ОЛИВИЯ
– О, не…
За малките момиченца бащите са герои – поне добрите. Високи и красиви, силни, но търпеливи, с дълбок глас, който изрича най-мъдрите истини.
Моят баща беше добър.
Прогонваше чудовищата под леглото, промъкваше бисквитките преди вечеря, насърчаваше, защитаваше, учеше какъв трябва да бъде истинският мъж. Ръцете му бяха големи и мазолести – ръце на работник – силни, но нежни с нас. Той държеше ръката на майка ми, сякаш тя беше ценно произведение на изкуството. О, как обичаше майка ми. Това личеше във всяко негово движение, във всяка негова дума. Любовта му към нея беше светлината в очите му и дъхът в дробовете му.
Приличам на него – в черната му коса, във формата на очите му, на дългите му крайници. Навремето се гордеех, че приличам на него, защото като всички малки момичета смятах, че баща ми е непобедим. Непобедим. Стената, която никога не може да се срути.
Но аз грешах.
Един ужасен ден… един ужасен момент на перона на метрото… и цялата тази сила просто се разтвори. Така, както свещта се разтопява в купчина восък. В нещо неузнаваемо.
– Татко? – Коленича.
Зад мен приближаващите се стъпки на Николас спират.
А аз си представям как трябва да изглежда това пред него.
Но сега нямам време за това.
– Татко, какво стана?
Очите му се мъчат да намерят моите, да останат отворени, а изпаренията от уискито изгарят ноздрите ми.
– Ливи… ето, скъпа. Не можах… нещо не е наред с ключалката… не можах да вкарам ключа.
Опитал се да използва входната врата на апартамента ни. Можеше просто да мине през кафенето – но той не знае за счупената ключалка, която все още не съм поправила.
Ключовете му се изплъзват от ръцете му.
– По дяволите.
Вдигам ги от студения тротоар.
– Всичко е наред, татко. Ще ти помогна.
С дъх, който изправя гръбнака, се изправям, обръщам се и се изправям пред Николас. А гласът ми преминава направо на автопилот.
– Трябва да си отидеш. Аз трябва да се погрижа за това.
Погледът му се стрелва към баща ми на земята, после отново към мен.
– Отида? Не мога просто да те оставя…
– Всичко е наред – измъквам се аз, зъбите ми скърцат, а смущението пълзи по врата ми.
– Той е три пъти по-голям от теб. Как смяташ да го качиш горе?
– Правила съм го и преди.
За една наносекунда той се превръща от съжалителен в ядосан. И отново използва онзи глас – онзи, който подчини Боско на волята му, онзи, който казва, че или е по неговия начин, или е по неговия начин.
– Няма да го направиш сега.
Знам какво се опитва да направи – и го ненавиждам. Той иска да бъде благороден, полезен. Опитва се да бъде герой. Не е ли това, което правят принцовете? Но това само ме кара да се чувствам още по-гадно.
Отдавна съм била свой собствен герой – знам как се прави това.
– Това не е твоя работа. Това е моя работа. Казах ти вчера…
– Ако паднеш по тези стъпала, ще си счупиш шибания врат – казва сурово Николас и се навежда. – Няма да рискувам това, защото имаш повече гордост, отколкото разум. Аз ти помагам, Оливия. Смири се с това.
После минава покрай мен. И присяда.
Гласът му става по-мек.
– Г-н Хамънд?
А баща ми изсумтя:
– Кой си ти?
– Николас. Казвам се Николас. Аз съм приятел на Оливия. Изглежда, че имаш малко проблеми, затова ще ти помогна да се качиш горе. Добре?
– Да… проклетите ключове не работят.
Николас кимва, след което придвижва Логан напред. Те вдигат баща ми нагоре, по един от двете му страни, а ръцете му са преметнати през раменете им.
– Оливия, отвори вратата – казва ми той.
Минаваме през кафенето, защото така има повече място. И докато ги гледам как пренасят баща ми през кухнята и нагоре по стълбите – главата му виси напред на врата като на новородено, краката му са безполезни – осъзнавам, че това е наистина, наистина лоша нощ. Най-доброто, което можех да направя, беше да го вкарам вътре, да взема възглавница и одеяло и да прекарам остатъка от нощта на пода с него.
