***
Майката на лорд Давернети беше много възрастна драконица, която по странен за мен начин изведнъж се оживи и се изпълни със задължението „правилно да ви въведем, в света, скъпа моя.“
Късна нощ? Не, това не смути никого. Шест шивачки се натъпкаха в будоара ми в полунощ – без изключение. Напротив – на мен с вдъхновение ми правеха рокля! Моята първа бална рокля, ако трябва да бъда откровена, но откровеността и не ми допадна лично на мен.
– Извинете ме, но бихте ли могли да направите деколтето малко по-високо? – Попитах, като държах роклята и усещах, че от едно неловко движение горните ми… прелести ще бъдат изложени на публичен показ.
– Мила моя! – Възмути се лейди Давернети. – Ти си на двадесет и четири години! Трябва да се омъжиш, а в тази борба, повярвай ми, всички средства са добри!
– Но, лейди Давернети, тази рокля ме кара да се чувствам като ловец с пушка! Дори с две! – Съвсем честно казах.
– Скъпа моя, вие сте на двадесет и четири години! Не само трябва да ходите на лов, но и по принцип да не излизате от засада! – Драконицата ме потупа.
И всички се върнаха да шият най-вулгарната рокля в живота ми.
Аз упорито дърпах деколтето нагоре, майката на лорд Давернети упорито го дърпаше надолу – ние с драконицата се оказахме много упорити. В резултат на това мисис Макстън направи предложение:
– Може би една дантела би помогнала да се преодолеят… различията в мненията?
Лейди Давернети и аз спряхме.
– Чай? – Невинно предложи мисис Макстън.
След чая, към шест часа сутринта, ми беше позволено да си почина преди приема. Спах до дванайсет. Не се събудих от усещането за пълна почивка, не, събуди ме гласът на лейди Арнел:
– Това е невъзможно, Летисия!
– Момичето ще отиде на бала като моя подопечна – отвърна лейди Давернети.
– Ейдриън ще се разгневи! – Изтъкна своите аргументи лейди Арнел.
– Това беше идеята на Крисчън – не отстъпи лейди Давернети.
– О, боже, скъпа моя, нима не осъзнаваш, че и двамата изпитват нездрави чувства към мис Вайърти.
О, да, точно така, единия с удоволствие би ме обвинил във всеки смъртен грях, а другия… е, това е малко по-сложно.
– Какво може да е нездравословно в здравословното желание на един мъж да удължи рода си? – Изригна лейди Давернети.
Мисис Макстън влезе мълчаливо в стаята ми и двете се спогледахме шокирано.
– Изпратих Бетси в магазина. Съжалявам, че не можах да добавя дантела към роклята, защото лейди Давернети я пази като… – тя се усмихна – както дракон пази съкровището си, но ще имаш пелерина, скъпа моя, хубава, сатенена и много скромна.
– Какво щях да правя без теб – прошепнах аз.
– Щеше да станеш причина за поредния скандал в Града на драконите – усмихна се мисис Макстън. – Чай?
***
В момента, в който приключих късната си закуска, се появиха моделиерката и двете прислужници на лейди Давернети с пълен комплект фиби, вече нагрята маша и двайсетина чисто бели, изработени от атлаз и речни перли цветя.
Когато приключиха с прическата ми, ахна даже и мисис Макстън, самата аз едва дишах и се гледах в огледалото, с усилие осъзнавайки, че при правилен подход на подреждане и украсяване на косите ми аз се оказах рядко срещано привлекателно създание. Къдрици, сложно подредени във висока прическа; частично падаха надолу, скриваха част от шията ми и се спускаха свободно по рамото ми, като служеха за основа на белоснежните цветчета в тон със също толкова белоснежна рокля. Дебютът, за съжаление, задължаваше да се облечеш в бяло.
Но когато пристегнаха роклята към мен със стотина копченца, върху сдраво натегнатия корсет, а обувките ме направиха малко по-висока, стана съвсем ясно, че невероятно ниската линия на деколтето откровено разрушаваше целия образ на невинност.
– Всичко е перфектно! – увери ме лейди Давернети, докато оправяше едно от парчетата плат върху гърдата ми, така че тя почти се показа.
– Извинете, но имам едно малко въпросче към вас – започнах аз, с подозрение поглеждайки драконицата, – на колко години е синът ви?
– Петдесет и две – усмихна се с нежност лейди Давернети.
– И още не е женен? – продължих аз, вече ми беше ясно какъв номер са ми скроили.
– Сигурна съм, че няма да е за дълго – коварно разтегли драконицата. А после повиши глас и извика: – Крисчън!
Позволих на този фарс да продължи по една-единствена причина: аз също бях любопитна да разбера какво ще се случи. Аз, шест от прислужниците на лейди Давернети, една от моите, шивачката и дори мисис Макстън, която, макар да държеше наметката, не побърза да ми я даде.
Всички чакахме представлението.
Чакахме с истинско женско любопитство.
Всички преброихме двадесет и двете стъпала, по които лорд Давернети мрачно се изкачи, после още дванадесетте стъпала до моя будоар, после дори не трепнахме, когато вратата се отвори със скърцане, и – да, бяхме възнаградени.
