***
Час по-късно влизам в „Амелия“ като Хамелинския смок, влачейки петдесет деца след себе си. Зад щанда очите на Оливия се присвиват – изненадана, че ме вижда – и че вижда глутницата малчугани, които се роят в кафенето ѝ като очарователни скакалци.
– Хей, какво става?
Правя жест към младежа до мен.
– Оливия, това е Фреди – Фреди, запознай се с Оливия.
– Какво става?
Тя се усмихва толкова мило.
– Радвам се да се запознаем, Фреди.
Отстрани на устата си той казва с тих тон:
– Бяхте прав – тя е наистина красива.
– Казах ти го – отвръщам тихо.
След това се обръщам директно към нея.
– Оливия, имаме проблем, който се нуждае от незабавно отстраняване.
– Звучи сериозно – закача се тя.
– О, сериозен е – добавя Фреди.
– Моят приятел Фреди не е ял приличен десерт от месеци.
– Месеци! – Подчертава Фреди.
Очите ми срещат тези на Оливия.
– Да не би случайно да имаш трийсет допълнителни пайове наоколо?
По лицето ѝ се разстила топлина. И благодарност.
– Всъщност, имам.
***
Няколко часа по-късно, след като запасите на Оливия са напълно изчерпани – и всеки пай е платен с любезното съдействие на кралската благотворителна организация – ние с Оливия стоим един до друг, докато възхитените, натъпкани със сладкиши деца се изнизват през вратата.
Фреди ми дава пет пари, докато си тръгва.
– Ще се видим по-късно, Ник.
– Не и ако аз те хвана пръв. – Намигам.
Когато и последното дете е натоварено и автобусът се отдалечава, оставаме сами с Оливия.
– Направи това, за да ме впечатлиш?
Вкарвам ръце в джобовете си и се люлея на петите си.
– Зависи. Впечатлена ли си?
– Впечатлена съм.
Не мога да сдържа усмивката си.
– Добре. Но, честно казано, не го направих само заради теб. Единственото предимство на тази работа е възможността да направиш деца като Фреди щастливи. Дори и да е само за един ден.
Тя се обръща към мен.
– Ти си добър с тях. С деца.
– Харесвам децата. Те все още не са развили скрити мотиви.
Въздухът между нас се размества, сгъстява се от желание и думи, които още не са казани.
– Съжалявам, че вчера ти се развиках – казва ми тихо Оливия.
– Всичко е наред.
– Не. – Тя поклаща глава и кичур коса пада от връхната ѝ дреха, като се разпилява по гладката ѝ буза. – Реагирах пресилено. Съжалявам.
Улавям къдрицата и я търкам между пръстите си.
– Ще се опитам да не се бъркам в работата ти.
И просто не мога да устоя.
– Вместо това ще се съсредоточа върху това да се мушна между краката ти.
Оливия присвива очи, но се смее. Защото раздразнението е част от моя чар.
След миг усмивката ѝ замира и тя поема дълбоко дъх – така, както скачащият за първи път с бънджи прави това миг преди да скочи.
– Попитай ме отново, Николас.
Малко е плашещо колко много ми харесва звукът на името ми от устните ѝ. Лесно може да се превърне в любимата ми дума. Което е адски арогантно дори за мен.
– Искам да те изведа на вечеря, Оливия. Тази вечер. Какво ще кажеш?
Тогава тя ми дава думата, която обичам да чувам от нея още повече.
– Да.
Назад към част 15 Напред към част 17