Но дори да знам това, то не спира унижението, което изгаря под кожата ми.
И то само пламва още по-силно, когато се движат из овехтелия ни хол, разхвърлян с разхвърляни обувки и документи, защото не съм имала време да оправя. Ако нещата се развиваха така, както ми се искаше, щях да го направя да изглежда красив – със свежи цветя и напухени възглавници. Но не и по този начин.
В спалнята му сложиха баща ми на леглото. Промъквам се покрай Николас и вземам тъмносиньото одеяло от стола в ъгъла. Поставям го върху баща ми и го завивам. Очите му са затворени, а устните му отворени, но не хърка. В гъстата брада на брадичката му вече има повече сиво, отколкото черно. Бавно се навеждам и го целувам по челото, защото въпреки че вече не е мой герой, той все още е мой баща.
Мълчаливо тримата слизаме обратно по стълбите. Ръцете ми се увиват около средата ми, твърди и стегнати, а кожата ми е бодлива – прекалено чувствителна. В главата си вече чувам думите, които Николас ще каже:
Ще ти се обадя.
Това беше… приятно.
Благодаря, но не благодаря.
Сигурно изпитва облекчение, че е избегнал куршума – вероятно се чуди какво, по дяволите, си е мислел изобщо. Единственият багаж, който човек като него е свикнал да има жена, е Луи Вюитон.
– Аз ще, ами… ще бъда до колата, сър – казва Логан, когато стигаме до трапезарията на кафенето. Той ми кимва с глава, след което се отправя към вратата.
Мълчанието е неловко. Неприятно. Усещам погледа му върху мен, но се съсредоточавам върху пода. И се стряскам, когато той най-накрая разкъсва тишината с онзи гладък, съвършен глас.
– Оливия.
Но аз съм решена първо да скъсам лепенката. Да го изпреваря с удара. Аз съм нюйоркчанка и ние така се държим – ако някой бъде изритан в бордюра, можете да се обзаложите, че ние ще бъдем шибаният ритник.
– Трябва да си отидеш. – Кимвам, повдигам лицето си, но все още не го гледам в очите. – Искам да си отидеш.
Топлата му ръка докосва голата ми ръка.
– Не се ядосвай.
– Не съм ядосана – отричам с бързо, дръпнато поклащане на главата. – Просто искам да си тръгнеш. – Гърлото ми се запушва, солено и влажно. Защото толкова много го харесвам. Очите ми се затварят – последен опит да задържа гигантските, грозни сълзи, които висят на миглите ми. – Моля те, просто си тръгни.
Ръката на Николас пада от ръката ми. И аз чакам – слушам – звука от излизането му през вратата. От живота ми. Там, където всъщност никога не е трябвало да бъде.
Но около тридесет секунди по-късно това, което чувам, е нещо съвсем различно.
– Баба ми говори с картини.
Очите ми се отварят.
– Какво?
– Когато бях по-малък, ми се струваше смешно, по някакъв странен начин, но сега просто ми се струва тъжно.
В очите му има подтискащо отчаяние. Искрен, но… уязвим. Сякаш всичко това е ново за него. Сякаш поема риск – излиза на улицата, но трябва да натисне себе си, за да стигне дотам. Защото не е сигурен дали клонът ще издържи или ще се счупи.
– Тя е почти на осемдесет години и единственият човек, с когото някога е успявала да говори, е дядо ми. Той си отиде преди десет години, но все още е единственият човек, с когото може да говори.
Той прави пауза за момент, а веждите му натежават. Когато заговаря отново, гласът му е по-нисък, приглушен – сякаш това са думи, които не си е позволявал да мисли, камо ли да изрече на глас.
– През последните две години брат ми е на военна служба. Уволниха го преди три месеца и той не се е прибирал вкъщи. Но още преди това той престана да отговаря на обажданията ми. Не съм разговарял с Хенри от шест месеца и нямам представа защо.
