НИКОЛАС
В замъка Анторп има стена, на която са изложени военни оръжия, използвани от кралското семейство през вековете. Мечове, саби, кинжали – по някои от тях все още има кръв по остриетата. Едно от тези оръжия е боздуган, известен като топка и верига – двуметрова тояга, прикрепена с верига към тежка топка с шипове. Това е тромав боздуган, който всъщност рядко се е използвал в битка поради опасността за притежателя му и дългото време за възстановяване, преди човек да може да нанесе нов удар. Въпреки това, когато се използвал, щетите, които нанасял, били смъртоносни – шиповете пробивали бронята и се забивали в гърдите и черепите.
Този шип е първото нещо, за което се сещам, когато отворя очи – защото имам чувството, че такъв шип е забит в мозъка ми. Ярката бяла светлина, която се процежда през щорите в иначе тъмната стая, кара агонията да избухва зад очите ми. Изстенах и след миг вратата се отвори, а в коридора се появи сенчестият силует на Саймън.
– Значи си жив? За известно време не бях сигурен.
– Благодаря за загрижеността – измъквам се аз.
Прекалено силно. Дори тихите думи се отразяват в черепа ми като шрапнел. Опитвам отново, този път още по-тихо.
– Какво, по дяволите, ми позволи да пия снощи?
Саймън се смее без съчувствие.
– Позволих ти? Ти изгълта това, което пиеше още от Козела. Водка – чиста. Варварин.
Никога повече. Кълна се в черния си дроб, че ако само този последен път се издърпа за мен, оттук нататък ще бъда по-мил, по-умен.
С отвратително съзнание си спомням за благотворителната вечер с черна вратовръзка, на която присъствахме снощи в подкрепа на кралска благотворителна организация.
– Направих ли се на идиот на тържеството?
– Не, беше много сдържан. Тих и сдържан. Само аз можех да кажа, че имаш късмет, че все още стоиш на краката си.
Добре. Поне не ми се налага да се притеснявам за това.
Разтривам слепоочията си.
– Снощи сънувах най-странния сън.
– Летящи розови слонове ли бяха и Фъргюс в балерински пачки ли? Този сън винаги ме тревожи.
Смея се – не е най-умното нещо, защото болката се отразява в костите ми.
– Не – казвам му тихо. – Сънувах майка си.
– О?
– Тя… ми се караше. Беше много ядосана. Дори дръпна късите косъмчета отзад на врата ми. Помниш ли как правеше това, когато се държехме лошо на публично място?
– Помня. – В гласа на Саймън се долавя носталгия. – Докато Хенри не ѝ го развали пред пресата, когато изкрещя: „Ау, за какво ми дърпаш косата, мамо?“
Отново се засмивам, въпреки неудобството.
– За какво ти се караше? Знаеш ли?
– Каза… каза, че съм разплакал ангела. – Премествам ръка върху лицето си, за да блокирам светлината.
– Е, тя наистина приличаше на ангел и паят ѝ беше небесен. Не видях сълзи, но определено си наранил чувствата ѝ.
Отдръпвам ръката си и се мъча да седна.
– За какво говориш?
– Сервитьорката – обяснява Саймън. – В кафенето, в което се отбихме, след като ме влачеше из града, защото можеше да се разхождаш, без да бъдеш обсаден от камери и фангърли. Не си ли спомняш?
В главата ми прехвърчат образи. Спирам се на един – звукът от ранен дъх и тъмносините очи с цвета на небето в сумрак, които се борят със сълзите.
– Това… това беше истинско?
– Да, ти, проклет задник, беше истинско. Предложи ѝ двайсет хиляди за някаква румпа. Тя ти отказа. Умно момиче.
Прокарвам длан по челюстта си, усещам сухи трохи и остатъци от захар. Сладкият вкус на ябълки се задържа на езика ми. И всичко се връща – всяка дума.
– Ебати Христе – историята онлайн ли е вече?
Вече виждам заглавието:
ПРИНЦЪТ НА СУТЕНЬОРИТЕ УДАРИ НЮ ЙОРК
– Не. Нито дума. – Саймън проверява часовника си. – Половин час след обяд е, така че вероятно си в безопасност. Ако птичката е щяла да пее, мисля, че досега щеше да е изтекла.
– Това е облекчение, предполагам.
Но все пак… дали заради съня, или заради собственото ми поведение, съжалението се надига около мен като пара. То се просмуква вътре с всеки дъх, прилепвайки към дробовете ми.
– Навън все още вали. Адска буря. Можеш и да я проспиш, днес няма да пътуваме.
– Добра идея – промърморвам аз, вече унесен, а в главата ми танцуват видения на вкусни зрели устни и вирнати тъмни коси.
