Елена Звездная (ЗВЬОЗДНАЯ) – Градът на драконите – Книга 1 – Част 42

***

За пореден път в имението Арнел нямаше вятър, сняг и жесток студ. Още щом влязохме през портите, воят на виелицата изчезна напълно; напротив, в далечината се чуваше музика, цвилене на коне, шум от каретите, разговори на коняри и лакеи.
Доколкото разбрах от напрегнатото съобщение на кочияша до лорд Давернети, ние бяхме сред последните пристигнали и след нас се очакваше само императорският кортеж.
– Развълнувана ли сте? – Попита внезапно старшият следовател.
– О, да, никога досега не ми се е налагало да присъствам на покушение срещу управляваща личност – отвърнах аз в пристъп на вълнение.
– Имам предвид вашия дебют, мис Вайърти – каза лорд Давернети студено.
– О, значи вие това имате предвид! – Махнах с ръка с ветрилото си. – Въобще не съм се замисляла за това.
– Напразно, това е първият път, в който се появявате – каза полицаят с намек.
Вероятно трябваше да обърна внимание на намека, но бях прекалено заета с това, което предстоеше да се случи, за да реагирам на такива дреболии.
И така, когато стигнахме до входа на двореца, лакеят отвори вратата, лорд Давернети излезе пръв и ми подаде ръка; но твърде късно осъзнах, че ръката му е без ръкавица!
Твърде късно.
Едва слязла, забелязах събраните на групи дами и лордове, които чакаха на стълбите пристигането на императорския кортеж, бяха спрели да говорят и гледаха нашата двойка с шокирано мълчание.
Подчертавам, шокирано мълчание!
След това обърнах смаяния си поглед първо към дланта с разтворените пръсти на дракона, а после към самия лорд Давернети.
– Две на едно, мис Вайърти, резултатът е в моя полза, в случай че не сте разбрали.
И докато аз го гледах в пълен шок, церемониалмайсторът обяви пристигането ни:
– Лорд Крисчън Давернети и неговата годеница, мис Анабел Вайърти!
Един безгрижен полицай небрежно ме поведе към входа.
– Ще ви убия – обещах искрено и от цялото си сърце.
– Скъпа, в нашата първа брачна нощ съм изцяло твой – отвърна той подигравателно.
Нямахме време да си кажем нищо друго – на стълбите имаше много хора, предимно дракони, с които трябваше да се поклоним почтително, а лорд Арнел и неговата „булка“ ни чакаха горе на вратата.
И ако „възкръсналата“ лейди Енсан изглеждаше самото въплъщение на сърдечния чар, лицето, с което ни посрещна градоначалникът, можеше да бъде издълбано в камък и окачено на портите на града – щеше да отблъсне всеки, който искаше да се засели тук. И щеше да изплаши и конете. И дори птиците. Не познавам човек, който да не се уплаши от такова изражение на лицето.
– И как да разбирам това?! – Изсъска при пристигането ни лорд Арнел, вместо обичайното си „Добре дошли, радвам се да ви видя“.
В този момент лакеят любезно протегна ръка за мантията ми. Но когато погледна към лорд Арнел, той направи това, което всеки би направил на негово място: уплаши се до смърт и затова смъкна не само мантията ми, но и наметката ми, а изражението „ще те убия“ на лицето на лорд Арнел стана още по-ясно.
За щастие лорд Давернети реагира впечатляващо, така че раменете ми в същия момент бяха обвити с наметката, взета от непохватния представител на прислугата, но….
– Това е наметка, а не шал – казах студено, докато ме увиваха в третия слой плат.
Полицаят, след като прецени количеството на сиво-перлената тъкан, спокойно ме уви и в четвъртия слой, а след това се обърна към роднината си с подигравка:
– За мен също е удоволствие да ви видя, Ейдриън, лейди Енсан.
Те се поклониха, а аз се опитах да съчетая реверанса с придаването на правилното положение на наметката. Усилията ми не бяха оценени, Давернети отново ме пови като бебе и съобщи:
– Великолепен прием, Ейдриън. Къде е масата с напитките?
