***
По дяволите, говорим за шизофрения – жената е пълна лудница. Сигурно е красива, но има проблеми. И си поставям за правило да не си пъхам члена в момиче, което може да поиска да го отреже веднага след това.
Седя на централния ред в джипа и димя по пътя обратно към хотела.
– Мога ли да ти предложа съвет, принц Николас? – Пита ме Томи.
Може би мърморя на глас.
– Замълчи, Томи – казва Логан от мястото на шофьора.
Близостта ражда познанство, а момчетата от екипа ми за лична охрана са с мен от няколко години. Те са млади, на около двайсет години, но младежкият им външен вид опровергава смъртоносните им умения. Подобно на глутница немски овчарки, лаят им може да не изглежда толкова опасен, но захапката им е жестока.
– Всичко е наред. – Срещам светлокафявите очи на Томи в огледалото за обратно виждане, където той седи зад мен. – Предлагай.
Той се почесва по главата.
– Мисля, че момичето се е засрамило.
– Засрамена?
– Да. Тя е като по-малката ми сестра Джени. Тя е хубаво момиче, но един ден на челото ѝ изникна толкова голяма пъпка, че заприлича на кокоши трън. И тя се разхождаше…
Джеймс, на предната пътническа седалка, чете мислите ми.
– Какво, по дяволите, е кокоши трън?
– Това е израз – обяснява Томи.
Джеймс се завърта, за да погледне Томи, а сините му очи са набръчкани.
– Израз за какво?
– За… някой, на когото от челото му излиза нещо голямо, което прилича на петел.
– А не е ли тогава еднокрак? – Чуди се Джеймс.
– За бога – намесва се Логан. – Нима ще забравиш за шибания еднорог или пищов, или каквото там е…
– Това няма никакъв смисъл! – Възразява Джеймс.
– …и да оставиш Томи да довърши историята си? С това темпо никога няма да чуем края.
Джеймс вдига ръце, мърморейки.
– Добре. Но все пак няма никакъв смисъл.
За протокола, моят семантичен глас отива при еднокрак.
Томи продължава.
– Точно така. И така, Джени се прибира от училище с Брандън, момче от горната част на улицата, в което е влюбена от седмици. А баща ми се е прибрал по-рано от работа и седи на стълбището. И той казва: „Ей, Джени, искаш ли да взема малко крем от аптеката, за да убия това чудовище на челото ти?“. И Джени побесня – крещеше като банши на баща ми, казваше, че никога повече няма да говори с него, караше го да се чувства гадно за два цента. А бедният ми татко – той просто се опитваше да бъде полезен. Но аз си помислих, че никое момиче не иска да му се натрапват проблемите – Джейни знаеше, че е копеле, нямаше нужда да го казва на глас. Но особено не искаше да го казва пред момче, което харесва.
Той среща очите ми в огледалото.
– Това е гордост, разбираш ли? Не че мис Хамънд не е искала помощта ти; може би се е срамувала, че има нужда от нея.
***
На следващата сутрин не се връщам в „Амелия“. Не защото не мисля за Оливия, а защото имам предварителен ангажимент – посещение в Дома за момчета в Бронкс, една от многото институции, финансирани от благотворителната организация на принца и принцесата на Пембрук. Това е частно заведение, което приема деца, останали сираци – алтернатива на претоварената система за приемна грижа.
Срещам се с директора, ентусиазиран мъж на средна възраст с уморени очи. Той ме развежда из общежитието, гимнастическия салон и кафенето. Правят всичко възможно да развеселят мястото с ярки бои и произведения на изкуството по стените, но то все още прилича на затвор за деца от детската градина. Дупчестите, любопитни погледи на децата, които живеят тук, следват всяко мое движение.
Излизаме в двора за игра, който представлява ограден бетонен площад с един баскетболен кош. Казвам на директора да се свърже с личната ми секретарка – защото всяко дете заслужава да има люлка.
Баща ми казваше, че когато става дума за благотворителност, да помагаш на хората е лесно – но да избереш на кого да помогнеш първо, да разпределиш ресурсите, го караше да не спи.
Няколко младежи оцветяват с тебешир от едната страна, а група играе баскетбол от другата, но погледът ми е привлечен от едно малко момче в червена тениска, което изглежда на около седем години, седнало отстрани. Това е гледка, която ми е позната. Когато бях тийнейджър, имах повече „приятели“, отколкото някога ще ми трябват – всеки искаше да получи част от мен. Но по-рано бях странен.
А децата, подобно на майката природа, могат да бъдат смайващо жестоки.
Докато вървя към момчето, Логан напомня на групата служители зад мен:
– Днес няма снимки.
Големите кафяви очи, които казват, че са видели повече, отколкото някога е трябвало, ме гледат с интерес, когато сядам до него.
– Здравей.
– Здравей. – Протягам ръка. – Аз съм Николас.
– Фреди. – Той подава своята.
– Това е хубаво име. Второто ми име е Фреди. То означава „мирен владетел“.
Той рита по бетона с върха на износената си маратонка.
– Ти наистина ли си принц?
– Наистина съм.
– Не приличаш на принц.
Потупвам реверите на сивото си сако.
– Сигурно съм оставил короната си при друг костюм. Винаги я губя.
Награждава ме с проблясък на бели зъби и кикот.
– Не ти ли се играе днес, Фреди?
Той свива рамене.
– Харесва ли ти да живееш тук?
Виждал съм докладите – статистики за психичното здраве, процент на завършилите, но ако искаш да разбереш истинската история за това какво се случва на място като това, винаги е най-добре да отидеш направо при източника.
– Всичко е наред. – Той поклаща малката си глава. – Живеех с леля ми – тя беше добра. Но тя почина.
Тъгата в тези няколко думи ме пронизва като стоманен пирон.
– Съжалявам.
Той кимва, защото и преди е чувал съболезнования, но те не променят нищо.
– Учителите тук са мили, много се усмихват. Но леля ми печеше сладкиши. Тук не ни дават бисквити.
– Усмивките са хубави, но бисквитките винаги са по-добри.
По лицето му проблясва искрица живот. Връзка.
– Знам, нали? Знаеш ли какво ни карат да ядем за десерт?
– Какво? – Питам, заинтригуван.
– Плодова салата!
Правя отвратителна физиономия.
– О, не, не е плодова.
– Да! – Настоява той. – И дори не с бита сметана! Плодовете не са десерт. – Той ми размахва пръст. – Трябва да поговориш с някого за това. Да ги инструктираш.
– Това ще бъде на първо място в списъка ми.
И тогава ми хрумва една мисъл. Впечатляваща мисъл.
– Фреди – обичаш ли пай?
Той изглежда шокиран, че изобщо съм го попитал.
– Е, да – всички обичат пай. В него има плодове, но това е пай.
Директорът се приближава до нас.
– Как се справяме? Мога ли да ви предложа нещо, принц Николас?
– Да – казвам му, сканирайки детската площадка и пресмятайки. – Можеш да ми осигуриш автобус.
Назад към част 14 Напред към част 16
