ОЛИВИЯ
До този момент от живота си бих описала секса като… приятен. Преживяванията ми с Джак бяха сладки като първа любов – по онзи хормонален, бърз и свършващ начин, по който едно седемнайсетгодишно момиче си мисли, че е романтично, защото не знае нищо по-добро. Тя не знае, че има нещо повече.
Сексът с Николас е повече, много повече.
Той е забавен. Като в музикалния клип на Джон Мейър „Твоето тяло е страна на чудесата“, който дразни и докосва, търкаля се по чаршафите и се смее в леглото. Целуваме се и се галим – не само като загрявка за секс, но и защото се чувстваме добре.
Сексът с Николас е вълнуващ. Вълнуващ по един разтърсващ сърцето начин. Не знаех, че когато ми държат китките над главата, може да се чувствам толкова невероятно – не и докато той не го направи. Не знаех, че плъзгането на потната кожа, измокрена от часове на усилие, може да бъде толкова еротично. Не знаех, че някои мускули могат дори да бъдат възпалени – или че всичко продължава да е страхотно, когато са възпалени.
Не знаех, че съм способна на многобройни оргазми – но слава на Бога, аз съм.
Не съм сприхава или груба. Знам как да се възбудя – малко разтриване и размачкване след напрегнат ден е най-добрият и най-бързият начин да заспя. Но след големия финал никога не съм се опитвала да се върна за бис.
Николас се опитва – и още по-добре, успява.
В дните, които следват първата ни нощ заедно, влизаме в негласна рутина. Прекарвам деня в кафенето, а нощта – в хотелския му апартамент. Понякога той идва да ме вземе, понякога просто изпраща колата – опитва се да запази честите си посещения в „Амелия“ скрити от обществеността възможно най-дълго.
Когато пристигам, той изпраща охранителите от апартамента – стига дотам, че им осигурява собствена стая един етаж по-надолу. Логан мърмореше най-силно, но се съгласи.
Клиентът винаги е прав, а очевидно и кралската особа също.
Не сме излизали повече на вечеря – поръчваме си или си правим нещо лесно, например сандвичи или паста. Всичко това е изненадващо… нормално. Някои вечери гледаме телевизия – опитваме се да гледаме „Американска история на ужасите“, втори сезон, но не сме успели да минем и втория епизод.
Защото… секса.
Невероятен, разтърсващ, буквално ми се наложи да си сменя гащите по време на работа и да си спомням за него. Марти забеляза и ревнуваше. След това ме подразни за това.
В леглото, след секса, си говорим много – Николас ми разказва истории за баба си, за брат си и за Саймън. И въпреки че усещам силна нарастваща нежност към него, която бързо може да се превърне в нещо по-дълбоко, се стремя всичко да е непринудено и леко. Непринудено.
Николас и без това получава много привързаност от работата си през деня.
Най-близко до „разговора“ – онзи „Изключителни ли сме, накъде отиваме?“ – бяхме, когато по телевизията се появи история за него и една красива блондинка, с която се беше снимал в Уеско. „Сватбено наблюдение“, така я наричаха.
Николас ми каза, че тя е стара приятелка от училище – просто приятелка – и че никога не трябва да вярвам на нищо, което някой журналист казва или пише за него.
Искам да кажа, хей – те дори не можаха да се справят с въпроса за бельото. Явно познават пича.
Две седмици след онази първа луда нощ нарастващата ми нежност към Николас ме кара да направя нещо, което не съм правила от години: да си взема събота отпуск от кафенето.
Марти и Ели ме заместват.
И аз го правя, защото искам да направя нещо хубаво за Николас. Не само за да му се отплатя за всички страхотни оргазми – а просто защото.
Какво даваш на един принц? На човек, който има държава в краката си и света на върха на пръстите си?
Нещо, което само едно нюйоркско момиче може да направи.
***
– Имам план.
Намираме се в библиотеката на апартамента. Николас е зад бюрото, косата му пада все още влажна по челото от скорошен душ, а Джеймс и Томи стоят до прозорците.
– Съблечи се – казвам аз и пускам натъпканата раница в краката си.
