* * *
Негово височество не беше измамил – моментът беше наистина исторически.
Теодор ме заведе в тронната зала, където ме предаде на Дезмънд, който стоеше на вратата като на стража, а после отиде до дългата маса, където седеше Негово величество император Аногриан, напълно посивял и сякаш лишен от сила, емоции и амбиции. Освен него в седящите на масата разпознах и съветниците на императора, няколко министри.
– Вие пострадахте ли? – попита лорд отон Грейд, незабелязан от останалите, чието внимание беше съсредоточено върху събитията, развиващи се на масата, поставяйки ръка около кръста ми.
– Не. – отвърнах аз, напрегнато наблюдавайки секретаря на императора, който сега набързо записваше нещо под диктовката на двама министри.
– Това е, постигнахме необходимите споразумения. – каза херцогът, докосвайки с устни къдриците коса на слепоочието ми.
Огледах се, изненадана от съпруга си.
– Чиста победа! – прошепна той с усмивка.
Изтръпнах неволно при думите му, после осъзнах, че не е заради думите. Беше погледът. Обърнах се обратно към залата и видях Негово височество Хенри. Принцът седеше на един стол до прозореца, а до него, сякаш случайно, седяха двама черни магове. Между другото, перуката на монарха седеше накриво…
– Защо негово височество е тук? – полуобърнах се към негова светлост и попитах шепнешком.
Дезмънд ме прегърна по-силно, наведе се близо до ухото ми и прошепна:
– Имаше избор да се откаже от всякакви претенции за трона или… Във всеки случай послушникът Хенри Амантийски избра първия вариант.
Отричане и постригване! О, Пресвета! О, Дево Есмера! О…
– Предци, Дезмънд, това е твърде жестоко! – гласът ми остана тих, но не скрих възмущението си.
– Не! – хладнокръвно отвърна лорд отон Грейд – Би било жестоко, ако Тео се съгласи да даде брат си на мен. В камерата за мъчения. За два часа.
Във всяка дума се долавяше ярост.
– Обаче – лека полуусмивка докосна устните на херцога – ако Хенри избяга, ще се случи точно това, с което е наясно бъдещият монах.
Стана ми пределно ясно, че по-младият принц никога няма да направи дори опит да избяга от каменния чувал, в който несъмнено ще трябва да попадне.
– Дезмънд, ти си страшен човек. – издишах шокирано.
– Не и за теб, ангел мой. – отвърна негова светлост.
Не се страхувах за себе си, а за хората около мен.
– Какво ще се случи с майка Йоланта? – въпросът излезе неочаквано дори за мен.
С усмивка херцогът снизходително се съгласи да отговори:
– Ще промени манастира.
От думите му ме побиха тръпки. Сериозен студ.
– За цял живот? – попитах, като се превивах от умиление.
– Посмъртно! – честно каза лорд отон Грейд и добави – Съжалението не е подходящо за враговете, Ари.
Затворих очи и се опитах да го приема. Да го приема и да се примиря с него. Но…
– Не можеш да направиш това, Дезмънд. – казах аз с треперещ шепот.
Лорд отон Грейд остана безмълвен.
Обърнах се в прегръдките му и отметнах глава назад, взирайки се умолително в студените му черни очи.
– Ваша светлост! – каза някой наблизо.
Обърнах глава и видях един от министрите, който се поклони и подаде на херцога сгънат лист хартия. Дезмънд мълчаливо го взе, разгъна го, прочете го и след това ми го подаде. Бележката гласеше:
„Не съм сигурен какво иска от теб твоята лейди, но Йоланта ще умре, Дез, и това не подлежи на обсъждане. Тя ще умре, както е планирано, или аз сам ще удуша създанието!“
„Тео“.
– Какво става с нейно височество? – вземайки бележката от мен, херцогът я смачка и хартията се превърна в пепел в дланта му.
– Принцесата не беше добре, – промърморих аз – говореше, че отива в манастир, крие се от светлината, а ръцете ѝ бяха надраскани.
