***
Щеше да е грубо да го пренебрегна, затова бях честна:
– Сънувала съм поне дузина.
– Скромността е добродетел. – усмихна се негово величество.
– Толкова малко?! – възкликна Диана.
Дезмънд ме прегърна по-силно, притискайки ме към собственото си тяло, наведе се към мен и попита тихо:
– Само дванайсет?
– Виждате ли, лорд отон Грейд – опитах се да спра това грубо нарушение на приличието в присъствието на непознати – аз съм реалистка относно шансовете си и се съмнявам, че бих могла да привлека вниманието на повече… Дезмънд, престани!
Негова светлост, който беше започнал да целува ръба на ухото ми, спря, въздъхна тежко и каза тихо:
– За ваше сведение, докато стигна до книгата ви за танци, която според онези проклети правила на етикета една дама трябва да има, вече нямаше място. За всичките четиридесет танца, които трябва да имаш. Между другото, ти дори не забеляза, че я няма.
Донякъде уплашена от думите му, аз си спомних:
– Страхувам се, че дори не ми позволихте да мисля за нея в продължение на няколко танца, а след това обявихте, че балът е приключил за мен и ме придружихте до покоите ми.
– Нима очакваше да те оставя там сама? – попита херцогът с оглушителна ярост.
Осъзнавайки, че техни величества слушат разговора ни, аз хладнокръвно съобщих:
– Надявам се, че този разговор ще приключи насаме.
Лорд отон Грейд остана безмълвен.
– Надявам се, че ще вечеряте с нас? – каза негово величество.
Секунда мълчание и леденият отговор на херцога:
– Съжалявам. Лека нощ, ваше величество, и до утре, Тео.
След това негова светлост ме повлече към вратата, без да каже нито дума. Едва имах време да промълвя подобаващото сбогуване, преди Дезмънд да затвори вратата на спалнята на Даяна.
Скоро дойде ред на херцога да затвори вратите на стаите ни, които той затръшна толкова силно, че бедното дърво издрънча и аз неволно потръпнах.
– Толкова ли е трудно да разбереш, – обърна се към мен негова светлост, като ме погледна с яростен черен поглед – не мога да понеса мисълта някой да те докосне, дори и в танц. Особено в танц. Просто докосване!
Трудно ми е да разбера черните магьосници.
– Съжалявам, че развалих първия ти бал! – продължи Дезмънд оглушително – И не мога да обещая, че останалите ще бъдат по-различни. Мога да се закълна в обратното.
Никога няма да разбера черните магове!
Обръщайки гръб на негова светлост, помолих тихо:
– Помогнете ми да си сваля роклята, моля. Корсетът е твърде тесен, а нямам желание да викам прислужниците.
Без да каже нито дума, херцогът бързо разкопча роклята ми. След това остави плата да се спуска надолу и предложи ръката си, за да ми помогне да пристъпя през коприната. Балната ми рокля, както и предишната, беше от гардероба на Нейно Величество Дияна, подготвен за новия сезон, като и двете рокли бяха ушити и скъсени според моя размер. Сега още две бяха набързо преправени по същия начин и вече знаех, че цяла нощ придворните шивачки ще се трудят над тях.
– Негово величество много се е променил по отношение на съпругата си. – отбелязах аз.
Херцогът се наведе, вдигна роклята, хвърли я на най-близкия стол и като изобщо не погледна в очите на дамата си, обясни:
– Ако не се бяхте намесили вчера, до тази вечер Тео щеше да е вдовец. Йоланта е могъща магьосница, но принудата ѝ се нуждае от постоянно подсилване, затова на всеки седем дни Диана е отивала в манастира на изповед. Тя винаги спазваше това правило, което в очите на Тео беше признак на прекомерна отдаденост на Ордена, но в действителност… Ако не го спазва, се задейства режим на саморазрушение – Йоланта умее да пази тайните си.
Припомних си издрасканите ръце на нейно величество, затова уточних:
– Саморазрушение в смисъл на самоубийство?
