ОЛИВИЯ
През повечето време Боско спи в стаята на Ели. Тя го води със себе си и затваря вратата – само за да се увери, че баща ни няма да се спъне в него, когато влезе… или че Боско няма да намери начин да отвори вратата на хладилника и да яде, докато стомахът му не се пръсне.
Но понякога Ели става посред нощ да пишка и забравя да затвори вратата след себе си. И в тези нощи Боско обикновено се озовава в моята стая. Ако имам късмет, той се свива тихо в подножието на леглото ми или се заравя близо до мен, за да се стопли, като космато, грозно птиче.
Обикновено нямам късмет. Защото обикновено Боско е гладен, когато се озове в стаята ми, а аз съм хранилката. Така че той иска да ме събуди. Но той не ми ближе лицето и не лае, за да ме събуди.
Той се взира в мен.
С тези черни, мънистени очички той гледа силно и дълго – и макар да звучи странно, силно.
И това е точно същото усещане, което изпитвам по-късно същата вечер, докато спя до Николас. Сякаш някой или нещо ни гледа толкова втренчено, че е оглушително.
Усещам го, преди да отворя очи. Но когато го правя, виждам една жена в бяло, която стои в подножието на леглото и ни гледа отвисоко.
Белите ми дробове се мъчат да вдишат шокирания, ужасен въздух. Това е нещо повече от задъхване – това е прелюдия към писък.
Но тогава усещам ръката на Николас върху гърдите си, под завивките. Стабилна, силна – натискаща точно толкова, колкото да бъде значима. За да ми каже, че той също я вижда и че трябва да се задържа, да се удържа.
Лунната светлина от прозореца обля огромната стая в синкава светлина, а кожата на жената засиява в млечен блясък. Косата ѝ е тъмна, подстригана на боб до раменете, лицето ѝ е костеливо, с остриета на брадичката и носа, но не и непретенциозно. Очите ѝ са вперени в Николас, тъмни и блестящи – и шибано луди.
– Ти си буден. – Въздъхва тя. – Чаках те да се събудиш.
Гърлото на Николас работи рефлекторно, но гласът му – този пленителен глас – е гладък и успокояващ.
– Дали?
– Да. Толкова е хубаво да те видя отново.
Пръстите му се движат съвсем леко по гръдната ми кост, казвайки, че всичко е наред – всичко е наред.
– Добре, че те виждам и аз – отговаря Николас. – Как влезе отново?
Тя се усмихва и по кожата ми се появяват тръпки.
– Беше точно както се бяхме уговорили. Работи в хотела, преструвай се на камериерка, докато не ми дадеш сигнал. Тези момчета винаги са с теб, така че знаех, че когато започна да ги изпращаш през нощта, това е моят знак.
Глупости.
Очите ѝ скачат към мен, сякаш съм го казала на глас – но не съм го направила.
– Коя е тя? – Пита тя, като звучи на същото ниво на лудост, но не толкова щастливо.
– Никой – казва Николас.
Толкова студено. Толкова сигурен. Спира сърцебиенето ми за половин секунда.
– Тя е никой.
Николас посяга надолу, взема панталоните си от пода, след което се вмъква в тях, докато се изправя.
– Искам да чуя за теб. Да излезем в хола и да си поговорим.
– Но аз искам да остана тук. – Тя се надува. – В спалнята.
– Има бутилка Krug Vintage Brut, която се охлажда. А този повод определено изисква шампанско. – Николас се усмихва широко.
Той е наистина добър. Ако нещата с принца не се получат, той определено може да стане актьор.
– Добре. – Жената се кикоти, хипнотизирана.
След като излизат от стаята, аз хвърлям първото нещо, до което се докосват ръцете ми – ризата с копчета на Николас – и се хвърлям към телефона на нощното шкафче, за да се обадя за помощ.
Но тогава откъм хола се чува съкрушителен писък – пронизителен и съкрушителен.
– Какво правиш? Пусни ме!
Никога не съм бягала толкова бързо и не съм се страхувала толкова много.
Във всекидневната Николас е притиснал жената по корем на дивана, с ръце зад гърба.
Когато ме вижда, той казва:
– Мобилният ми телефон е на нощното шкафче. Набери седем – ще те свържат с охраната.
Жената плаче и пищи като привидение.
– Ти го съсипваш! Разрушаваш всичко!
И когато тя се дърпа срещу хващането на ръцете му, Николас се опитва да я успокои.
– Ето сега, шшшш. Недей да правиш това – ще се нараниш. Всичко ще бъде наред.
Не знам защо не помръдвам. Сякаш мозъкът ми е прекъснал връзката с краката ми.
– Оливия. – Остротата в тона му ме кара да мигна. – Мобилния.
– Точно така. Точно така. – А после спринтирам по коридора и правя точно каквото ми казва.
***
Часове по-късно жената е отведена, а в апартамента освен обикновените охранители има полицаи и служители на хотела. Николас, облечен в мека сива тениска и маратонки, разговаря с тях във всекидневната.
Аз, която се чувствам по-подредена в собствените си дрехи – дънки и стара блуза – чакам в спалнята. С Логан.
Логан Сейнт Джеймс, ръководител на екипа за лична охрана на Николас, е силен, мълчалив тип. Но в този момент не е нужно да казва нищо – очите му говорят вместо него.
Те са тъмнокафяви, почти черни, и ме гледат с изпепеляващата топлина на хиляди тъмни слънца.
Преглъщам нервно. Къде е капакът в пода, когато имаш нужда от такъв?
