***
След вечеря предлагам да се върнем в хотелския ми апартамент – казва възбуденият паяк на изкусителната муха. И тя се съгласи.
Пътуването с асансьора до последния етаж е тихо, Джеймс и Логан са отпред, а Оливия е до мен отзад и ми хвърля тайни, прокрадващи се погледи. Вратите се отварят във фоайето на пентхауса и камериерът на хотела – Дейвид, мисля, че се казва – е там, за да вземе палтата ни.
– Благодаря ви. – Оливия се усмихва, а Дейвид ѝ кимва мълчаливо.
Когато влизаме в основната дневна, я наблюдавам – реакциите и емоциите, които се разиграват по чертите ѝ. Как миглите ѝ се разтварят, когато вдига поглед нагоре, разглеждайки огромния кристален полилей и ръчно изрисувания златен стенопис на тавана. Как ъгълчетата на устата ѝ се повдигат с учудване от мебелите и мраморните подове – всички малки признаци на лукс. Когато се обръща към пълната стъклена стена, от която се открива спираща дъха гледка към блещукащия осветен град, Оливия изтръпва.
И похотта ме връхлита, сякаш съм ударена от мълния.
Тя се плъзга към прозореца и се вглежда навън. И, по дяволите, е много красива – бледи, голи ръце, дълги, черни коси, които се спускат точно над набъбналото перфектно, стегнато дупе. Харесва ми как изглежда тук – в моите стаи – сред моите вещи.
Гледката щеше да ми хареса още повече, ако тя все още не беше облечена в роклята си.
– Можем ли да излезем навън? – Пита ме Оливия.
Кимвам и отварям вратата към големия каменен балкон. Тя излиза и аз я следвам. Температурата днес е по-мека и снегът, разбира се, е отстранен. Погледът на Оливия танцува по пълните саксии с вечнозелени растения, които оформят бежовите меки мебели, а блясъкът на горящите огнища в ъглите хвърля пространството в топла оранжева светлина.
– Значи това е нещо като двора на затвора ти? – Подиграва се тя.
– Точно така. Пускат ме да излизам на чист въздух и да се упражнявам – но само ако се държа прилично.
– Не е много лошо.
Повдигам рамене.
– Ще бъде добре.
Вървим един до друг покрай стената, хванати за ръце. И аз си спомням за първото си светско събитие – целият съм възбуда и развълнуван, и в същото време леко уплашен, че ще се проваля.
– И какво е чувството – пита тя тихо – че всичко е готово, че знаеш точно какво ще правиш до края на живота си?
– Имаш кафенето. Не е толкова различно.
– Да, но семейството ми имаше нужда да го управлявам. Аз не избрах това.
Изпъшках.
– И аз не избрах.
Тя се замисля, после пита:
– Но вълнуваш ли се? Като Симба ли си: „Нямам търпение да стана крал“?
– Симба беше глупак. – Поклащам глава и отмятам косата, която се спуска по челото ми. – И като се има предвид, че да бъда крал ще означава, че баба ми е мъртва – развълнуван не е думата, която бих използвал. – Влизам в режим на интервю. – Но с нетърпение очаквам да изпълня рожденото си право и да ръководя Уеско с чест, достойнство и благодат.
Оливия дръпва ръката ми, за да спре. Очите ѝ преминават през лицето ми, устните ѝ се свиват.
– Наричам го глупост.
– Какво?
– Пълни глупости. Чест, достойнство и благодат – имитира тя, включително и акцента. – Това са красиви думи, но не означават нищо. Как се чувстваш в действителност?
Как наистина се чувстваш?
Чувствам се като еленче, което за първи път опитва краката си – колебливо и странно. Защото никой никога не се е задълбочавал над моя патетичен отговор. Никой никога не ме е питал за нещо повече. За истински и неподправен.
Не знам дали някой някога се е интересувал.
Но Оливия иска тези отговори – виждам го в меките извивки на лицето ѝ, докато търпеливо чака. Тя иска да ме познава.
А гърдите ми се стягат отчаяно – защото изведнъж искам точно същото.
– Най-добрият начин да го опиша, предполагам… – Облизвам устните си. – Представи си, че си в медицинското училище и учиш за хирург. Прочел си всички книги, наблюдавал си извършването на операции, подготвял си се. И през целия ти живот всички около теб са казвали какъв невероятен хирург ще бъдеш. Това е твоята съдба. Твоето призвание.
Погледът ми е привлечен от нейния. И не знам какво вижда тя в моите, но аз намирам утеха в нейните. Достатъчно, за да продължа.