Той се изправя и ме дарява с любопитна, проблясваща в тръпчинки усмивка, която кара стомаха ми да изтръпне.
– Този план ми харесва.
Той издърпва тениската си през главата – и при вида на прекрасните му гърди и изваяните коремни мускули ми се налага да затворя устата си, за да спра потока от слюнка.
– Да изпратя ли момчетата в стаята им? – Пита той.
Подхвърлям му от раницата тениска на Beastie Boys и скъсани дънки.
– Могат да останат – ще стигна до тях след секунда.
Николас облича дрехата – неговата маскировка за деня. Вдигам дебела златна верижка с висящо кръстче и той навежда глава, за да мога да я закача на врата му. След това впръсквам гел в ръката си и се изправям на пръсти, за да го втрия в косата му – разбърквам я в горната част и я разресвам отстрани.
Перфектно.
– Какво мислиш за пиърсинг на ухото си? – Питам закачливо.
Той прошепва:
– Иглите ме ужасяват. – После намига.
Очите на Николас вече блестят от вълнение – тази следваща част ще му взриви главата.
– Знаеш ли как се кара мотоциклет?
Снощи той спомена, че е бил пилот по време на службата си в армията, така че направих обосновано предположение.
– Разбира се.
– Перфектно. – Изваждам от раницата каска с пълен, затъмнен щит на лицето и я вдигам. – Моторът на Марти е долу. Каза да ти кажа: счупи го, купи ми… „Дукати“.
Логан влиза в стаята от мястото, където се беше разположил точно пред вратата, и вдига ръка, като пътен полицай.
– Чакай, сега…
Николас взема каската.
– Всичко ще бъде наред, Логан.
– И… – Казвам предпазливо, обръщайки се към трите големи, силни момчета, които вероятно имат лиценз да убиват. – Искам Николас и аз да отидем на тази разходка сами. Вие останете тук.
Томи казва:
– Исус, Мария и Йосиф.
Джеймс се прекръства.
Логан поема по друг маршрут.
– Никакъв шибан начин. Не е възможно.
Но видът на лицето на Николас казва, че наистина е шибано.
– Не – настоява Логан отново, а гласът му се напряга с лек намек за отчаяние.
– Хенри постоянно се измъкваше от охраната си – предлага Николас.
– Ти не си принц Хенри – възразява Логан.
– Аз имам маршрут! – Подскачам нагоре-надолу от вълнение – като Боско, когато му се налага да пишка. – Записах всичко за теб, за всеки случай – къде точно ще бъдем, всяка минута.
Изваждам запечатания плик от раницата и го подавам на Логан. Но когато той започва да го разкъсва, слагам ръката си върху неговата.
– Не можеш да го отвориш, докато не тръгнем – ще развалиш изненадата. Но обещавам, че всичко ще бъде наред. Кълна се в живота си.
Очите ми се преместват от Логан към Николас.
– Повярвай ми.
И аз толкова много искам да ми се довери. Искам да направя това за него, да му дам нещо, което не е имал. Нещо, което ще помни винаги: свободата.
Николас поглежда към шлема, после към Логан.
– Какво е най-лошото, което може да се случи?
– А… може да те убият и тримата да увиснем за измяна.
– Не бъди глупав – издекламира Николас. – От години не сме обесвали никого. – Той удря Логан по гърба. – Това ще бъде разстрел.
Томи се смее.
Логан не се смее.
Джеймс е Швейцария.
– Господине, моля ви, ако просто слушате…
Николас използва това, което съм свикнал да наричам „глас“.
– Аз не съм дете, Логан. В състояние съм да преживея един следобед без теб. Тримата ще останете тук и това е заповед. Ако те зърна или разбера, че си ни последвал – а аз ще разбера – ще те изпратя вкъщи да пазиш шибаните кучета. Ясно ли се изразих?
Момчетата кимват недоволно.
И само няколко минути по-късно той нахлузва шлема на главата си, за да не го разпознае никой, докато вървим през фоайето към изхода на хотела.
Назад към част 26 Напред към част 28