***
Рано на следващата сутрин се чувствам отново почти като човек – макар че все още ме боли и съм с мъгла. Имам среща в щата с ръководителите на военна благотворителна организация и трябва да тръгнем малко преди изгрев слънце. Колкото по-рано пристигнем на местоназначението си, толкова по-малко вероятно е да има тълпа, която да ни посрещне. За щастие, проклетият сняг най-накрая спря и ако има нещо, което ценя в този град, това е способността му да се вдигне и да работи при всяко бедствие. Въпреки че пътищата изглеждат проходими, Логан разменя лимузината за джип. На задната седалка оправям вратовръзката си и нагласям копчетата – ръкавели, докато Саймън споменава за желанието си за чай за закуска и парче – или две – пай към него.
Търсех причина да се върна, не че имам нужда от оправдание. Защото не можех да спра да мисля за красивата сервитьорка – и за начина, по който се държах с нея. След като кимвам, Саймън дава на Логан указанията и няколко минути по-късно спираме пред „Амелия“. Уличните лампи все още светят и тротоарът е празен, но вратата е отключена, така че влизаме вътре, а над главите ни звъни досаден звънец.
Тихо е. Не заемам място, а заставам в средата на помещението сред масите.
– Затворени сме – казва тя, влизайки през люлеещата се врата. И тогава главата ѝ се вдига нагоре, когато спира. – О, това си ти.
Тя е още по-красива, отколкото си спомнях, отколкото си мечтаех. Деликатни среднощни кичури обрамчват лице, което принадлежи на музей – със зашеметяващи тъмни сапфирени очи, които би трябвало да бъдат увековечени с ярки масла и меки акварели. Ако Хелън пусне на вода хиляди кораби, това момиче може да вдигне хиляди ерекции.
Тя е красиво направена, върхът на главата ѝ стига само до брадичката ми, но е фантастично извита. Големи пълни цици, които опъват копчетата на намачканата бяла блуза, оформени бедра в черна пола, стесняваща се до малка талия, която мога да обгърна с ръце, и тонизирани крака, затворени в прозрачни черни чорапогащи, завършват много добре целия пакет.
Непозната тревога се разбушува като сода в червата ми.
– Вратата беше отворена – обяснявам аз.
– Тя е счупена.
Логан щраква ключалката. Сигурността е неговият живот, така че счупената ключалка ще го подразни като пъзел, на който липсва последното парче.
– Какво искаш?
Тя няма представа кой съм аз. Това личи по отбранителния начин, по който се държи, и по обвинителната нотка в гласа ѝ. Някои жени се опитват да се преструват, че не ме разпознават, но аз винаги мога да разбера. Нейното невежество е по-скоро… вълнуващо. Няма очаквания, няма скрити планове, няма причини да се преструва – каквото вижда, това получава. И всичко, което вижда, съм аз.
Гърлото ми изведнъж се превръща в безплодна пустош. Преглъщам, но ми е трудно.
– Ами, той отчаяно иска пай. – Посочвам с палец към Саймън. – А аз… исках да се извиня за онази вечер. Обикновено не се държа по този начин. Бях малко пийнал…
– От моя опит знам, че когато са пияни, хората не правят неща, които не биха направили обикновено.
– Не, права си. Бих си помислил всички тези неща, но никога не бих ги казал на глас. – Приближавам се бавно. – И ако бях трезвен… началната ми цена щеше да е много по-висока.
Тя кръстосва ръце.
– Опитваш се да бъдеш мил?
– Не. Не е нужно да се опитвам… просто така се получава.
Веждите ѝ леко се набръчкват, сякаш не може да реши дали да се ядоса, или да се забавлява. Усещам, че се усмихвам.
– Как се казваш? Не знам дали съм питал преди.
– Не си питал. И се казвам Лив.
– Това е странно име. Била ли си болна като бебе? Искам да кажа, на живо ли са се надявали родителите ти или просто не са те харесвали?
Устните ѝ се сгъват, сякаш се бори с усмивката. Забавата е начело.
– Лив, Ливи – съкратено от Оливия. Оливия Хамънд.
– Ах. – Кимвам бавно. – Това е красиво име. Много по-подходящо. – Не мога да откъсна очи от нея. И ни най-малко не искам. – Е, Оливия, съжалявам за поведението си, когато се срещнахме за първи път, и се надявам, че ще приемеш извинението ми.
Има най-малката тръпка на чертите ѝ – частица от секундата, но аз я виждам. След това тя се премества до една маса и се заиграва с пай в прозрачна опаковка.
– Както и да е. Преодолях го. Не е като да си казал нещо, което не е вярно. Съвсем очевидно е, че наистина имам нужда от парите.
Самоунижението в гласа ѝ – и знанието, че е там заради мен – кара гласа ми да се изостри.
– Оливия.
Тя вдига поглед към лицето ми. И тонът ми се смекчава.