И ме отведе, преди да успея да дръпна кърпата от лицето си.
– Лорд Давернети, извинете, че питам, но случайно да не сте от Халифата или от други квартали, където е прието жените да се увиват в кърпа от главата до петите?!
– За пръв път съжалявам, че не съм, мис Вайърти – каза Давернети, като все още държеше ръката ми, която съвсем не беше в нормата на приличието, и се движеше с упоритостта на ледоразбивач между спящия пролетен лед, който се размразява.
Без да обръща внимание на всички и всичко, старши следователят ме поведе покрай закуските и напитките към една незабележима врата, зад която се намираше стълбището за прислугата, по което почти тичахме, което ми беше много трудно заради корсета, а после, бързо подминавайки галерията, Давернети ме поведе към изхода на балкона и спря пред стъклените врати.
Докато се мъчех да си поема дъх, се вкопчих в стената и заговорих, като най-накрая отдръпнах наметката от лицето си:
– Нещо не е наред ли?
– Да – отвърна драконът, като се взираше втренчено в мрака на виелицата, бушуваща пред имението Арнел. – Херцог Карио е изостанал от кортежа и сега е на път към дома ви.
Погледнах полицая в пълно изумление, а под въпросителния ми поглед той отметна назад един кичур коса и посочи артефакт във формата на малък дракон, който сякаш прегръщаше с крилата си ушната мида на същинския дракон. С други думи, някой, който е следвал императорския кортеж, сега е разговарял с лорд Давернети.
– Какво би могъл да намери там? – Попита Давернети откровено.
Изправих се, свих рамене, оправяйки наметката си, и отговорих честно:
– Нищо.
– Сигурна ли сте? – Попита ме той с явно недоверие. – Записи, ритуали, диаграми, документи?
– Нищо – повторих аз. – Инструментите и измервателните скали са в куфара ми във вашия дом, не съм си водила никакви записки, книгите, които откраднах от госпожа Томпсън, са в куфара ми във вашия дом и никой маг не може да погледне събитията, които са се случили в мазето, а херцог Карио би могъл да разбере нещо само ако използва контактна магия върху мен, което след вашия роднина едва ли би могъл да направи.
Не казах колко неприятно ми беше да усетя колко лесно Арнел е преминал през всичките ми спомени за какъвто и да било контакт с мъже, но в резултат на това предприех действия.
Давернети кимна, заслушан в някой или нещо в далечината. И след няколко минути докладва:
– Карио е напуснал къщата ви.
– Това е добре – казах искрено. – Надявам се да не е откраднал нищо.
Давернети ме погледна косо и попита:
– Смятате ли, че има нещо за крадене?
– Сребърните прибори са в кухнята – казах безгрижно.
– Да наредя ли на персонала да претърси херцога за вилици и лъжици, които може да са откраднати?
– Има и ножове, захарница и чиния за торта – гордо изброих аз.
– Сигурен съм, че ако Карио беше откраднал всички тези неща, моите служители щяха да чуят звън – отвърна полицаят със сериозен поглед.
Погледнах крадешком старшия следовател и му напомних:
– Виелица.
– Мислите ли, че воят на вятъра ще прикрие звука от кражба на сребро? – Попита Давернети, като едва сдържаше усмивката си.
– Сигурна съм, че ще го направи! – Потвърдих с жар.
– Вашата убеденост ме кара да мисля, че един от най-богатите лордове в империята всъщност краде сребърни прибори – усмихна се полицаят.
– Е, като начало не знаем как точно този най-богат лорд е натрупал състоянието си – усмихнах се аз.
– Вашата версия за забогатяването му придобива все по-ярки очертания – засмя се Давернети.
И в този момент зад гърба ми се чу някакъв звук:
– Но всички ние, предполагам, искрено се надяваме, че тя е далеч от истината.
Обърнахме се – лорд Арнел стоеше до стълбището и, струва ми се, беше там от известно време.
– Можете да ме зачеркнете от списъка на искрено надяващите се – казах аз.
– И мен – внезапно реши да се присъедини лорд Давернети.
