НИКОЛАС
Оливия е нервна. Ръката ѝ леко трепери в моята, докато я водя към лимузината, и мога да видя бързото пулсиране на пулса ѝ в основата на нежната ѝ шия. Това събужда у мен изкривен, хищнически инстинкт – ако ѝ се прииска да бяга, със сигурност ще я преследвам.
Особено в тази рокля. И тези шибани ботуши. В продължение на няколко мига единственото, което можех да си представя в главата си, беше как махам бледосиния плат от тялото ѝ – бавно. Начинът, по който ръцете ѝ се впиваха в лопатките ми, а ноктите ѝ драскат гърба ми. Звуците, които щеше да издава – малки хлипания и падания, които щях да оближа от устните ѝ. И щях да я вдигна на една от масите в кафенето, след което щях да я обладая по всички начини, за които мога да се сетя – и вероятно по няколко, за които не съм се сетил.
И щях да оставя тези ботуши през цялото време.
Но нейното безпокойство предизвиква и моята защита. Желанието да я обгърна с ръце и да ѝ обещая, че всичко ще бъде наред.
Не мисля, че тя има някой в живота си, който да прави това за нея.
Палецът ми прави малки, успокояващи кръгове по ръката ѝ, докато Джеймс ни отваря вратата на колата.
Оливия му маха с ръка.
– Добър вечер, госпожо.
Вътре в колата тя поздравява Логан и Томи на предната седалка.
Логан кимва и ѝ се усмихва в огледалото за обратно виждане.
– Здравейте, госпожо Оливия – отговаря Томи – с още едно проклето намигване. Идиот.
Повдигам стъклото, за да останем само двамата с нея. Освен това е почти звукоизолирано – тя ще трябва да стене името ми много, много силно, за да я чуе някой, но се обзалагам, че мога да го направя.
– Не е нужно да го правиш, нали знаеш. – Брадичката ми се повдига към предната част на колата.
– Какво, да бъда учтива?
– Няма да те помислят за груба, ако не поздравиш. Те са добри момчета, Оливия, но са и служители, а служителите не очакват да се обръщат към тях. Те са като… мебели, не се забелязват, докато не се наложи.
– Уау. – Оливия се обляга на кожената седалка, гледайки ме. – Нечий резервоар за помпозност е доста пълен.
Повдигам рамене.
– Професионална опасност. И колкото и бодряшки да звучи, все пак е вярно.
Тя пъха косата си зад ухото, като се притеснява, сякаш не я носи пусната често. Което е жалко.
– Те винаги ли са с теб?
– Да.
– А когато си вкъщи?
– Охраната също е там. Или прислужници. Камериерът ми.
– Така че никога не си просто… сам? Не можеш да се разхождаш гол, ако ти се прииска?
Представям си реакцията на Фъргюс на голите ми топки, които лежат на дивана на кралица Анна от XVI век – или още по-добре, реакцията на баба ми. И се смея.
– Не, не мога. Но по-важният въпрос е – ходиш ли гола наоколо?
Тя повдига едно съблазнително рамо.
– Понякога.
– Нека утре да останем в апартамента ти – казвам ѝ с настоятелно, прямо лице. – Цял ден. Ще изчистя графика си.
Оливия стиска ръката ми, сякаш ми казва да се държа прилично, но нежната руменина по бузите ѝ говори, че се наслаждава на разговора.
– И така, първата вечер, когато се запознахме, ако бях дошла с теб в хотелската ти стая, те щяха да са там, докато ние бяхме…
– Да се чукаме? Да. Но не в една и съща стая – не съм по публиката.
– Това е толкова странно. Като че ли това е най-добрата походка на срама.
Тя ме изгуби.
– Какво искаш да кажеш?
Гласът на Оливия се снишава срамежливо, въпреки че момчетата не могат да я чуят.
– Те щяха да знаят какво правим, може би дори щяха да ни чуят. Сякаш живееш във вечна братска къща.
– Предполагаш, че им пука, а не им пука. – Вдигам ръката ѝ към устата си и целувам гърба ѝ. Тя е мека на устните ми, като листенце от роза. И се чудя дали цялата е толкова мека. – Когато отивам в тоалетната, на някакво ниво те разбират, че ще пикая, но това наистина не е на първо място в списъка им с неща, за които мислят.
Тя не изглежда убедена. И ако тази вечер ще завърши така, както се надявам, тя ще трябва да преодолее екипа по сигурността. Предизвикателството е прието.
***
Свикнал съм с любопитните погледи и шепота на непознати, когато излизам на публични места – така, както лъвът в зоологическата градина е свикнал с досадните деца, които блъскат по стъкленото заграждение, и само чакат деня, в който ще се счупи. Вече не ги забелязвам много и докато ни водят към частната стая в задната част на ресторанта, не ги забелязвам и сега.
Освен Оливия. И тя прави изключение от това – гледа погледите на посетителите заради грубостта им, докато не ги принуди да отвърнат поглед. Сякаш ме защитава. Застъпва се за мен. Това е много мило.
Прекалено дружелюбната домакиня се навежда по-близо, отколкото би трябвало, и ми отправя покана с очите си. Аз също съм свикнал с това.
Оливия също забелязва, но интересното е, че изглежда не толкова уверена в това как трябва да отговори. Така че аз отговарям от нейно име – полагам ръка на гърба ѝ, обсебващо, и я насочвам към плюшената, мека седалка. След това, след като заемам собственото си място, прекарвам ръката си през облегалката на стола на Оливия, достатъчно близо, за да я погаля по голото рамо, ако искам, като давам ясно да се разбере, че единствената жена, която ме интересува тази вечер, е тази до мен.
След като сомелиерът ни налива вино – Оливия предпочита бяло, защото червеното я „удря по задника“ – и готвачът идва на масата ни, за да се представи и да опише менюто, което е създал за нас, най-накрая оставаме сами.
– И така, ти управляваш кафенето с родителите си? – Питам.
Оливия отпива от виното си, а малкото ѝ розово езиче наднича, за да почисти долната ѝ устна.
– Всъщност сме само аз и баща ми. Майка ми… почина преди девет години. Беше ограбена в метрото… завърши зле.
В думите ѝ се долавя ехо от болка – една позната ми болка.
– Съжалявам.
– Благодаря ти.
Тя прави пауза, сякаш обмисля нещо, а после признава:
– Потърсих те в Гугъл.
– О?
– Излезе видеото от погребението на родителите ти.
Кимвам.
– Изглежда, че търсачките предпочитат това.
Усмивката ѝ е малка и трептяща от притеснение.
– Не съм го гледала тогава, когато беше на живо, но си спомням, че го даваха по телевизията цял ден. По всички канали. – Тя вдига тези зашеметяващи, блестящи очи към моите. – Денят, в който погребахме майка ми, беше най-лошият ден в живота ми. Сигурно е било ужасно за теб да преживееш най-лошия си ден, когато всички тези хора те гледат. Да го снимат. Да снимат.
Повечето хора не се замислят за тази част от нещата. Те се съсредоточават върху парите, замъците, славата, привилегиите. Не и на трудните моменти. Човешките части.
– Беше ужасно – казвам тихо. След това си поемам дъх и се отърсвам от тъгата, която се е промъкнала в разговора. – Но… по безсмъртните думи на Кание, това, което не ме убива, само ме прави по-силен.
Тя се смее и както всичко в нея, това е възхитително.
– Не мислех, че човек като теб слуша Кание.
Намигвам.
– Пълен съм с изненади.
Назад към част 18 Напред към част 20