– Съжалявам. Наистина.
Тъмносиният ѝ поглед се задържа в моя за няколко секунди, преди да каже тихо:
– Добре.
– Добре – отвръщам аз, също толкова тихо.
После тя примигва и подава пая на Саймън.
– Можеш да го вземеш – той е на два дни, така че няма да го продам. Може да е малко сух, но е за сметка на заведението.
Той се усмихва като вълк, на когото току-що са подали ранена овца.
– Ти наистина си ангел, момиче.
– Може ли да вземе вилица със себе си? – Питам. – За да не се налага да слушам как стомахът му мърмори през целия път.
Усмихвайки се, тя ми подава вилица.
А аз се отправям към златото.
– Искаш ли да пием кафе някой път, Оливия? С мен?
От години не съм канил жена на истинска среща. Странно е – вълнуващо и нервно едновременно.
– Не обичам кафе. Никога не се докосвам до него.
Очите ми се търкалят из стаята.
– Ти работиш в кафене.
– Точно така.
Кимвам.
– Хм, разбирам какво искаш да кажеш. Тогава ще трябва да е вечеря. Имаш ли време тази вечер? Мога да те взема на връщане.
Тя се засмива нервно.
– Мислех, че нямаш време за – тя прави кавички с пръсти – „ухажване“?
– За някои неща си струва да се намери време.
Това я хваща неподготвена и кара думите ѝ да се препънат.
– Ами аз… не… се срещам.
– Добри Боже, защо не? – Питам, ужасен. – Това е проклет грях.
– Грях?
– Ти си зашеметяваща, очевидно умна – трябва да се срещаш често и за предпочитане с мъж, който знае как се прави това. – Поставям длан върху гърдите си. – По стечение на обстоятелствата се оказва, че съм фантастичен в това. Какви са шансовете?
Тя се смее отново, бързо и леко. И усещането е като при изкачването на последния връх на скално образувание. Удовлетворяващо. Повече от малко победоносно. Преди да успее да отговори, до нея се появява космат главорез на четири крака, който издава дрънкащ, ръмжащ звук.
– Ели! – Изкрещява тя през рамо. – Боско не може да е тук долу!
– Какво е това? – Питам.
– Това е моето куче.
– Не. Не, аз имам кучета. Кучетата са произлезли от вълците. Това е произлязло от плъх. – Поглеждам отново. – Грозен плъх.
Тя вдига малкото чудовище в ръцете си.
– Не обиждай кучето ми.
– Не се опитвам – просто казвам истината.
Поне веднъж. И се чувствам шибано добре.
Но лаят трябва да изчезне. Поглеждам към малките му очички и щраквам с пръсти, нареждайки:
– Шшш!
И във въздуха настъпва благословена тишина.
Оливия поглежда от мен към животното.
– Как… как направи това?
– Кучетата са стадни животни, те се подчиняват на водача. Твоето е достатъчно умно, за да разбере, че това съм аз. – Приближавам се до нея и усещам чист, прекрасен аромат, подобен на пресен мед. – Да видим дали ще се получи при теб. – Щраквам с пръсти. – Вечеря.
Тя поклаща бедро, раздразнена и все пак забавляваща се против волята си.
– Аз не съм куче.
Очите ми – мръсни, девиантни, каквито са – се плъзгат по всеки красив сантиметър от нея.
– Не… определено не си.
Бузите ѝ порозовяват, а очите ѝ изглеждат почти виолетови. Прекрасно е.
Но тогава в стаята отскача друга топка – малка руса, увита в пухкава тилова роба с пантофи Спондж Боб Квадратни Гащи на краката.
– Ауууу, да… училището отново е затворено. – Тя прави „камшика“. – Ооооо…
Докато не ни вижда – тогава замръзва.
И определено знае кой съм аз.
– Хииии. Уау. – Тя посочва Логан и казва с тънък, умъртвен глас. – Харесва ми вратовръзката ти.
Той поглежда надолу към въпросната вратовръзка, после кимва с благодарност.
А тя сякаш иска да се разтвори в пода. Но вместо това взема „кучето“ от Оливия и признава с приглушен глас:
– Сега ще отида да се обеся в гардероба си.
След като тя си тръгва, питам:
– Шегува ли се?
– Тя е на седемнайсет години. Зависи от деня. – После избърсва малките си ръце в предната част на полата си. – Е, това беше забавно. Благодаря, че се отбихте. – Тя маха на Саймън. – Наслади се на пая.
Това вече е така. Той се усмихва с пълна уста с прасковени трохи.
– Ще се видим наоколо… предполагам – казва тя на мен.
Пристъпвам напред и вземам топлата ѝ ръка в моята, преди да я целуна по кокалчетата на пръстите.
– Разчитай на това, любов.
Назад към част 9 Напред към част 11