– Аз също бих искал да се зачеркна, но не мисля, че това е съдба. Крисчън, би ли искал да ми обясниш?
Лицето на Арнел отново придоби онова убийствено изражение.
Давернети сви рамене с което казваше: „Е, щом настояваш.“ След това сложи ръка на кръста ми и направи гръмко изявление:
– Анабел и аз се обичаме!
Няколко дами, които се разхождаха в галерията в далечината, се спънаха и ни загледаха шокирано.
– От списъка на влюбените мен можете да ме зачеркнете – направих много по-тихо изявление.
– Но трябва да признаете, че изпитвате известни чувства към мен – усмихна се лорд Давернети.
– О, да – съгласих се аз – и повярвайте ми, вие ще ги изпитате в пълна степен, ако продължавате да държите ръката си на кръста ми!
Ръката беше отстранена мигновено.
След което старши следователят нанесе своя удар:
– Е, нека не смущаваме публиката с пламенни обяснения, предполагам, че дамите вече са в лек шок.
– О, да престанем! – Възмутих се от това. – Те са в шок, откакто се опитахте да превърнете връхната ми дреха в шал.
– Бих казал, че приличаше по-скоро на опит да направиш така, че мис Вайърти да прилича на мумия, почиваща в изобилие от превръзки, но нека не се разстройваме. Крисчън, ти ще я отведеш веднага!
Лорд Давернети хвърли подигравателен поглед на роднината си и попита:
– Ти се притесняваш за сребърните прибори на мис Вайърти ли? Напразно, Ейдриън, във всеки случай стойността им е доста съмнителна.
– Какво означава „съмнителна“? – Бях основателно възмутена.
Давернети, изгубил дори намек за веселост, обясни сухо:
– Стентън също е бил дракон, Анабел. Съответно, като всеки дракон, и той е имал традиция да се обгражда с желязо. Вашите сребърни прибори едва ли са нещо друго освен желязо с леко сребърно покритие.
И това накара всички ни да си спомним за сериозността на момента.
– Отведи я – помоли на практика много тихо лорд Арнел.
И го каза по такъв начин, че дори непоколебимият Давернети потрепери. Трябваше да взема нещата в свои ръце. И аз, като хванах лорд Главния следовател за ръка, гордо обявих:
– Крисчън и аз сме влюбени!
Не знам кой от трима ни беше най-шокиран от това изказване. Но не мисля, че бях аз.
Лорд Арнел изсъска, като се оцвети в черно:
– На мен ми стана любопитно, от кой точно момент!
– Оооо – казах аз – ами знаете затвора, белезниците, обвиненията, молбите за спасение – те, общо взето, сближават…
– Древната истина, Ейдриън: взел жена и тояга, завлякъл я в пещерата – вмъкна лорд Давернети.
– Жената или тоягата? – Уточни студено Арнел.
– Каква е разликата – казах аз.
– Е, не ми казвайте, мис Вайърти, разликата между жената и дървото е очевидна. – Изсъска Арнел.
И в този момент трябваше да прекъснем много далеч от социалния диалог – чу се звук на тръба, след което в небето разцъфна огненият трилистник на императорското семейство и всъщност… нямаше къде да се оттеглим.
– Ако с нея се случи нещо… – изстена лорд Арнел.
– Главното е – вие да издържите – искрено помолих аз.
Драконът ме погледна дълго, с болка, после се обърна и побягна надолу по стълбите.
– Вие се тревожите – отбеляза лорд Давернети.
– Вие също – информирах го за очевидното.
– Имам своите причини, а вашата нервност само допринася за тяхното оправдание. – Драконът се обърна обратно към прозореца, гледайки навън към приближаващия кортеж.
– Арнел ще се справи – казах уверено.
Давернети ме погледна отстрани.
– Имате ли представа какво ще се случи, ако той „не се справи“? – Попита полицаят.
– Отнемане на статута на самоуправление и независимост на Уестърнадан? – Предложих аз.
– В най-добрия случай – потвърди глухо Давернети.
И двамата насочихме цялото си внимание към приближаващия кортеж.

Назад към част 41                                                    Напред към част 43

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!