подобна постъпка за петно върху честта си. – Рафаел отново си помисли за начина, по който беше екзекутирал Игнаций, и знаеше, че ако Астаад беше обхванат от същата ярост, тогава наложницата имаше късмет да е жива. – Продължавай да следиш ситуацията. Изпрати съобщение веднага щом получиш допълнителна информация.
Оставяйки Джейсън, Рафаел се върна към Манхатън, летейки достатъчно ниско, за да види други ангели, които се занимаваха със задачите си над блестящата стомана и стъкло на високите сгради. Слънцето днес беше ярко и градът му блестеше като шлифован скъпоценен камък под ослепителната светлина – нищо чудно, че другите от Кръга го наблюдаваха с жадни очи. Това, което не разбираха, беше, че за да притежаваш този град, не можеш да презираш човечеството.
„Архангеле.“
Наведе глава при дочуването на този целунат от пролетта и стоманата глас, видя характерния блясък на косата на Елена, която се развяваше отстрани на кулата. Гледаше как съпругата му лети към него с бавни, дълбоки махове на крилете си – беше будна само от месеци, а вече летеше с такава грация и сила.
„Ела, ловецо.“
Тя смени посоката, за да последва пътя, който той пое над високите сгради и бързея на Ийст Ривър до покрива на малка жилищна сграда. Приземи се до полупрозрачните сини води на басейна в центъра и се обърна да я наблюдава как се връща назад и плавно каца недалеч от мястото, на което стоеше, а върховете на крилете ѝ блестяха в златисто на разсъмване.
– Тренираш кацането си.
– Илиум не ми позволи да прекъсна вчера следобед, докато не се справих с девет опита от десет. А Монтгомъри беше донесъл пресен прасковен пай. – Опитът за хумор не можа да скрие съвсем болката в очите ѝ.
Гневът се изви във вените му, студено, безпощадно нещо, което не виждаше нищо лошо в болката, в смъртта.
– Какво ти каза баща ти?
Като прокара ръка през косата си, тя мина покрай големите саксии и стигна до ръба на басейна, за да потопи презрително пръсти във водата.
– Нищо. Просто… обичайните глупости. – След това му разказа за най-малката си полусестра, а гласът ѝ бе разгорещен от гол гняв. – Това, по дяволите, унищожава високия му морал, нали?
– Баща ти не ми изглежда като човек, който някога би признал, че е виновен. – Не, Джефри Деверо беше прекалено решен да спечели на всяка цена.
Тя се надигна и изтръска водата.
– Да. – След това направи нещо, което той никога не би очаквал. Пристъпи напред и зарови лице в гърдите му.
Доверие, помисли си той, докато я обгръщаше в защитата на ръцете си, на крилете си; имаше такова доверие в това, което тя направи.
– Имам задача за теб, ловецо – каза той, като прокара пръстите на едната си ръка през бледата коприна на косата ѝ, разплитайки плитката ѝ.
– Добре. – Грубо твърдение.
– Вампирът, който проля кръв снощи, може би е в тази сграда. Трябва да ловуваш.
Бръмчене на енергия в тялото под ръцете му и след това тя се отдръпна, за да се насочи към входа на покрива на сградата.
– Ароматът беше богат, отличителен, нотките необичайни. Би трябвало да успея да го огранича много бързо, ако той е – или е бил – някъде наблизо.
Тя, Елена – поправи се той, спомняйки си начина, по който веднъж я беше изпитал с двама едва създадени вампири. Беше шокирана от техния скимтящ, животински вид, но не се поколеба в задачата си. Убиецът на Нейха е жена.
– Фигури. – Отваряйки вратата, тя се поколеба. – Това място е твърде тясно за крила. Не е добър тактически ход да бъдеш хванат в капан там – и не е необходимо. Ароматът на цъфтящи олеандри… Почти мога да го докосна. Твърде силен, за да не е вътре.
– Няма да е трудно да я измъкнем – каза той, щом тя се върна при него. Когато обаче се спусна към прозореца, който гледаше към стаята на вампира, това, което видя, го накара да отмени лова.
„Тя е мъртва. Около гърлото ѝ е увита примка – почти съм сигурен, че ще се окаже змия.“
Елена падна до него.