Лордът главен следовател, облечен в безупречния си черен фрак, отвори вратата, като се канеше да каже нещо на майка си, но тогава погледът му се премести върху мен, драконовите очи се разшириха, преминаха от краката ми към лицето и обратно надолу към деколтето ми, а след това лорд Давернети сякаш онемя.
– Слава тебе господи! – Възкликна лейди Давернети. – Бях започнала да се притеснявам, че си падаш по-скоро по момчетата!
Думите на драконицата накараха всички да се изчервят, повечето от тях несъмнено от притеснение, но лорд Давернети определено беше бесен.
– Мамо! – Изсъска той.
Но ако се е надявал да призове родителката си към ред, то е било напразно – драконицата се ухили и обяви:
– Ах, каква прекрасна рокля носи мис Вайърти, нали?
Старшият следовател отново ме погледна, сякаш искаше да се увери, и… – и при това говорният му апарат повторно отказа.
– Да, гледа и гледа – каза лейди Давернети и се засмя отровно. – Добре, мисис Макстън, може да и дадете тази ваша нещастна наметка, иначе се страхувам, че момчето ми напълно ще изгуби говора си.
Но тя съвсем грешеше, като мислеше така за сина си.
– Каква, по дяволите, е тази рокля?! – Извика полицаят. – Свали я веднага, мамо! И добави няколко метра плат отгоре! Или десетина! И… и… и… Мис Вайърти, останете вкъщи тази вечер!
Тогава лорд Давернети излетя от будоара като попарен, затича се надолу по стълбите и накрая дори излезе от къщата, макар че зад стените бушуваше поредната виелица и студът беше жесток.
Но кой ли би го послушал. Дадоха ми елече с бяла козина отгоре, а лейди Давернети се протегна мечтателно:
– Момичето ще се казва Ксения, момчето… момчето може би Кевин, а следващото момиче…
– Страх ме е да попитам, но все пак, лейди Давернети, колко деца имате? – Попита мисис Макстън, като закопчаваше палтото си.
Драконицата въздъхна тежко и с тъга призна:
– Едно.
Мисис Макстън ме погледна съчувствено и каза:
– Да, момиченцето ще се казва Ксения.
Тя не можа да се сдържи да не се усмихне на възмутения ми поглед. Междувременно Бетси ми подаде ръкавиците, друга прислужница – ветрилото, и аз бях готова.
Иска ми се да знаех за какво ли.
***
В каретата ме придружи лорд Давернети, който беше възмутен и се съгласи да продължи фарса едва след разговор с майка си. Но самата лейди Давернети не тръгна, така че останах сам с полицая в каретата.
– Позволете ми да ви задам един въпрос, мис Вайърти – изсъска лорд Давернети, свличайки се на седалката срещу мен – как се съгласихте на този… вид?
– Мм-м, лорд Давернети, трябва да знаете, че роклята за дебюта е избор на родителите или настойниците на дебютантите – информирах го аз. Но после добавих: – Не се притеснявайте, аз все още нося наметката си; в края на краищата, мисис Макстън и аз не сме достатъчно отчаяни, за да излагаме на показ добродетелите си публично.
Давернети ме погледна мрачно, като скръсти ръце на гърдите си, и каза:
– Значи аз съм единствената жертва на твоето… облекло?
– Разбира се – усмихнах се мило. – Но нека бъдем честни, роклята ми едва ли е по-открояваща се от това, което вие и лорд Арнел видяхте, когато нахлухте в дома ми през нощта.
Без ни най-малко притеснение старши следователят внезапно откровено каза:
– До ден днешен съжалявам, че бях толкова пиян по онова време. Щях да видя повече.
Искаше ми се да изругая, но се усмихнах очарователно и му напомних:
– Бог ни учи на смирение, лорд Давернети, така че се научете да се задоволявате с по-малко.
Свивайки драконовите си очи, мъжът изведнъж попита хрипливо:
– Ами ако искам повече?
Това беше моментът на истината и аз му отговорих съвсем спокойно:
– Няма да го получите, лорд Давернети. Виждате ли, аз мога да простя на човек много неща, но не и такава безнаказана подлост, каквато си позволихте, когато се срещнахме за първи път.
Лицето му изглеждаше вкаменено.
В продължение на няколко секунди лордът главен следовател ме гледаше по такъв начин, че се изкушавах да не изплета поне защитно заклинание, но после, усмирил звяра, Давернети заговори:
– Господ ни учи и да прощаваме, мис Вайърти.
– Господ просто не се е сблъсквал с дракони, лорд Давернети, иначе съм сигурна, че щеше да промени заповедта, за да направи изключение.
Полицаят се канеше да каже нещо, явно язвително, но си помислих, че това е идеалният момент да му напомня:
– Вие сте подвластен на моята магия, лорд Давернети.
– Това заплаха ли е, мис Вайърти? – Попита той ядосано.
– Това е напомняне за реалностите на нашата връзка, лорд Давернети – усмихнах се отново очарователно. – Просто си спомнете това следващия път, когато кажете: „Ами ако искам повече?“.
През останалата част от пътуването ни в каретата цареше тишина. Спокойна от моя страна – и изключително напрегната от негова…
Назад към част 40 Напред към част 42