***
Малко по-късно ставам, за да се изпишкам – четири чаши кафе за половин ден правят това. По пътя си се разминавам със сервитьора – Марти, мисля, че Оливия го наричаше така – с торба с боклук през рамо, който вървеше към задната врата. Той кимва приятелски с глава и аз му се усмихвам в отговор.
После, когато задната врата се затваря зад него, от другата страна се разнася оглушителен крясък, подобен на хиляда свине, които квичат в един глас.
Това е типична реакция… и все пак странна, всеки път.
Когато излизам от тоалетната, първото нещо, което регистрирам, е зареденото поведение на екипа ми за сигурност. Челюстта на Логан е стегната, юмруците на Томи са свити на масата, а Джеймс вече е наполовина на крака, готов да скочи.
И само за миг разбирам защо.
Трапезарията е празна, с изключение на един човек – дребен, бъбрив мъж с евтин костюм и тежък одеколон, който стои твърде близо до Оливия в задния ъгъл и на практика и вика.
– Това не е достатъчно, госпожо Хамънд. Не можете просто да пренебрегвате уведомленията ни.
– Разбирам това, но баща ми е този, с когото трябва да говорите. А той в момента не е тук.
Той се накланя по-напред и гърбът ѝ докосва стената.
– Уморих се да се дърпам. Дължиш ни много пари и по един или друг начин ще си платиш.
Оливия се опитва да се промъкне покрай него, но той я хваща за ръката.
Стиска я силно.
Спокойствието ми се чупи като клонка.
– Махни си ръцете от нея.
Гласът ми не е силен; не е нужно да бъде. В него има брутален авторитет, страничен ефект от това, че цял живот съм се подчинявал.
Той вдига поглед – и двамата го правят – и пуска ръката си от ръката на Оливия, когато се приближавам. Отваря уста, за да възрази, но разпознаването кара думите да се натрупат в гърлото му.
– Ти… ти…
– Няма значение кой съм аз – отсичам аз. – Кой, по дяволите, си ти?
– Аз съм… аз съм Стан Марксъм от „Уилфорд колекшънс“.
– Имам това под… – започва Оливия, но аз настоявам.
– Е, Марксъм, както каза дамата, баща ѝ не е тук, така че ви предлагам да си вървите. Сега.
Той издува гърди, като някоя гадна малка рибка, която е на прицела на много ядосана акула.
– Моята работа е с Хамъндс. Това не е ваша грижа.
Обръща се обратно към Оливия, но аз се движа пред нея, като прекъсвам достъпа му.
– Току-що го превърнах в моя грижа.
Както вече казах, повечето хора са шибани идиоти – а този козел е отличен образец.
– Николас, ти не…
За първи път тя произнася името ми. И дори не мога да му се насладя – не мога да се насладя на звука на устните ѝ или да видя изражението на лицето ѝ. И всичко това заради този пич пред мен. Вбесяващо е.
Щраквам с пръсти.
– Карта.
– Какво?
Премествам се напред, като го карам да отстъпи назад – да дали му харесва това.
– Визитна картичка.
Той вади една от джоба си; тя е огъната в ъгъла.
– Ще я предам на г-н Хамънд. Свършихте тук. Ето я вратата – използвайте я или ще ви покажа как.
Когато той си тръгна, се обърнах да попитам Оливия дали е добре и щях да излъжа, ако кажех, че не очаквам малка проява на благодарност. Може би с уста, надявам се с ръце – а може би, ако наистина е благодарна, ще включи в уравнението и някакво хип-хоп действие.
Тя ми дава малко уста, добре.
– Кой, по дяволите, си мислиш, че си?
Ръцете ѝ са на хълбоците, бузите ѝ са зачервени и тя е вбесена. Зашеметяващо зашеметяваща, но абсолютно бясна.
– Искаш ли да ти изброя титлите си?
– Това не е твоя работа! Не можеш просто да влезеш тук и… да поемеш властта по този начин.
– Помагах ти.
– Не съм те молила за помощ! – Избухна тя. – Аз се справях с това!
– Справяше се? Това беше преди или след като те бутна в ъгъла и те хвана за ръката?
Погледът ми е привлечен от предмишницата ѝ – и от гневните, алени точки, които сега я белязват. Следи от пръсти. Вероятно са синини.
– Кучи син. – Нежно, но настоятелно, хващам китката и лакътя ѝ, като се вглеждам по-отблизо. – Трябваше да го ударя, когато имах възможност.
Оливия отдръпва ръката си.
– Ако трябваше да го ударя, щях да го направя сама. Не знам какво си мислиш, че е това, но нямам нужда да яздиш тук на белия си кон. Аз се грижа за делата си – грижа се за себе си – съвсем добре. – Тя отмята косата си назад от лицето и си поема дъх. – Доброто ти дело е свършено за този ден, така че защо просто не си тръгнеш?
И аз се задушавам.
– Ти… ме изхвърляш?
Има жени, които биха дали яйчника си, за да ме запазят – половината от тях наистина са опитвали – и тази ме изхвърля на улицата. Заради нищо. Какво, по дяволите?
– Да, предполагам, че да.
Вдигам ръце.
– Добре. Отивам си.
Но аз не съм – не още.
– Ти си луда. – Пръстът ми се забива в черепа ми. – Имаш разхлабено винтче, любов. Може би ще искаш някой да погледне това.
Тя ме отблъсква.
– А ти си кралски пич. Не позволявай на вратата да те удари по задника на излизане.
Не го прави.
Назад към част 13 Напред към част 15