„Нейха реши да почисти бъркотията си.“
„Така изглеждаше. Дмитрий ще организира издирването на тялото.“
„След като я измъкнат оттам, искам да имам възможност да проверя повторно миризмата. За всеки случай.“ – Спускайки се надолу под него и после обратно нагоре с неловка грация, която с нищо не скриваше потенциала на това, в което щеше да се превърне един ден, Елена отметна копринените кичури коса от очите си. „Имаш ли време да дойдеш с мен на спаринг?“
„Липсва ти Гален?“
„Тъмна дума. Дрън-дрън беше добра. Но ти си по-зъл, когато си в настроение.“
Рафаел не беше сигурен, че това му харесва.
„Никога не бих те наранил, Елена.“
„Разбира се, че не.“ – Докато минаваше покрай нея, тя махна на един млад рус ангел, който седеше с увиснали крака от един от високите балкони на Кулата. Мъжът се изпъчи и махна в отговор. – „Но също така не трябва да се притесняваш, че някой архангел ще те намушка, ако ми направиш синина. Можем да действаме с пълна сила, а аз наистина имам нужда от няколко сеанса без задръжки.“
Само тя можеше да му говори така. Само тя можеше да го накара да се почувства млад по начин, който не беше усещал от повече от хиляда години.
„Ще тренираме в къщата.“ Заобикаляйки групата ангели, които идваха да кацнат на покрива на кулата, той ги поведе към Хъдсън. След това, каза, когато попаднаха във въздушното пространство над водата – „Можеш да благодариш на треньора си по най-стария начин.“
***
Топлината, която се разгърна в корема ѝ при чувствената заповед, Елена тръгна да дразни Рафаел, когато от нищото се появи ревящ вятър, който смачка крилата ѝ и заплаши да я прати да се блъсне във внезапно разбушувалите се води долу.
„Рафаел!“ – Мисловният вик беше инстинктивен и се изтръгна от нея дори когато странен, екзотичен аромат обви задушаващо одеяло около сетивата ѝ.
Дъждът и вятърът в съзнанието ѝ, пронизваща буря, която изтласкваше всички други впечатления.
„Извинявам се, Елена.“ – Той пое контрола, надделявайки над волята ѝ със своята, докато извиваше тялото ѝ по начин, който тя никога не би направила сама, позволявайки ѝ да разпери криле и да намери стабилност миг преди да се удари във водата.
Частица от секундата след това умът ѝ отново беше неин.
Всичко се бе случило толкова бързо, че нямаше време да усети нещо повече от адреналина, който се изпомпваше в тялото ѝ, но сега, когато се издигна с крилата си до балансирано положение, тя си пое дъх. Веднъж, когато се бяха срещнали за първи път, Рафаел ѝ беше казал нещо.
Мога да те накарам да пълзиш, Елена. Наистина ли искаш да те накарам да паднеш на колене?
– Мислех, че вече не можеш да го правиш – прошепна тя на глас, знаейки, че той остава свързан с нея. – Мислех, че вече имам щитове.
„Имаш, но трябва да се съсредоточиш, за да ги задържиш. Паниката те оставя широко отворена.“
– По дяволите. – Тя знаеше, че той е прав. Беше изпаднала в паника. Полетът все още беше нов за нея – а ужасът от падането беше толкова висцерален, че беше трудно да се задържи логичната мисъл пред него.
Като се спусна да се присъедини към нея на по-ниската височина, която успяваше да поддържа, с напрегнати от шока мускули, Рафаел летеше до нея, докато тя се оттласкваше от земята. Струваше ѝ се, че отнема цяла вечност, но най-сетне спря зашеметена на площадката под спалнята им. Миг по-късно Рафаел се свлече пред нея и улови разклатената ѝ форма, като се хвана за горната част на ръцете ѝ.
– Благодаря – каза тя и се подпря с длани на бедрата си, когато той я пусна. – Не само за сега. – Тя вдигна поглед. – За преди.
Очите му пулсираха от изненада.
– Очаквах гнева ти.
– Не съм глупава. Упорита съм, но не и глупава. – Издигайки се в цял ръст, тя си пое дъх. – Не ми харесва фактът, че все още съм толкова уязвима за теб, но е факт, че това няма да се промени за една нощ. – Беше взела архангел за любовник, знаейки разликата в силите им.