– Това е моя грешка, нали? – Намирам смелост да попитам.
– Не можеш да му набиваш в главата идеи, че няма нужда от охрана.
Е, това отговаря на този въпрос.
– Той е важен човек, Оливия.
– Знам.
– Той трябва да е наясно със себе си. Ако нещо се случи…
– Знам, че…
– Ти не знаеш! Ако знаеше, никога нямаше да направиш това, което направи днес. – Логан затваря очи, диша бързо – сякаш се опитва да овладее това, което подозирам, че е експлозивен темперамент. – Не можеш да си позволиш да бъдеш прецакан от някоя нюйоркска глупачка.
Преди гадните думи да успеят да се регистрират, Логан е издърпан назад за яката си и блъснат в стената – достатъчно силно, за да накара осветителните тела да дрънчат.
Защото изведнъж Николас е там и притиска предмишницата си точно към гърлото на Логан.
– Говори ѝ още веднъж така и ще си събереш зъбите от пода. Разбираш ли ме? – Когато отговорът не идва достатъчно бързо, той го удря отново – главата на Логан се удря в ламарината. – Разбираш ли?!
Логан го поглежда с гордата си челюст, напрегната и упорита. След това кимва дръпнато.
Николас отстъпва крачка назад, като държи ръцете си разтворени отстрани.
– И двамата знаем, че вината тук е моя, така че ако искаш да се нахвърлиш върху някого, обърни се към мен. Изхвърли го от гърдите си.
Логан изправя яката на костюма си със силно, възмутено дръпване.
– Слагането на розовите очила не променя това, което си – не можеш да се разхождаш и да се преструваш, че е така.
– Да, осъзнавам това.
Устните на Логан се свиват, а палецът му потупва бедрото му от вълнение.
– Искам да сменя хотела. Тихо.
– Добре.
– И искам повече мъже тук. Искам някой в кафенето – лудост е, че толкова често идваш и си тръгваш от необезопасено място.
Николас се съгласява и Логан продължава.
– Искам опашка за мис Хамънд и сестра ѝ. Чист, глупав късмет е, че пресата още не е получила тяхна снимка – и искам да ги покрие, когато това се случи.
– Съгласен съм.
– И никакви повече нощи в апартамента или следобеди на концерти или където и да е, без охрана. Ако искаш да се самоубиеш, няма да е на моя пост. Оставяш ме да си върша работата по правилния начин или намираш някой друг, който да я върши.
Очите на Николас се присвиват – така, както се присвиват очите на животно, когато го затворят обратно в кошарата.
– Не трябваше да поставям нито теб, нито себе си в това положение. Беше глупаво и няма да се повтори.
След миг Логан кимва и се покланя на Николас. Той тръгва към вратата, но после спира и се обръща към мен.
– Съжалявам. Не трябваше да говоря с теб по този начин. Не губя често самообладание, но когато го правя, от устата ми излизат глупости, които не искам да кажа. Нищо от това не е твоя работа. Можеш ли да ми простиш, момиче?
Кимам бавно с глава, все още зашеметена от всичко това.
– Разбира се. Всичко е наред, Логан. Аз… разбирам.
Той кимва, усмихва ми се бързо и си тръгва, като затваря вратата след себе си.
С уморено издишване Николас сяда на стола до бюрото. Впива длани в очите си и ги разтрива. След това спуска ръцете си – и разтваря ръката си.
– Ела тук, любов.
Жадно политам към него. Сядам в скута му, обгръщам го с ръце и усещам чисто облекчение, когато той ми отвръща със същото. Треперя срещу него – разтърсена до дъното на душата си.
– Добре ли си? – Пита той, а дъхът му топли шията ми.
– Мисля, че да. Просто всичко е толкова странно. – Изправям се в скута му, имайки нужда да подредя мислите си. – Не мога да повярвам, че тази жена… начинът, по който се държеше… сякаш беше толкова сигурна, че те познава. Случвало ли се е това някога преди?
– Преди много време един мъж се промъкна в двореца, в личната трапезария на баба ми.
Сърцето ми се стяга от загриженост за жена, която никога не съм срещала. Но осъзнавам, че тъй като тя означава толкова много за Николас, вече означава много и за мен.
– Той не е искал да навреди – беше подобно на момичето тази вечер. Заблуда.
Държа в ръцете си силното му, красиво лице.
– Мисля, че едва сега започвам наистина да го разбирам. Както каза Логан – ти си важен. И аз знаех това, но… не мисля за теб като за принц на Пембрук, наследник на бла-бла-бла… – Очите ми докосват всеки сантиметър от лицето му. – За мен ти си просто Николас. Този невероятен, секси, сладък, забавен човек… за когото наистина ме е грижа.
Палецът му докосва долната ми устна.
– Харесва ми, че ме виждаш по този начин.
После прочиства гърлото си и отвръща поглед.
– И знам, че нощта беше адски тежка, но… има нещо, което трябва да ти кажа, Оливия, преди това да продължи. Нещо… за което трябва да поговорим.
Е, това не звучи добре.
Но след това, колко лошо може да бъде?
Глупави, глупави, глупави последни думи.
Играя си с косата отзад на врата на Николас, като прокарвам пръсти през гъстите тъмни кичури.
– Какво е?
Ръцете на Николас се стягат като две железни ленти – държат се, сякаш не иска да се измъкна. И секунда по-късно знам защо.
– Ще се женя.
Назад към част 29 Напред към част 31
