***
Оказва се, че Бибиди, най-голямата по-малка сестра на Марти, има нова работа като рецепционистка в City Couture – модно списание от висок клас. Което означава, че тя има ключовете за царството, известно още като гардероба за мостри: митична, магическа стая с размерите на склад, пълна с рокли и тоалети от всякакъв нюанс, размер и стил, както и с подходящи обувки и всички известни аксесоари. Всичко това Бибиди може да използва, когато е на работа – и след това, стига нейната „шефка-драконка, пред която Круела де Вил изглежда стабилна“, да не разбере.
Тя се съгласява да поеме риска заради мен – и аз не съм сигурна, че съм съгласна с това.
Но Марти ме уверява, че тя му е много задължена – нещо като компенсация за това, че в гимназията разби любимия му, но некачествен Шевролет Нова.
И затова Бибиди Гинсбърг се появява в апартамента ни четиридесет минути по-късно с ръце, натоварени с рокли и чанти. И ето как час след това се оказвам облечена в светлосиня рокля на Alexander McQueen без ръкави с изрязан гръб, която пада няколко сантиметра под коляното ми. Тя ме кара да се чувствам красива. Все още аз – удобно, но в елегантна, полирана версия на мен.
Ели разрошва косата ми в дълга, черна лъскава завеса, а аз се гримирам – малко пудра, намек за руж, три слоя спирала и приглушено червено червило, което подчертава формата на устата ми, която Николас изглежда толкова харесва.
– Това ще бъде перфектно! – Възкликва Бибиди, размахвайки като с магическа пръчка чифт обсидианови ботуши на висок ток.
– Ммм-хмм. – Одобрява Марти. – Ебати ботушите, ако някога съм ги виждал.
– Не мога да ги нося – опитвам се да протестирам. – Ще си счупя врата. Все още има сняг по земята.
– Ще отидеш от кафенето до колата – контрира ме сестра ми. – Не вървиш по Апалачката пътека, Лив.
Бибиди сочи към лаптопа ми – все още отворен на приятна снимка на Николас. – Брат ми не се шегуваше с мен – това е човекът, с когото излизаш?
Трябва да се боря, за да не въздъхна като мечтателна ученичка.
– Това е той.
Тя се наслаждава на още един поглед.
– О, скъпа, ти определено носиш ботушите, с които ще чукаш.
И това решава въпроса.
***
Двадесет минути по-късно чакам сама в кафенето – стоя, за да не се намачка роклята. Помещението е приглушено, осветявано само от приглушената горна лампа над щанда и няколкото мигащи свещи на батерии на масите до прозореца.
Затварям очи. И се кълна в себе си, че ще запомня какво е това усещане. Този момент. Тази нощ.
Защото съм точно на ръба – стоя на онази вълнуваща, прекрасна пропаст, където всичко е съвършено. Където мечтите, които се въртят в главата ми за това как ще протече тази вечер, са безупречни – моите остроумни, неустоими шеги, сексапилното рицарство на Николас, забавните ни флиртове. Ще се смеем, ще танцуваме, ще си споделим целувка за лека нощ. Може би още.
Аз съм Дороти, която гледа надолу към Изумрудения град.
Аз съм Уенди, която се издига във въздуха след първата си щипка пикси прах.
Аз съм… – смея се на себе си… аз съм Пепеляшка, която се качва в каретата си, за да отиде на бала.
И дори тази нощ да е единствената, няма да я забравя; ще пазя този спомен близо до себе си. Ще се наслаждавам на него, ще го ценя. Това ще направи трудните моменти малко по-лесни, самотните моменти малко по-малко студени. Когато Ели тръгне на училище, когато ден след ден приготвям пайове преди зазоряване в кухнята, ще си спомням това чувство и ще се усмихвам. Това ще ми помогне да се справя.
Отварям очи.
Николас е от другата страна на вратата на кафенето и ме наблюдава през стъклото. Очите му са топли и диви, разгорещени, зелени като джунгла. И тогава, бавно, той се усмихва, широко и още по-широко, а тръпчинките му се появяват, за да играят. Гърдите ми се свиват от неочаквана емоция. И моята собствена усмивка идва незабелязано, лесно – защото всичко това е толкова хубаво.
Той влиза през вратата и спира на няколко метра пред мен, а погледите ни се поглъщат взаимно. Черните му обувки са лъскави и се чудя дали някой ги е лъснал, преди да дойде. Никога не съм се срещала с човек, който си лъска обувките. Панталонът му е в цвят въглен и е идеално прилепнал – формата на силните, слаби бедра се вижда, когато се движи – с намек за очертанията на това, което трябва да е великолепен член, дразнещ през плата.
Опитвам се да скрия, че гледам. Но го правя.
Конусовидната му риза е сребристо-сива – няма вратовръзка, горните две копчета са разкопчани на врата и пръстите ми се търкат, сърбят ме да го докосна там. Черно спортно сако покрива ризата, мека и скъпа на вид. По челюстта му има тъмна брада и аз искам да го докосна и там. Комбинацията от петчасова сянка и бунтовническите кичури кафява коса, които падат над челото му, му придават рошав, злобен вид, от който костите ми стават течни, а гърдите ми внезапно натежават и изтръпват.
Очите ни най-накрая се срещат – той все още ме гледа с разтворени устни. И не мога да разбера изражението му. С напредването на времето в стомаха ми разцъфтява пъпка на нервност, която се увива около гласните ми струни.
– Аз… не бях сигурна какво си планирал за тази вечер. Не ми каза.
Дългите мигли примигват, но той не казва нищо. Вдигам ръка към кухнята.
– Мога да отида да се преоблека, ако това не е…
– Не. – Николас пристъпва напред с вдигната ръка. – Не, не променяй нищо. Ти си… абсолютно перфектна.
И ме гледа така, сякаш никога не иска да спре. – Не очаквах… искам да кажа, ти си прекрасна… но…
– Нямаше ли един филм за крал, който заеква? – Дразня го. – Той беше твой роднина?
Той се засмя. Наречете ме луда, но се кълна, че бузите на Николас леко порозовяха.
– Не, заекването не се среща в семейството ми. – Той поклаща глава. – Току-що ме повали на задника ми.
И сега аз съм засмяна.
– Благодаря ти. Изглеждаш страхотно, прекрасен принце.
– Всъщност познавам един прекрасен принц. Той е първокласен козел.
– Е. Сега, след като опетнихте скъпоценна част от детството ми, по-добре това да е някаква среща – закачам се аз.
– Ще бъде.
Той протяга ръката си към мен.
– Дали да го направим?
Ръката ми се плъзга в неговата. Лесно. Сякаш това е най-естественото нещо на света.
Сякаш там ѝ е мястото.
Назад към част 17 Напред към част 19