– Знаеш, че ще се боря с теб до последния си дъх, ако се опиташ да ме принудиш в нормална ситуация. Това, което се случи над водата – сърцето ѝ се разтуптя в споменен шок – в никакъв случай не беше нормална ситуация. – Точно в този момент в тях се блъсна порив на вятъра, който изтръгна последните думи от устните ѝ и задраска крилата ѝ, сякаш щеше да ги откъсне.
Рафаел я придърпа към защитата на тялото си и разпери криле над тях, докато вятърът удряше отново и отново.
„Усещаш ли го?“
Тя остана неподвижна при въпроса му. Вятърът… той носеше аромат. Слаб. Толкова, толкова слаб. И толкова необичаен, че не можеше да го определи – освен че знаеше, че е същият, който бе усетила в мига, в който крилата ѝ се смалиха.
„Какво е това?“
„Рядка черна орхидея, открита в дъждовна гора дълбоко в Амазония.“
Тя потрепери.
– Това наистина е тя?
„Така изглежда.“
Когато яростта на вятъра най-сетне заглъхна с последния режещ камшик, тя вдигна поглед и отметна среднощните кичури коса от лицето на Рафаел, разкривайки невероятната мъжка красота, която имаше силата да разплаче смъртните.
– Тя все още не е толкова силна. – Цялото това нещо беше продължило най-много минута.
– Не. – Но изглежда, че тя е забелязала моята съпруга.
– Боже, бавна съм днес. – Онзи порив на вятъра на Хъдсън не беше случаен. Беше стрела, предназначена да разбие костите ѝ, когато се удари с голяма скорост във водата. – Значи е в съзнание?
Рафаел поклати глава.
– Накарах Джесами да направи някои изследвания – каза той, споменавайки жената, която беше хранилището на ангелското знание, пазителката на техните истории… и един от най-милите ангели, които Елена някога беше срещала. – Ела, ще поговорим за това вътре.
Влязоха в къщата и се насочиха към библиотеката – стая, която пееше на любопитното сърце на нейната природа. Когато за първи път влезе в нея, тя забеляза само книгите, подредени по рафтовете от стена до стена на приземното ниво, камината вляво, великолепната дървена маса и столовете, разположени под прозореца.
Но както всички ангелски стаи, и тази имаше висок таван – и този таван беше произведение на изкуството, дървените греди бяха издълбани с педантично внимание към детайла и инкрустирани с по-тъмни парчета, които бяха перфектно оформени, за да паснат.
– Аодхан?
– Не – отвърна Рафаел и проследи погледа ѝ. – Това е направено от човек, майстор в занаята си.
– Удивително. – Тя се зачуди на гордостта, която човекът трябва да е изпитвал, за да построи такава стая за архангел.
Рафаел прокара ръката си по косата ѝ. Докосването му беше странно нежно.
– Архангеле?
– Аз съм много по-могъщ, отколкото когато Калиане изчезна. – Думите му носеха натрапчиво усещане за болка, за спомен. – Но аз все още съм неин син, Елена. Хиляди и хиляди години по-млад.
Елена поклати глава.
– Ти също беше по-млад от Юръм. И все пак го победи.
– Майка ми е отвъд Юръм, отвъд Леуан. – Думите на Рафаел накараха Елена да настръхне. – Тя е живяла като архангел в продължение на десетки хиляди години. Не се знае в какво се е превърнала.
Като си помисли за онова, което Леуан беше направила с Пекин, за миризмата на дим и смърт, която се носеше над празния кратер, който някога е бил жив и динамичен град, Елена усети как страхът се опитва да завладее сърцето ѝ. Тя отказа да го допусне, защото любовта ѝ към този архангел беше много по-силна от всеки въображаем враг.
– Тя също не знае в какво си се превърнал, Рафаел.
Изражението на архангела ѝ не се промени, но тя знаеше, че той я е чул.
– Джесами – каза той – ми каза, че в момента Калиане вероятно е в състояние на полусън. Тя има някакво подобие на съзнание, но може да не знае реално за действията, които извършва.
– Може да мисли, че всичко това е сън?
Обхвана с ръка тила ѝ и я придърпа по-близо.
– Да. – Целувката му беше повече от опасна. Но ние не сме дошли тук, за да говорим за Калиане.
Тя притисна устни към твърдия ъгъл на челюстта му, а очакването изгаряше и последните остатъци от страха, който бе изпитала, докато падаше.
– Да се изпотим.
Назад към част 14 Напред към част 16
