ПРОЛОГ
Моят първи спомен не се различава много от този на другите. Бях на три години и това беше първият ми ден в детската градина. По някаква причина майка ми пренебрегна факта, че всъщност съм момче, и ме облече в ужасен гащеризон, риза с къдрички и лачени обувки. Планирах при първа възможност да намажа костюма с боя.
Но не това се откроява най-много в съзнанието ми.
По онова време да забележа обектив на фотоапарат, насочен към мен, беше толкова често срещано, колкото да видя птица в небето. Трябваше да съм свикнал с това – и мисля, че бях. Но този ден беше различен.
Защото имаше стотици фотоапарати.
Бяха разположени на всеки сантиметър от тротоара и улиците, а на входа на училището ми се бяха скупчили като море от еднооки чудовища, които чакаха да се нахвърлят. Спомням си гласа на майка ми, успокояващ и постоянен, докато се държах за ръката ѝ, но не можех да разбера думите ѝ. Бяха заглушени от рева на щракащите апарати и виковете на фотографите, които ме викаха по име.
– Николас! Николас, насам, усмихни се сега! Погледни нагоре, момче! Николас, тук!
Това беше първата ми представа, че съм – че сме – различни. В годините след това научих колко различно е семейството ми. Международно известни, мигновено разпознаваеми, ежедневните ни дейности се превръщат в заглавия на вестници.
Славата е странно нещо. Силно нещо. Обикновено тя се променя като прилив и отлив. Хората биват завладявани от нея, заливани от нея, но в крайна сметка известността се отдръпва и бившият обект на нейната любов се превръща в някой, който е бил някой, но вече не е.
Това никога няма да се случи с мен. Бях известен, преди да се родя, и името ми ще бъде изписано в историята дълго след като съм прах в земята. Славата е временна, известността е мимолетна, но кралската власт… кралската власт е завинаги.
Назад към част 1 Напред към част 3
