***
Преди да пристигне храната ни, на масата ни се спират посетители. Представям им Оливия и разговарям с тях накратко за предстоящите дела. След като си тръгват, Оливия ме поглежда с очи на сова.
– Това беше кметът.
– Да.
– И кардинал О’Брайън, архиепископът на Ню Йорк.
– Точно така.
– Те са двама от най-влиятелните мъже в щата – в страната.
Устните ми се плъзгат в усмивка, защото тя е впечатлена. Отново. В такива моменти да си мен не е толкова ужасно.
– Дворецът работи с двамата мъже по различни инициативи.
Тя се заиграва с рулото в чинията си, като го разкъсва на малки парченца.
– Можеш да ме питаш за всичко, Оливия – няма нужда да се срамуваш.
Срамежливостта няма място в плановете ми за това момиче. Искам да е смела, дива и безразсъдна.
Тя хрупа парче хляб, леко наклонила глава, наблюдавайки го – обмисляйки го. И ме поразява очарователният начин, по който дъвче. Господи, какво странно нещо забелязвам.
След като преглъща и бледата, гладка кожа на гърлото ѝ се вълнува по еротичен начин – ами, начин, който аз намирам за еротичен – тя пита:
– Защо не целуна пръстена му?
Отпивам глътка вино.
– Аз съм по-висш от него.
Това я кара да се усмихне.
– Ти си по-висш от архиепископа? Ами папата? Срещал ли си го някога?
– Не сегашния, но се запознах с предишния, когато дойде на посещение в Уеско, когато бях на осем години. Изглеждаше приличен човек – миришеше на ириси. Носеше бонбони в джобовете на одеждите си. Даде ми един, след като ме благослови.
– Целуна ли пръстена му?
Сега тя е по-спокойна, въпросите идват по-лесно.
– Не съм го направил, не.
– Защо не?
Навеждам се напред, по-близо до нея, с лакти върху масата – баба би се ужасила. Но етикетът няма никакъв шанс срещу сладкия аромат на Оливия. Тази вечер той е на рози, с най-малкия намек за жасмин – като нова градина в първия ден на пролетта. Вдишвам дълбоко, опитвайки се да бъда дискретен. Две точки за мен, защото единственото, което наистина искам, е да оставя носа си в ароматната вдлъбнатина на деколтето ѝ, преди да се плъзна надолу, да повдигна роклята ѝ и да потопя лице между гладките ѝ, кремави бедра. И там бих останал цяла шибана нощ.
И сега пенисът ми се опъва в панталона като затворник в клетка.
Какъв беше въпросът?
Отпивам още една напитка и прокарвам длан по издутината – регулирам се – опитвайки се да получа облекчение. И не успявам.
– Съжалявам, Оливия, какво беше това?
– Защо не целуна пръстена на папата?
Имам яростна ерекция, а говорим за Светия престол.
Еднопосочен билет към ада? Закупен.
– Църквата учи, че папата има Божието ухо, че е по-близо до Бога от всеки друг човек на Земята. Но кралете… поне така се разказва в историята… произлизат от Бога. Което означава, че единственият човек, на когото се кланям, единственият пръстен, който целувам, е този на баба ми – защото тя е единственият човек на Земята над мен.
Оливия ме заглежда нагоре-надолу и едната ѝ тъмна вежда се повдига закачливо.
– Наистина ли вярваш в това?
– Че съм произлязла от Всемогъщия? – Усмихвам се дяволито. – Казвали са ми, че пенисът ми е дар от Бога. Трябва да провериш това мнение тази вечер. Знаеш ли… за религията.
– Много гладко. – Тя се смее.
– Но, не, всъщност не вярвам в това. – Оливия ме наблюдава как разтривам долната си устна. И ѝ давам истинския си отговор. – Мисля, че това е история – такава, каквато мъжете винаги са си измисляли, за да оправдаят властта си над мнозина.
Тя се замисля за миг, после казва:
– Видях снимка на баба ти в интернет. Изглежда като толкова мила стара дама.
Давам ѝ истинския си отговор и на този въпрос.
– Тя е бойна брадва с парче бетон на мястото, където би трябвало да е сърцето ѝ.
Оливия се задавя с виното си.
Потрива устата си със салфетка и ме поглежда, сякаш ме е забелязала едва сега.
– Значи… искаш да кажеш… че я обичаш.
При сардоничното ми изражение тя добавя:
– Когато става дума за семейство, мисля, че обиждаме само тези, които наистина обичаме.
Потапям глава по-близо и прошепвам:
– Съгласен съм. Но не позволявай това да излезе наяве. Нейно Величество никога няма да ми позволи да го преживея.
Тя потупва ръката ми.
– Тайната ти е на сигурно място при мен.
Основното ни ястие пристига – сьомга, цветно поднесена с щрихи и вихри от яркооранжеви и зелени сосове със сложна структура от лилаво зеле и лимонова кора отгоре.
– Толкова е красиво – въздъхва Оливия. – Може би не трябва да го ядем.
Усмихвам се.
– Харесва ми да ям красиви неща.
Обзалагам се, че сърцевината ѝ е разкошна.
По време на храненето разговорът тече толкова лесно, колкото и виното. Говорим за всичко и за нищо конкретно – за следването ми в университета, за работата, която върша, когато не се появявам публично, за задкулисните подробности около управлението на кафене, както и за това какво е било за нея да израсне в града.
– Майка ми ми даваше три долара в четвъртинки всяка седмица – разказва ми Оливия с далечен глас – за да не я тормозя, че искам да дам пари на бездомниците, покрай които минавахме, когато излизахме. Опитвах се да ги разпределям наоколо. Не знаех колко малко всъщност струва една четвъртинка – мислех, че помагам, и исках да помогна на колкото се може повече хора. Но ако имаха домашен любимец – тъжно куче или котка – това винаги ме поразяваше най-много и им давах две или три четвърти. Дори тогава мисля, че разбирах, че хората могат да бъдат такива гадове, но животните винаги са невинни.
Когато десертът е сервиран – глазиран въздушен сладкиш в легло от крем и карамелен сос – темата се насочва към братята и сестрите.
– …и баща ми вложи парите от застрахователната полица „Живот“ на майка ми в тръст. Те могат да се използват само за разходи за образование, което е добре, защото иначе отдавна щяха да са изчезнали.
Подобно на много свои съграждани от Ню Йорк, Оливия е оживен събеседник – ръцете ѝ трептят и се преплитат като два грациозни, полупрозрачни гълъба.
– Сега има достатъчно за първия семестър на Ели в Нюйоркския университет. Ще се тревожа за втория семестър, когато му дойде времето. Тя иска да живее в общежитие, за да получи „пълното колежанско преживяване“. Но аз се притеснявам за нея.
– Искам да кажа, че мисля, че тя може да промени света – наистина мисля, че може да излекува рака или да изобрети каквото и да е след интернет. Това, което не може да направи, е да си спомни къде е сложила ключовете от къщата си или да разбере, че чековата книжка трябва да се балансира от време на време. И е доверчива. Фишинг имейлите са измислени за хора като сестра ми.
Навеждам се напред и кимам.
– Разбирам те напълно. Брат ми, Хенри, има толкова голям потенциал, а той с удоволствие го пропилява. След онова видео, което спомена, пресата го кръсти момчето, което не може да върви по пътя. Който никога няма да се справи. Това е пророчество, което той се опитва да изпълни.
Оливия вдига чашата си.
– За малките братя и сестри – не може да живее с тях, не може да ги изгони от кралството.
Докосваме чашите си и отпиваме.
Назад към част 19 Напред към част 21
