ОЛИВИЯ
Имам среща. Боже мой.
– Как изглежда това?
Среща с великолепен, зеленоок, ходещ като бог на секса мъж, който е способен да ме накара да изпитам оргазъм само със звука на гласа си.
– Обадиха се от „Малката къща в прерията“ – Нели Олесън иска да си върне роклята.
А и той е принц. Истински, жив, истински принц – който целува ръка на дама и кара сираците да се усмихват… и който иска да влезе в гащите ми. Боже мой!
Той обаче не издава усещането за бял кон, стопроцентов „мил човек“. Определено има някои задничарски наклонности. Но това е нормално. Харесвам малко дрънкане в мъжете си. Съди ме. Това прави нещата интересни. Вълнуващо.
Има само един проблем.
– Ами това? – Повдигам закачалка, на която е прилепнал черен панталон.
– Чудесно, ако планираш да отидеш на партито за Хелоуин като Хилъри Клинтън от 2008 г..
Нямам какво да облека.
Обикновено, когато жените казваме, че нямаме какво да облечем, имат предвид, че нямаме нищо ново за обличане. Нищо, което да ни кара да се чувстваме красиви или да прикрива няколкото излишни килограма, които сме качили, защото напоследък прекалено много сме посягали към соления карамелен сладолед. И само аз ли, или в днешно време всичко се прави с вкус на солен карамел? Това е моят криптонит.
Но както и да е, случаят не е такъв, както услужливо отбеляза скъпата ми сестра, докато ровеше в гардероба ми.
– Господи, Лив, купила ли си си изобщо нови дрехи от 2005 г. насам?
– Миналата седмица си купих ново бельо.
Бикини, памук, в горещо розово и електриково синьо. Бяха на разпродажба, но щях да си ги купя и без нея. Защото, ако се случи да ме блъсне шофьор на Uber или да ме удари по главата при някоя странна злополука със скеле, няма как да се появя в спешното отделение с износени, протрити бикини. Това е едно дъно, което отказвам да достигна.
– Може би трябва просто да носиш бельото и тренчкота. – Ели ми хвърля внушително движение на веждите. – Имам чувството, че това би се харесало на Негово Горещо Величество.
Имам чувството, че е права.
– Интересна идея… но аз нямам тренчкот.
Нося черна пола и бяла блуза на работа – и работя постоянно. Иначе имам няколко чифта дънки, стари потници, по-стари тениски, рокля за конфирмация, която носех, когато бях на тринайсет, и панталон, с който завърших гимназията.
Падам направо на леглото си, драматично. Така, както някой би паднал в басейн… или от перваза на сграда. Подходящо.
– Можеш да вземеш назаем нещо мое – започва Ели – но…
Но аз съм метър и седемдесет. Имам цици – всъщност хубави – и макар да не съм Ким Кардашиян, имам и дупе. Ели е метър и шейсет и нещо и все още може да си купи дънки от GAPKids.
Прелиствам контактите в телефона си, търсейки номера на хотела, който Николас запази там този следобед. Забелязах, че не е сложил номера на мобилния си телефон, но вероятно трябва да го пази в тайна заради националната сигурност или нещо подобно.
– Просто ще му се обадя и ще бъда честна. Ще му кажа: „Не знам какво си намислил за тази вечер, но трябва да се разхождам по дънки и тениска“.
Ели се гмурка върху мен, сякаш съм граната, която ще избухне.
– Ти луда ли си? – Тя изтръгва телефона от ръката ми и скача от леглото. – Ако искаш дънки и тениска, можеш да излезеш с Дони Домико от долната улица – той би се отказал от тестиса си, за да се среща с теб. Принц Николас не се занимава с ежедневие.
Аз съм олицетворение на неформалността. Нямам нито време, нито енергия за суета или бъркотия. Нищо в мен не е момиче от високата класа, но Николас определено се интересува от това да се занимава с мен.
О, Боже, сега започвам да говоря като него.
Вдигам глава.
– Ти не знаеш това.
Ели отваря лаптопа на скрина ми и след няколко натискания на клавишите прелиства снимка след снимка на Николас – облечен в костюми, смокинги и още костюми. На някои от снимките той е сам, но всеки път, когато до него има жена, тя е облечена в рокля – зашеметяваща, блестяща и божествена.
– Ежедневната им рокля е най-малко коктейлна.
Тя е права. А аз имам два часа, преди Николас да ме вземе – почти недостатъчно време, за да изтичам и да си купя нещо. Плюс това ще трябва да използвам спешната кредитна карта „някой-добре-да-кърви-от-артерията“. Сякаш живея в епизод от риалити шоуто – пълноценна спешна помощ за шибана мода. Само че от банята ми няма да изскочи снимачен екип и фея-кръстница, която да се занимава с преобразяване.
Въпреки че… може би имам нещо по-добро. Свалям се от леглото и спринтирам по коридора, през дневната, до вратата, която води към кухнята на долния етаж.
– Марти! Ела тук!
Пет минути по-късно Марти стои в спалнята ми и се взира в купчината дрехи, които току-що бях хвърлила в ръцете му.
– Какво, по дяволите, трябва да правя с това? Армията на спасението?
Жестикулирам към дрехите.
– Трябва да ми помогнеш да измисля как да превърна това… – Замахвам и посочвам снимката на Николас на лаптопа с високата блондинка, облечена в дръзка рокля с жартиери в цвят фуксия – в това.
Не създавам стереотипи – виждала съм Марти извън работата и той е невероятен. Изискан, елегантен, с нотка на блясък.
Той оглежда дрехите, после ги захвърля на леглото.
– Нека ти обясня нещо, кукличке. Ти си красива, отвътре и отвън… но аз знам, че харесвам пишки, още откакто бях на дванайсет години. Дай ми един висок, тъмен мръсно сексуален и аз ще го облека толкова хубаво, че няма да искаш да го разопаковаш, дори да е първата нощ на Ханука. – Той проследява въздуха около мен. – Но с твоите мекички не знам какво да правя.
Прикривам очите си с една ръка. Какво, по дяволите, си мислех? Защо се съгласих да изляза с Николас? Това ще бъде пълна гавра.
Последната среща, на която бях, беше в пералнята. Дори не се шегувам.
Пералнята ни се счупи и аз прекарах четири нощи в кокетни очни контакти и разговори през масата за сгъване с един супер симпатичен мъж. На петата вечер той ми купи парче пица, след което се целувахме върху тежката пералня по време на цикъла на въртене. Едва след това, когато забелязах флоралната завивка, сутиените и бикините в пералнята за цветовете му, той призна, че има приятелка. Гадняр. Шест месеца по-късно и все още не мога да погледна бутилка „Клорокс“, без да се почувствам мръсна.
Марти нежно издърпва ръката ми надолу от очите ми. Потупва носа ми – и се усмихва.
– Но аз познавам някой, който може да го направи.
Назад към част 16 Напред към част 18
