Мина малко по-малко от година…
Пристанището в Картамен се огласяше от виковете на търговците, речите на градоначалниците, шума на вагоните и ругатните на превозвачите. Тук акостираше предимно търговският флот и затова масивните бали от корабите се носеха не от тихи духове на вятъра, а от хора.
– Лейди отон Грейд, мисля, че отидохте твърде далеч. – изсъска раздразнено господин Ирек.
Усмихнах се на адвоката, който беше много по-сдържан и дружелюбен сега, когато вече не го безпокояха призрачните явления, но мърморенето му все още беше нетърпимо на моменти. След това вдигнах поглед – Янир винаги беше с мен, когато напусках негова светлост, а Дезмънд не се доверяваше на никой друг. Малцината войници с оръжие, които също бяха мои пазачи, бяха смятани от херцога по-скоро за атрибути на статуса, отколкото за защита.
– Още един ред, господин Ирек, и ще се върнем на борда на „Ревящия“. – казах миролюбиво аз.
Адвокатът изскърца със зъби, но не каза нищо повече.
Продължих, като вървях бавно покрай подносите с ориенталски тъкани, търсейки коприна моаре с нежен син цвят. Именно нежно синьо трябваше да бъде и нищо друго. В идеалния случай исках да намеря такава, която да прилича на отрязана череша – никога обаче не съм виждала отрязана череша и съм почти сигурна, че и Даяна не е виждала, но кой би спорил с жена в нейното положение, особено ако това е нейно величество?!
От изобилието на пъстри материи очите ми се насълзиха и аз спрях за миг, изчаквайки гаденето. То продължаваше да идва все по-често, което започваше да предизвиква известна тревога.
– Ариела?! – Янир полетя по-ниско, обгъщаики ме с хлад – Денят става все по-горещ, предполагам, че трябва да се върнеш на кораба.
В далечината се чу вик: „Еус, ангера емите Еус.“
Тъй като през последните шест месеца с негова светлост обикаляхме предимно южните морета, знаех някои от думите на местния език и без колебание преведох: „Лимони, пресни, сочни лимони.“ Това, което се случи след това, ме изуми:
– Янир, донеси ми един лимон. Сега! Веднага! Сочен!
Духът на вятъра без да крие учудването си, взе сребърната монета от донякъде зашеметения господин Ирек и полетя нагоре. Изгубих всякакъв интерес към тъканите и зачаках с нетърпение завръщането му. Духът, без да иска да изпитва търпението ми, се появи почти веднага, като донесе малка кошница с яркожълти плодове, по които блестяха водни капки.
– Измих ги! – гордо заяви Янир.
– О, благодаря ти! – казах аз и грабнах цялата кошница.
И като взех един лимон, продължих пътуването си между подносите, като ядях плод след плод. Когато на петия се опомних, осъзнах колко далеч е било поведението ми от правилата на приличието, но категорично отказах да дам кошницата на господин Ирек. Освен това нежната синя моарена коприна за спалнята на бъдещия наследник на империята скоро беше намерена и всички мои спътници вече имаха какво да носят.
Почти по обяд се върнахме на борда на „Ревящия“ и след като дадох на Тороп нарежданията си за вечерята, се качих в каютата си. Когато влязох, се спрях на вратата и погледнах леглото с усмивка – на възглавницата ми лежеше червена роза, усукана с бяла панделка. Към нея беше прикрепен бял шоколадов бонбон, като извинение за това, че някой преди време ме беше лишил от сладко. Между другото, ние с херцога наистина хвърляхме сладкиши по господин Ирек, но не можех да не призная, че самият адвокат беше доста умел в хвърлянето на сладкиши обратно по мен. Това беше една от най-забавните ни закуски в „Орлово гнездо“.
Отидох до леглото, вдигнах розата, усмихнах се, развързах бонбона и я поставих във вазата на масата, където имаше още шест такива, ярко алени, кадифени и без нито едно трънче.