– Да. – потвърди студено Дезмънд.
Обгърнах с ръце раменете си и се разтреперих.
– Студено ли ти е? – попита лорд отон Грейд, разкопчавайки униформата си.
Поклащайки отрицателно глава, аз признах тихо:
– Не очаквах… нещо такова.
– Никой не го е очаквал. – сваляйки я, Дезмънд я метна върху роклята ми – Аз ще уредя вечерята. Предпочитания, искания?
Поклатих отрицателно глава и отидох до стола до камината, събувайки обувките си. Всичко, което се беше случило, беше твърде ужасно за мен. Твърде много.
Дезмънд се приближи, преметна през раменете ми една плитка и излезе от салона, за да се върне само след няколко минути и да…
– Ваша светлост, какво правите? – възкликнах веднага щом мага ме вдигна.
– Трябва ли да се отчитам за всяко малко нещо? – попита херцогът, сядайки на стола, който доскоро бях заемала и ме постави в скута си по най-неприличен начин – Ари, не смей да се възмущаваш.
Моят възмутен вик остана нечут.
Дезмънд внимателно ме уви в одеяло, а после ме прегърна на гърдите си.
– Има ли други въпроси? – попита той, сякаш нищо не се беше случило.
– Сега ще влезе прислугата! – напомних му, като направих опит да се изправя.
С тежка въздишка Дезмънд ме притисна по-силно, заби лице в косата ми и тихо обеща:
– Веднага щом някой влезе, ще ни скрия, твърде благовъзпитано създание.
А аз нямах причина да се възмущавам. След като се размърдах, заех най-удобната и прилична позиция и попитах:
– Какво ще стане с императора и императрицата?
– Със старите? – Дезмънд разбра правилно въпроса ми.
– Да.
– Касилия се е отказала от магията и е придружила съпруга си до замъка Коренел на север.
– Отказала се е от магията?!
– Тя вече не е маг.
След като се замислих за миг, попитах изненадано:
– Къде отиде силата ѝ?
– Върна се при собственика си. – херцогът плъзна устните си по рамото ми – Сега ще можем да летим не само в гръмотевична буря, ангел мой. Но в гръмотевична буря определено е за предпочитане, аз обичам бурята.
Отначало не разбрах смисъла на думите му, но после… Толкова бях свикнала да виждам лорд Грейд като опасен, силен и властен човек, че такава проста мисъл като отслабването му заради проклятието не ми хрумна. А и можеше ли да е иначе, след като херцогът нито веднъж не бе показал дори намек за слабост? Ако още от самото начало той ми се бе сторил като чудовище, чудовище с обезобразено лице и още по-уродлив морал. Отдръпнах се и погледнах мъжа си, заинтересувана от реакцията му, изучавайки всяка негова черта: гъстите му черни вежди с гънката между тях и дълбоките, вече напълно сини очи на роден в древния Елетар човек, и носът, съвършено прав, показващ, че принадлежи към един от древните кланове на Империята, и високите скули, на които дори на светлината на огъня от камината се виждаше загар от морето. А погледът ми се спря върху добре очертаните плътно затворени устни, които сякаш бяха каменни…
– Гледаш ме толкова втренчено. – каза негова светлост.
Осъзнавайки, че такова внимание трябва да се обясни, аз откровено си признах:
– Трудно ми е да си представя, че арогантният, надменен, властен, безкомпромисен и яростен лорд, какъвто ми се сторихте в момента на срещата ни, би могъл да бъде отслабен от нещо толкова фатално като проклятие. Не изглеждахте никак… слаб.
– Аз не бях слаб – усмихна се лорд отон Грейд – дори в онзи момент. Слабостта по принцип не е удоволствие, което бих могъл да си позволя.
– Нима духовете на вятъра щяха да те изоставят? – Спомняйки си думите на Янир, попитах аз.