Мисля си за видеото – за начина, по който Николас придърпа малкия си брат в прегръдките си, държеше го близо и здраво. Защитаваше го, опитваше се толкова много да го накара да се усмихне. И веднага разбирам колко много трябва да го боли от това мълчание. Почти го усещам в собственото си сърце – разбиването на неговото.
– Братовчедите ми ме мразят – продължава той с по-лек тон. – Мисля, че те буквално биха се опитали да ме отровят, когато идват на гости, ако си помислят, че ще им се размине.
Устните му се изкривяват в почти усмивка и подсмърчане, което се разнася от мен.
– Те мразеха и баща ми… и всичко това, защото майка му се е родила преди тяхната.
– Защо ми казваш това?
– Защото, ако си мислиш, че твоето семейство е единственото, в което има дисфункция, грешиш. – Ръката му минава през косата ми, сякаш не може да се сдържи, и плъзга кичурите зад ухото ми. – Моето е завладяло точно този пазар.
След това той замълча. Изчаква да дойде моят ред – не го казва, но аз знам. Иска да изпълзя с него на този разклатен крайник.
И ако се счупи… поне ще паднем заедно.
– Баща ми е алкохолик.
Думите са неловки, странни. Изричам ги за първи път.
– Не по злобен или агресивен начин… Пие, когато е тъжен. А той е тъжен всеки ден, откакто майка ми почина. – Оглеждам кафенето, а гласът ми трепери. – Това място беше нейната мечта – тя беше Амелия. Ако то се срине, ако той загуби тази последна частица от нея… Не знам какво ще направи.
Николас кимва.
– Той почти не говори с Ели. Някои дни дори не може да я погледне… защото тя толкова много му напомня за майка ни. Тя се преструва, че това не я притеснява, но… но знам, че това я потиска.
От ъгълчетата на очите ми бликват тихи сълзи и Николас ги отмива с палеца си.
– И тя ще си тръгне. Ще си отиде и никога няма да се върне – и аз искам това за нея, наистина. Но аз все още ще бъда тук… съвсем сама. – Правим жест към вратата. – Мисля, че затова не съм поправила ключалката. Понякога сънувам, че не мога да изляза. Дърпам и дърпам вратата, но съм заклещена. В капан.
– Понякога сънувам, че се разхождам из двореца и няма врати или прозорци – казва Николас. – Продължавам да вървя и да вървя, но не стигам никъде.
Приближавам се, опирам ръце на гърдите му, усещам твърдите, солидни мускули и силното, равномерно туптене на сърцето му под дланта ми.
– Кажи ми нещо, което никога не си казвал на никого – пита той. – Нещо, което никой друг не знае за теб.
Отнема ми само два удара на сърцето, за да отговоря.
– Мразя пайове.
Николас започва да се смее, но когато аз продължавам, тя умира на устните му.
– Преди обичах да помагам, да гледам как майка ми ги прави, но сега ги мразя. Начинът, по който ги усещам в ръцете си, миризмата им – от това ме заболява стомахът. – Поглеждам в лицето му. – Сега ти. Кажи ми нещо, което никога не си казвал на никого.
– Мразя поклоните. Миналия месец се запознах с ветеран от Втората световна война, който е спасил трима от приятелите си в битката – той е бил ранен, загубил е окото си. И той ми се поклони. Какво, по дяволите, съм направил аз, че такъв човек да ми се поклони?
Той поклаща глава, потънал в мислите си.
Нежното докосване на пръстите ми по челюстта му го намира отново. И в този момент нещо се променя… променя се. Гръдният ми кош се повдига по-бързо, дишането ми се ускорява, а сърцето под ръката ми бие малко по-силно.
Николас се взира в устата ми.
– Ако можеше да отидеш навсякъде, да направиш каквото и да било, какво би било то?
Този отговор отнема повече време, защото няма такъв.
– Не знам. Толкова отдавна не съм правила нищо друго… спрях да си го представям.
Навеждам се по-близо, вдишвам аромата му – подправки, океан и нещо декадентско, уникално за него – аромат, в който с удоволствие бих се удавила.