Седем рози тук, още четири в замъка на семейство Грейд и едно цвете на възглавницата ми като благодарност за нощта. Дезмънд изпълни всичките си обещания – майка Йоланта беше жива, в живота на херцога нямаше други жени и не ми бяха причинявани повече злини. И дори първата ни нощ беше след седемнайсетия ми рожден ден, който се празнуваше в столицата с голямо тържество. За мой срам и неудобство, в началото дори не бях разбрала, че целувката няма да сложи край на нощта и едва ли бях осъзнала какво се е случило до притеснения въпрос на Дезмънд дали съм наранена. Не ме болеше, но беше невероятно неудобно, особено защото, когато видях кръвта, се изплаших до смърт и не можах да сдържа сълзите си. Предпочитам да забравя какво се случи след това, освен че когато Дезмънд ме върна в спалнята от банята, ми подари една червена роза и това се превърна в нещо като традиция.
Трудно е обаче да наречеш традиция нещо, което е само на единайсет дни. Но дванайсетата роза на възглавницата ми напомняше за онази бурна нощ в замъка Грейд, за бързия полет над долината, за връщането, когато започна да вали, за задъханите целувки… И ако трябва да бъда честна, не съжалявах за случилото се, срамувах се само от сълзите и объркването си, както и от факта, че на негова светлост се е наложило да утешава някого, който е решил да изпълни съпружеския си дълг. Беше ми безумно срамно.
Когато се преоблякох за обяд, взех книга и кошница с плодове и се настаних на един стол на горната палуба, на сянка от тентата. След малко чух тропот на копита и към кея се приближи група конници. Те слязоха от конете, трима от тях в черни униформи се качиха в лодката, която, управлявана от по-младия дух на вятъра, скоро акостира край Ревящия. Както подобава на една херцогиня, аз не се втурнах да посрещна негова светлост, а го изчаках на същия стол. В замъка Грейд можех да си позволя повече, но на военен кораб трябваше да спазвам определени правила.
Херцогът се приближи до мен четвърт час след пристигането си на флагманския кораб и няколко минути след като корабът бе напуснал бреговете на Картамена, където бяхме прекарали седем дни. Той се усмихна, едва се изкачи по стълбите, приближи се, допря устни до ръката ми и каза подходящото:
– Добър ден, лейди отон Грейд.
– Много се радвам да ви видя и аз, лорд отон Грейд. – не можех да скрия собствената си усмивка – Отплаваме ли?
Дезмънд издърпа един стол срещу моя, седна и като продължи да ме гледа с усмивка, отговори:
– Имаме да изминаваме още един архипелаг и се връщаме в Орлово гнездо. Успешно ли беше търсенето на меката синя коприна моаре?
– О, да. – отхапах още една хапка от жълтия плод, сдъвках я и признах – Надявам се, че този път нейно величество ще остане доволна. Във всеки случай в Картамен се намира най-големият базар за коприна в света, така че вече няма да имам възможност да търся плата, от който се нуждае Диана.
Усмивката бавно напусна лицето на негова светлост. Погледът му изведнъж стана напрегнат, пътувайки от кошницата, в която имаше едва няколко лимона, към плода, който все още беше в ръката ми. Беше ми невъзможно да разбера причината за тази промяна в настроението – възвърнал предишните си способности в черната магия, херцогът беше направил Янир по-силен, освен това му беше дал способността да открива отрови, така че можех да ям всичко, одобрено от духа на вятъра, без никакви пречки. И това напрежение, което изведнъж обхвана негова светлост, беше невъзможно да се обясни.
– Дезмънд?! – повиках.
Херцогът отново погледна кошницата, после с внезапно заглъхнал глас попита:
– Ангел мой, откога се запали по тази кисела гадост?