– Слабостта е недопустима в армия от моя ранг. – каза Дезмънд – И мисля, че и двамата трябва да забравим обстоятелствата на първата ни среща… – той направи пауза, после добави – И няколкото дни, които последваха… И сватбата… И…
Херцогът замълча, гледайки ме със странно изражение.
– А вие ме лишихте от сладкиши. – казах, а на устните ми се появи усмивка.
– А вие хвърляхте сладкиши по Ирек. – ухили се херцогът.
– Той го заслужаваше! – не че не изпитвах срам или объркване, но истината беше на моя страна.
– Добре, да се върнем и да хапнем заедно няколко сладкиша заедно. – предложи внезапно Дезмънд.
– Колко любопитни планове за бъдещето. – усмихнах се аз.
– Имам много планове за съвместното ни бъдеще. – увери ме лорд отон Грейд.
Каза го с тон, който накара бузите ми да пламнат.
Вратата се отвори и дворцовите слуги влязоха, без да ни обърнат ни най-малко внимание.
– Те не могат да ни видят – обясни херцогът – нито да ни чуят, както обещах.
Отново положих глава на рамото му, разсеяно наблюдавах сервирането на масата и се вслушвах в ударите на сърцето на съпруга ми. Когато почувства как ръката на негова светлост се спуска по гърба ми, само се усмихнах и се притиснах по-силно. Дървата пращяха в камината, прислужниците подреждаха масата тихо и по навик, вятърът шумолеше зад прозореца…
– На сутринта ще се върнем на юг. – каза лорд отон Грейд.
– Добре. – съгласих се лесно.
– Но едва след като пътуваме до Каендиш и разговаряме с лорд Уотърби. – каза Дезмънд, като ме изненада.
Моят роден град! Ще видя родителите си! Сестрите ми! Не мога да повярвам!
– Благодаря ви. – благодарността беше искрена.
Както и сълзите от радост, които не можех да скрия.
– Не е нужно. – херцогът започна бавно да издърпва фибите от косата ми, освобождавайки кичурите – Самият аз съм безумно любопитен да се запозная с човека, от когото Ирек така майсторски те е откраднал. Предполагам, че трябва да увелича платената сума поне десетократно.
Погледнах възмутено към съпруга си.
Усмихвайки се, той ми напомни:
– Ангел мой, ти все още имаш сестри, а без зестра шансовете им да се омъжат са изключително малки, колкото и лорд Уотърби да убеждава Ирек в обратното.
Исках да кажа още много неща, но Дезмънд добави внезапно:
– Чувствам се задължен на човека, от когото на практика откраднах дъщеря.
– Предполагам, че извинението ще е достатъчно. – казах аз.
– Съмнявам се. – лорд отон Грейд докосна лицето ми, като прокара длан по бузата ми – Искрено се съмнявам в това. Най-малкото аз съм ви задължен поне за това, че ме спасихте от проклятието.
Изведнъж осъзнах, че не съм разбрала напълно проклятието и колкото и неуместен да беше въпросът ми, го зададох:
– Проклятието изчезна след първата ни брачна нощ. Значи, като се омъжи за мен, ти се отърва от него?
Дезмънд се усмихна. Беше тъжна усмивка, в нея нямаше и намек за веселие, а по-скоро за скрита тъга.
– Грешно ли е предположението ми? – попитах изненадано.
Поклащайки отрицателно глава, херцогът се вгледа внимателно в очите ми, а после каза много тихо:
– Вие дори не осъзнавате колко близо бях до това да ви изнасиля през първата ни брачна нощ. – гласът му стана дрезгав – И аз си мислех, че имам право да го направя. Заплаших ви с консумиране, ако не се подчините в момента на сватбата ни. Вие не се подчинихте. Исках само да ви сплаша, да ви накарам да осъзнаете сериозността на неподчинението, вие ме обидихте. Жестоко. Вашето неподчинение, това, че сте на моя милост, това, че ме пренебрегвате отвреме-навреме, и все пак вашето опияняващо, лудо младо тяло – възнамерявах… – Дезмънд направи пауза.