– Но тогава идва онзи момент – денят, в който е твой ред да продължиш сам. И те слагат скалпела в ръката ти и… всичко зависи от теб. Представям си, че това е един доста „свят ебати“ момент.
– Сигурно.
– Точно такова е усещането от идеята да станеш крал. Момент на „свята ебавка“.
Оливия прави крачка напред, но губи равновесие и се спъва в острия ток на обувката си, а аз я хващам. Тя се сблъсква с гърдите ми, ръцете ми я обгръщат, срещат се в долната част на гърба ѝ… и тя остава просто така.
Със славните си меки гърди срещу твърдата ми гръд, ние застиваме – гледаме, дишането ни се смесва.
– Проклети ботуши – прошепва тя, толкова близо до устата ми.
Усмивката ме подлудява.
– Харесват ми ботушите. Да те видя в тях – и нищо друго – наистина ще ми направи деня по-добър.
И тогава главата ми се снишава, а Оливия се издига нагоре, като всеки от нас се приближава към другия. Копринената ѝ коса се плъзга по пръстите ми, докато я докосвам по бузата. Усмивката ми изчезва, заменена от нещо по-сурово, по-отчаяно.
Топлина и глад.
Защото сега ще я целуна – и когато пулсът на сърцето ѝ се ускорява в гърдите ми, знам, че тя го знае.
Иска го точно толкова, колкото и аз.
Носът ми се допира до нейния и тъмносините очи се затварят бавно…
И тогава Логан прочиства гърлото си силно.
Многозначително.
– Хм.
Преглъщам проклятие и вдигам поглед.
– Какво?
– Светкавицата на фотоапарата.
Майната му.
– Къде?
Той вдига брадичката си.
– Покривът на високата сграда. На девет часа.
Обръщам гръб на града, като държа Оливия притисната до гърдите си.
– Трябва да влезем вътре.
Оливия изглежда очарователно замаяна. Тя поглежда през рамото ми към тъмното небе, след което ми позволява да я водя навътре.
– Това често ли се случва?
– За съжаление. Обективите на фотоапаратите с голям обсег на действие – точни като пушки.
Вътре устните на Оливия се разтягат в дълга, широка прозявка, а аз се опитвам да спра веригата от неприлични мисли, които следват. По дяволите, но устата ѝ е красива.
Ако скоро не вляза там, може наистина да ме убие.
– Извинете ме. – Тя покрива устата си. – Съжалявам.
– Не се извинявай. – Поглеждам часовника си – вече е след полунощ. Цял ден е била на крака и трябва да стане отново след четири часа. – Трябваше да те взема по-рано.
Тя поклаща глава.
– Това беше прекрасно. Не мога да си спомня кога за последен път съм се забавлявала толкова много. Мисля, че от цяла вечност.
Искам да я помоля да остане. Би било толкова лесно да се измъкне от роклята и да се вмъкне във великолепното легло в дъното на коридора. Но… тя ще каже „не“ – усещам го. Твърде скоро.
И така или иначе няма да успее да заспи и миг – ще я държа будна цяла нощ.
Правим жест към вратата като джентълмен, какъвто не съм.
– Тогава да те приберем вкъщи.
***
През цялото пътуване до дома ѝ главата на Оливия лежи на ръката ми. Краката ни са изравнени и притиснати, ръцете ни са преплетени на върха на бедрото ми. Обръщам глава съвсем леко и вдишвам пристрастяващия аромат на жасмин от косата ѝ.
Има едно предаване по кабелната телевизия, „Моята странна зависимост“ – едно от най-безумните неща, които съм гледал някога, един епизод беше за един пич, който беше обсебен от това да души косите на жените.
Съжалявам, че те осъдих, пич. Сега вече го разбирам.
– Миришеш фантастично.
Тя вдига глава, а очите ѝ са светли и палави. След това притиска лицето си към гръдния ми кош – и вдишва толкова дълбоко, че на практика смърка ризата ми.
– На мен също ми харесва как миришеш, Николас.
Колата се приближава до бордюра и спира.
И аз се каня да попитам дали утре мога да я помириша отново, но гласът на Логан се чува по високоговорителя.
– Остани в колата, ваша милост. Пред вратата на мис Хамънд има скитник – ние с Томи ще се погрижим за него.
Оливия се отдръпва от мен, като за миг става напрегната. Поглежда през прозореца, стиснала подлакътника в бели ръце.
– О, не…
И думите ѝ едва се регистрират, преди да бутне вратата и да се втурне навън.
Назад към част 20 Напред към част 22