– А ти? – Питам, а думите ми са бързи. – Ако можеше да направиш нещо, точно сега, какво би направил?
Палецът му се плъзга по долната ми устна, галейки я бавно, нежно… внимателно.
– Бих те целунал.
Въздухът напуска стаята. Целият. Или може би просто забравям да дишам. Може да изгубя съзнание и да не ми пука, стига Николас да ме целуне, преди светът да стане черен.
– Моля те – успявам да кажа задъхано.
Той не бърза. Не бърза. Наслаждава се.
Едната му ръка се увива около талията ми и ме придърпва рязко към себе си. Чувствам го навсякъде – твърдия допир на бедрата му, плоските равнини на корема му, горещия натиск на дебелия му, твърд член. Вътрешните ми мускули се свиват около празнотата, изпитвам нужда. Търся.
Другата ръка на Николас се плъзга нагоре по гръбнака ми, заравя се в косата ми и притиска главата ми в дланта си. А очите му – през цялото време тези кипящи зелени очи се плъзгат по кожата ми, поглъщайки всеки сантиметър, до който се докоснат.
Бавно той се навежда. Усещам дъха му – канела и карамфил – преди да усетя вкуса му.
И тогава Николас притиска устата си към моята.
Властно. Дръзко. Сякаш съм негова собственост. И в този момент той го прави. Следвам примера му, движейки устните си в такт с неговите, наслаждавайки се на усещането, на чувството. Той накланя главата ми, поставяйки ме точно там, където иска. И тогава усещам топлото, влажно движение на езика му.
Господи, той знае как да целува.
Мисля, че получих оргазъм на устата.
Устнест оргазъм. И той е невероятен.
Изстенах дълбоко и напълно силно – дори малко не се срамувам. Ръцете ми се свиват около врата на Николас, а ръцете му се спускат към дупето ми, притискат го и го масажират. Тогава той е този, който стене – и това също е невероятно.
– Знаех си – промърморва той срещу устните ми. – Толкова сладко.
После устите ни отново се сливат, езиците ни се плъзгат и опитват. Николас прокарва коляното си между краката ми, стиска дупето ми и ме повлича нагоре по крака си. И триенето – великолепното шибано триене – щеше да ме накара да се задъхвам, ако устата ми не беше чудесно заета с друго.
Но тогава отгоре ни се чува звук – удар, който разтърсва тавана. И двамата го чуваме, поглеждаме нагоре, устните ни се отдръпват.
– Трябва да тръгвам – баща ми може да е паднал от леглото.
Ръцете му се стягат върху дупето ми, почти рефлекторно – така, както дете би сграбчило любима играчка, ако има опасност да му я отнемат.
– Позволи ми да дойда с теб.
Гледам го в очите, вече не се смущавам.
– Не, по-добре е да не го правиш. – Пръстите ми разресват гъстата му, мека коса, преди да се установят върху челюстта му. – Ще се оправя, кълна се.
Николас все още диша тежко и изглежда така, сякаш иска да спори, но след като за миг се вглежда в лицето ми, той кимва най-леко и ме смъква от бедрото си.
– Кога мога да те видя отново? – Пита той. – Кажи утре.
Смея се.
– Боже, ти си властен. Добре, утре.
– Този път по-рано. Ще останем в моя хотел – ще ти направя вечеря.
– Ти можеш да готвиш?
Той свива рамене и очарователните му тръпчинки се появяват.
– Знам как да правя суши, така че технически мога да режа. Но рязането ми е на най-високо ниво.
Отново се кикотя – чувствам се глупава и леко замаяна. Възможно е да се заблуждавам.
– Добре. Утре при теб.
После отново ме целува. Засмуква устните ми по начин, който ще почувствам в сънищата си тази нощ.
– Това е лудост – прошепвам срещу него. – Лудост е, нали? Не е само за мен?
Николас поклаща глава.
– Кървава лудост. – Ръцете му отново са върху дупето ми – последно бързо хващане. – И шибано фантастично.
Назад към част 21 Напред към част 23
