НИКОЛАС
Вероятно можех да го формулирам по-добре. По дяволите.
Оливия се сковава в ръцете ми, гледайки ме с големи, тъмни очи с лице в сенки.
– Ти си сгоден?
– Не. Все още не. – Тя се опитва да се надигне, но аз я държа близо до себе си.
– Имаш ли си приятелка?
– Нека ти обясня.
Тя се бори по-силно.
– Пусни ме да стана и тогава можеш да обясниш.
Стискам я по-силно.
– Харесвам те там, където си.
Гласът ѝ се превръща в нож – такъв, който е наточен в дръжка.
– Не ми пука какво ти харесва точно сега – искам да стана. Пусни ме да стана, Николас!
Ръцете ми падат и тя се отдръпва от мен, дишайки бързо, гледайки така, сякаш не знае кой съм. Сякаш никога не е знаела.
И сякаш по лицето ѝ се води гражданска война – половината от нея иска да избяга, а другата половина иска да чуе какво имам да кажа. След няколко мига на нерешителност, втората част печели.
Тя кръстосва ръце и бавно сяда на ръба на леглото.
– Добре. Обясни ми.
Разказвам ѝ цялата история. За баба ми, за списъка – за всички птици, които трябва да бъдат убити, и как аз съм камъкът, който трябва да извърши това дело.
– Уау – промърморва тя след това. – А аз си мислех, че аз съм тази с багажа. – Тя се поклаща малко, поклащайки глава. – Това е… лудост. Искам да кажа, че сме в двадесет и първи век и трябва да правиш уговорен брак?
Опитвам се да свия рамене.
– Не е толкова уредено, колкото беше преди. Първият път, когато баба ми и дядо ми са били сами в една стая заедно, е била сватбената им нощ.
– Уау – казва отново Оливия. – Неудобно.
– Аз поне имам възможност да опозная жената, за която ще се оженя. Аз мога да решавам – но има определени изисквания, които трябва да бъдат изпълнени.
Тя се навежда напред, опряла лакти до коленете, а копринената ѝ коса пада върху рамото ѝ.
– Какви изисквания?
– Тя трябва да е от благороднически род, дори и отдалечен. И трябва да е девствена.
Оливия се намръщва.
– Господи, това е архаично.
– Знам, че е. Но помисли за това, Оливия. Един ден моите деца ще управляват една държава, не защото са го заслужили или са били избрани – просто защото са мои. Архаичните правила са единственото нещо, което ме прави това, което съм. Нямам право да избирам кои от тях да следвам. – Повдигам рамене. – Такъв е животът.
– Не, не е – казва тихо Оливия.
– Това е моят живот.
Докато ме гледа, изражението ѝ се втвърдява и очите ѝ стават стоманени, приковавайки ме към стената.
– Защо не ми каза? През всичките тези нощи защо не ми каза нищо?
– Нямаше причина да ти казвам… в началото.
Тя се изправя бързо, гласът ѝ се повишава.
– Честността е причина, Николас. Трябваше да ми кажеш!
– Не знаех!
– Не си знаел какво? – Издебва се тя престорено.
– Не знаех, че ще се чувствам така! – Викам.
Презрението изчезва от лицето ѝ заедно с гнева. Заменя се с нарастваща изненада, може би и с малко надежда.
– Какво усещане?
Емоцията се навива в мен – толкова нова и непозната, че едва успявам да я изразя с думи.
– Остават ми малко повече от четири месеца. И когато влязох в онова кафене, не знаех, че в крайна сметка ще искам да прекарам всеки един ден от него… с теб.
Ъгълчетата на очите ѝ се набръчкват, а устата ѝ се изпъва в най-малката усмивка.
– Наистина?
Докосвам бузата ѝ и кимам.
– Говоря с теб, смея се с теб, гледам те. – После се усмихвам. – За предпочитане е да съм дълбоко заровен в някоя част от теб.
Тя хърка и бута рамото ми.
И тогава аз изтрезнявам.
– Но това е всичко, което мога да предложа. Когато лятото свърши, свършваме и ние.
Оливия прокарва ръка през косата си, като я дръпва малко.
Сядам обратно на стола и добавям:
– И има още нещо.
– О, Господи, какво? Има ли там някъде отдавна изгубено дете?
Потръпвам – макар да знам, че се шегува.
– Логан беше прав за пресата. Просто е глупав късмет, че все още не са те снимали – въпрос на време. А когато го направят, животът ти ще се промени. Ще разговарят с всички, които някога си познавала, ще се ровят във финансовото състояние на Амелия, ще преровят миналото ти…
– Нямам минало.
– Тогава ще си измислят такова – избухвам, без да искам.
Това е от неудовлетвореност – неудовлетвореност, че времето е малко… и стените се затварят.
– Не е лесно да си ми приятел; още по-трудно е да си ми любовница. Мисли за мен като за ходеща експлодираща бомба – всичко, което е близо до мен, накрая ще се превърне в съпътстваща щета.
– А ти изглеждаше като такава уловка – пошегува се тя и поклати глава.
После се изправя и се обръща с гръб към мен, мислейки на глас.
– Значи ще бъде като… като „Скъпи Джон“ или като Санди и Зуко в „Мазнини“? Лятна авантюра? Афера? И после… просто ще си тръгнеш?
– Точно така. – Взирам се в гърба ѝ в очакване.
Стомахът ми се свива от нерви. Защото не си спомням да съм искал нещо толкова силно, колкото искам това – толкова силно, колкото искам нея.
Когато минава минута без нито една дума, предлагам:
– Ако имаш нужда от време да помислиш, аз…
Оливия се движи бързо – завърта се и прекъсва думите ми със спешното натискане на устата си, сладките ѝ устни са горещи и настоятелни. Ръцете ми автоматично намират бедрата ѝ и я придърпват напред между коленете ми.
После се изправя, прокарва пръст по устните си и ме поглежда надолу.
– Усети ли това?
Искрата, електричеството. Желанието, което се подхранва от само себе си, наслаждавайки се на облекчението от контакта, но винаги искайки повече.
– Да.
Тя хваща ръката ми и я поставя върху гърдите си – там, където сърцето ѝ пулсира лудо в гърдите.
– И усещаш ли това?
Моите гърди се движат в същия ритъм.
– Да.
– Някои хора изживяват целия си живот, без да усетят това. Ние ще можем да го усетим в продължение на четири месеца. – Очите ѝ танцуват на лунна светлина. – Включвам се.
Назад към част 30 Напред към част 32