Като погледнах недоумяващо съпруга си, аз преместих поглед към остатъка от лимона… изядох го. След това, избърсвайки пръстите си с носна кърпичка, се опита да си спомня… След кратък размисъл казах:
– Днес. Продавачът на пазара ги описа по такъв невероятен начин, че не можах да се сдържа. В края на краищата южните плодове са доста апетитни, трябва да се признае.
Дезмънд не беше съгласен. Той погледна към мен, към кошницата, отново към мен и очите му бързо почерняха, разкривайки емоцията, която бе обхванала мага. Наблюдавах съпруга си с нарастваща загриженост, осъзнавайки все повече, че херцогът е в смут, причината за което изобщо не ми беше ясна.
– Ти ме плашиш. – казах тихо, като погледнах към негова светлост.
Лорд отон Грейд се усмихна, протегна ръка, докосна дланта ми, погали я нежно и каза:
– Съжалявам, ангел мой, не исках да те тревожа.
Като пусна дланта ми, той се облегна назад в стола си, погледа ме още известно време, после, като повиши глас, извика:
– Янир.
Духът на вятъра, напуснал платната на Ревящия, полетя към нас.
– Промяна на курса. – обяви лорд отон Грейд, като гледаше единствено към мен – Съберете офицерите.
Духът се издигна нагоре и почти веднага всички четиридесет кораба от южната армада на Ранерия спряха, предизвиквайки забележимо вълнение в пристанището на Картамена.
– Връщаме се към родовия замък на Грейд. – усмихна се Дезмънд.
– През портала? – не разбирах какво се случва.
– Не, ангел мой, няма повече портали. – херцогът спря да се усмихва и добави – И вино. И летене в гръмотевични бури. И езда.
Трябваше да му напомня:
– Лорд отон Грейд, техни величества ни очакват с нетърпение в столицата, а аз се страхувам, че без портал …
– Лейди отон Грейд – прекъсна ме херцогът с тон, който не допускаше възражения – казах всичко, което имах да кажа.
И изведнъж, втурвайки се напред, той ме целуна нежно и каза тихо:
– Ти ме направи най-щастливия от всички хора, ангел мой. Единственото, за което съжалявам, е, че се случи толкова бързо, но – още една целувка и тихото – имаме цял живот пред себе си, трябва само да бъда търпелив.
След тази тирада единственото, което трябваше да направя, беше да си призная:
– Дезмънд, изобщо нищо не разбрах.
Лорд отон Грейд се изправи, усмихна ми се по невероятен начин и леко се наведе, за да ме посъветва:
– Вече можеш да започнеш да мислиш за интериора на детската стая, ангел мой. Единствената разлика е, че заради теб ще обърна с главата надолу всички южни и не само копринени пазари. Съжалявам, имам някои задачи за вършене, но ще се върна съвсем скоро.
Докато Дезмънд се върне, седях и се взирах в хоризонта в шок. Без съмнение, като всяка дама, осъзнавах, че съпружеският дълг води до продължаване на рода и се изпълнява в името на продължаването, но….
Херцогът действително ме остави сама за много кратко време и почти едновременно с появата му около тридесет кораба, вдигнали платната си, се придвижиха на юг, а останалите бързо завиха на север. Негова светлост погледна за няколко секунди смаяната си дама, а след това, независимо че вече ни виждаше почти целият кораб, се засмя и ме взе на ръце.
– Дезмънд! – възкликнах укорително.
– Синя или розова коприна? – със смях попита последният от династията Грейд, който изглежда нямаше да е последен.
– О, Дезмънд! – сега бях напълно обзета от объркване – Предполагам, синя, че очаквате наследник, нали?
Херцогът спря и като ме погледна с усмивка, каза тихо:
– Не очаквах нищо хубаво от живота, ангел мой, а получих теб. Ти се превърна в нещо, на което отдавна бях престанал да се надявам. И не ме интересува какъв цвят е коприната в детската стая, стига детето ни да е там, в креватчето.
Назад към част 42 Напред към част 44