Лицето на негова светлост беше вкаменено, чертите му изострени. След миг мълчание лорд отон Грейд произнесе:
– Добре, ангел мой, Йоланта ще живее.
И някак си това прозвуча като присъда.
Но нямах време да произнеса и думи – секретарят на императора се изправи и отнесе вече готовия лист хартия с релефен герб на управника. Аногриан, след като пробяга с очи по документа, взе перото и го подписа. След това, след като един от придружаващите го магове го потупа по рамото, принц Хенри се изправи. Перуката му се плъзна надолу по главата, но никой не изпусна да се засмее. На сковани крака негово височество отиде до масата, не седна, а се свлече на един стол, взе с трепереща ръка перото и се подписа. След това, отпуснал глава, остана да седи, без да направи нито едно движение. Секретарят прибра документа и го предаде на министрите. Още три подписа. След това лордът администратор се изправи и обяви:
– Да живее негово величество император Теодор!
Всички, които бяха застанали до стените, се надигнаха, пристъпиха напред и тронната зала зазвуча в единен възглас:
– Да живее Негово величество император Теодор!
Само няколко души останаха безмълвни – аз, новият император, бившият принц Хенри и бившият владетел на Ранерия, който изглеждаше безучастен.
И така, историята беше създадена.
Час по-късно верните войски на Теодор влязоха в столицата и бързо, професионално и координирано отърваха града от неживите. Оказа се, че от нашествието най-много пострадаха самите духовници – братята, изпратени да посрещнат неживите, бяха разкъсани пред очите на жителите и дори свещената сплав не ги спаси. Лично на мен това ми се стори странно, но лорд отон Грейд отговори на всичките ми въпроси със загадъчна усмивка… Всъщност вече разбрах, че херцогът има начини да влияе по кръвната линия на своя прародител. Жалко, че духовниците не знаеха за това.
На следващия ден се състоя коронацията на Негово величество император Теодор, последвана от императорски бал и празненства. Не мога да кажа, че първият ми бал беше безумно приятен – феерията от обожатели, комплименти и лек флирт, които бях очаквала в моминските си години, не се случи, танцувах всички танци изключително с негова светлост, а единственият господин, който се осмели да ми направи комплимент, изчезна и повече не го видях до края на бала. Не го видях и по-късно.
След бала лорд отон Грейд ме заведе в стаите ни, извини се и си тръгна, както ми бе съобщено, в компанията на Негово императорско величество. Като чух това, се осмелих да посетя нейно величество императрицата, която не присъстваше нито на коронацията на съпруга си, нито на празненството.
Бях допусната безпрепятствено в присъствието на нейно величество и държавната дама ме заведе в спалнята на императрицата, а щом влязох, присъстващите дами се поклониха с реверанс, след което побързаха да излязат, оставяйки ни насаме с нея.
Диана беше бледа и ръцете ѝ бяха превързани, но императрицата ми се усмихна топло и весело и като посочи ръба на собственото си легло, попита:
– Поседнете по-близо, лейди отон Грейд, много се радвам да ви видя.
– Добър вечер, ваше величество. – не отказах и седнах на ръба на леглото.
Императрицата ме погледа известно време, после се усмихна и каза:
– Ариела, надявам се, че ще ми позволите да ви наричам така?
– Разбира се, Ваше Величество.
– Диана. – поправи ме тя.
Тя се усмихна малко смутено и зададе неочакван въпрос:
– Какво се случва?
С изненадан поглед към нейно величество уточних:
– Не знаете ли?
Нервно оправяйки гънките на одеялото, Диана тихо призна:
– Всичко, което знам е, че Тео е анулирал развода ни. – тя вдигна пълните си със сълзи сини очи към мен и прошепна – Той се е променил толкова много. По-мек е, по-толерантен, задава въпроси и чака отговори, не ме прекъсва по средата на разговора.