После, като погали бузата ми отново, продължи:
– Не съм свикнал да сдържам темперамента си, нито собствената си ярост. Никога не съм се поставял на мястото на друг човек по някакъв начин, за да разбера причината за действията му. Но като видях сълзите ти онази нощ, изведнъж осъзнах колко ужасно трябва да ти е било, ангел мой. На какво чудовище съм приличал в твоите очи. Мислех си за това, докато стоях пред вратата на каютата и те чувах да ридаеш. Мислех си за това цяла нощ, гледайки изцапаното ти със сълзи лице. А на сутринта, когато се погледнах в огледалото, не се познах.
Беше ми неочаквано трудно да го чуя, както и да си спомня тези събития. Обърнах гръб на огъня, опитвайки се да забравя. Макар да осъзнавах колко неуважително е било това, не можех да постъпя по друг начин.
– Така си и мислех, ти никога няма да го забравиш. – хрипливо каза лорд отон Грейд.
– Ще се опитам никога да не си го спомням. – признанието, макар и малко сурово, беше искрено.
Слугите приключиха с подреждането на масата и мълчаливо напуснаха салона, като затвориха вратите след себе си.
В последвалата тишина, нарушавана единствено от пращенето на дървата в камината, се чу тих глас:
– Прости ми, ангел мой.
Не можах да кажа нищо в отговор. Нямах думи. Но и в душата ми нямаше гняв или ярост към последния член на династията Грейд, истинската същност на майка Йоланта и преживяното в манастира бяха твърде силен удар.
Обърнах се към Дезмънд и безмълвно се притиснах към него, като отново положих глава на рамото на негова светлост. Херцогът ме прегърна и известно време седяхме, слушайки вятъра зад прозореца.
– Вечерята изстива. – напомни ми лорд отон Грейд.
Помислих си за роклята, която бях свалила, и си помислих, че едва ли съм облечена за вечеря, но всички мисли за това изчезнаха веднага щом съпругът ми ме прегърна.
Зад прозореца гръмна гръмотевица и скоро започна да вали.
– Гладен съм. – каза Дезмънд, ставайки от стола заедно с мен.
Но в следващия миг той седна внезапно, все още притискайки ме и се загледа във вратите.
Вратите се отвориха сякаш в подчинение на погледа му, разкривайки императорската двойка – Негово Величество Теодор и императрица Диана, която той държеше на ръце.
– О, – Нейно Величество огледа всекидневната, без да ни забележи – те са изчезнали.
– Това е странно! – Теодор се поклати слабо – Дез беше гладен, не би се отдалечил от подредената маса.
– Явно другият глад е бил по-силен. – прошепна императрицата, обърна се към съпруга си и го погледна изразително.
– Да не ги безпокоим, а? – Негово величество се намръщи – Между другото, днес имам по-важен празник от семейното събиране и…
– Хайде да вървим – меко, но твърдо нареди Диана – или искаш да изчакаш, докато приключат?
Погледнах херцога с ужас, а лорд отон Грейд сложи пръст на устните си, смеейки се силно. Съвсем не споделяйки забавлението му, се канех да посоча присъствието ни на коронованата двойка, но по абсолютно нагъл начин негова светлост покри устата ми с целувка. Известно време се опитвах да се освободя или поне да предотвратя това, но после с изненада осъзнах, че отдавна съм прегърнала съпруга си и след като бях затворила очи, замирах при всяко докосване, а императорската двойка… дори не забелязах как си тръгнаха. В момента, в който свещите започнаха да гаснат… коридорите се опразниха и целият императорски дворец потъна в тишината на дълбоката нощ. А Дезмънд продължаваше да ме целува, сякаш не можеше да спре да ме целува, сякаш това беше единственото нещо, което имаше значение за него… Сякаш тези целувки, нежни, изпълнени с чувства, можеха да ме накарат да забравя всичко.