Въздъхна конвулсивно, стисна завивката, което обезсили усилията ѝ да я изглади, погледна ме отново и попита:
– Новината за развода звучи ли ви безумно?
Без да отговарям на този въпрос, докладвах:
– Император Аногриан се отказа от престола в полза на наследника си.
Диана затвори очи за миг и прошепна:
– Значи казаното от вас „ваше величество“ не е било термин?
– Не.
Императрицата се облегна на възглавниците и известно време лежа мълчаливо, като отчаяно стискаше очи. Новината не я зарадва.
– Какво ще стане с по-младия принц? – попита Диана.
– Той беше постриган в манастир.
Тихият и смях изобщо не беше весел:
– Нямаше какво да се реже!
Пауза и следващият въпрос:
– Императорът беше ли екзекутиран?
– Не. – добави аз след миг размисъл – Доколкото знам.
Диана се усмихна и прошепна, разтворила мигли:
– Страхувам се, че знаете много малко. – усмивката стана горчива. Тогава императрицата попита – Майка Йоланта?
Откровено признах:
– Дезмънд ми обеща, че тя ще живее. Но… имам опасения, че това изобщо не е акт на милосърдие.
Диана въздъхна конвулсивно.
После погледна ръцете си и прошепна:
– И все пак не разбирам защо той отмени развода, за който се стремеше толкова дълго време.
Напук на възпитанието си за първи път си позволих да вмъкна забележка относно личния живот на непознати хора и казах:
– Защото негово величество има чувства към теб, които отчаяно се опитва да скрие дори от себе си.
Когато Диана ми се усмихна, тя не скри плахата надежда, която се бе настанила в душата ѝ. Тогава тя попита:
– Какво знаеш за придворните?
Бях принудена да призная, че не разполагам с абсолютно никаква информация за тях. Тогава нейно величество, като се настани удобно, започна да ми разказва за всички тях.
Бяхме разговаряли около два часа, когато вратата на спалнята се отвори, без да се почука и влезе негово величество, последван от негова светлост. Теодор, кимвайки на импулсивно надигащата се мен, се приближи до съпругата си, наведе се, опря ръце на леглото, докосна с устни челото на Диана, после, напълно игнорирайки присъствието ми, притисна страстна целувка към устните, отдръпна се и попита:
– Как си?
Диана се обърна към силно смутения ми поглед и попита:
– Ариела, моля ви, останете.
Едва тогава тя обгърна с длани лицето на императора и прошепна, гледайки го в очите:
– Чувствам се по-добре, наистина.
Той взе дланите ѝ, поднесе ги към устните си, целуна всяка от тях, кимна и нареди:
– Почивай. Вечерята ще бъде сервирана в салона, а аз ще те пренеса.
После се изправи, погледна ме и се усмихна. Разбрах, че не е на мен, веднага щом дланта му легна на кръста ми. Изтръпнах от изненада, опитах се да се отдръпна и чух забележката на негово величество:
– Три медала.
– За какво говориш? – попита Дезмънд, като постави другата си ръка около мен.
– О, просто дреболии. – усмихна се Теодор – Лейди отон Грейд, как се насладихте на бала?
Не можех да намеря какво да отговоря на това.
– Предполагам, че е бил далеч от очакванията, формирани в лицея. – каза нейно величество – Не беше ли така?
Не отговорих на такъв провокативен въпрос. Бих предпочела да сменя темата, но тогава чух въпроса на херцога:
– Какви бяха очакванията ви за първия бал?
Въпросът не беше адресиран към никого конкретно, затова замълчах. И щях да съм благодарен, ако нейно величество не беше започнала да отговаря, но Диана се засмя и обясни:
– О, най-хубавото – красивата рокля, перфектната прическа, тълпите почитатели, комплиментите, флиртовете, възхищението в очите на другите и стотиците букети на сутринта, в които се казва колко си красива, колко много си завладяла въображението им и колко нетърпеливи са да те видят отново… В сънищата си съм имала поне триста букета, а ти, Ариела?
Назад към част 40 Напред към част 42