***
Оливия се справя добре. Тя маха с ръка, усмихва се и не обръща внимание на въпросите, които се хвърлят върху нас – като ориз на сватба. Притеснява се, че на всяка снимка ще има „рибешко лице“ – не съм сигурен какво точно е това, но не звучи добре. И за дълго време пред очите ѝ се появяват петна – казвам ѝ следващия път да гледа надолу, под светкавиците, а не към тях, но иначе преминава невредима през първия си опит с американската преса.
В балната зала, с чаша вино в ръката ми и с длан върху малкия гръб на Оливия, ни посрещат нашите домакини, Брент и Кенеди Мейсън.
Мейсън е с няколко години по-възрастен от мен, но в него се усеща младежко излъчване. Той не изглежда като човек, който приема себе си – или каквото и да било – твърде сериозно.
Те се покланят – нещо, с което Кенеди Мейсън се затруднява заради голямата си, закръглена, силно бременна средна част на тялото. След това се ръкуваме и аз представям Оливия.
– За нас е чест, че сте тук, принц Николас – казва Мейсън.
Той има предвид парите – за него е чест да има моите пари, тук – защото за това всъщност става дума в тези неща. Въпреки че харесвам фондация „Мейсън“; режийните им разходи са ниски и те подкрепят програми, които действително помагат на истински хора.
– Но баба ти ще ни липсва – отбелязва Кенеди. – Тя беше животът на партито миналата година.
– Тя доста добре се справя с центъра на вниманието – отговарям аз. – Ще ѝ предам твоите сърдечни поздрави.
Четиримата разговаряме с лекота, докато Кенеди не поставя ръка върху корема си, покрит от кралскосиня копринена рокля.
– Докъде сте стигнали? – Попита Оливия.
– Не толкова далеч, колкото си мислиш – оплаква се Кенеди. – Този път са близнаци.
– Колко вълнуващо – казва Оливия с лекота. – Поздравления.
– Благодаря ти. Дъщеря ни, Вивиан, е развълнувана. И аз също – когато не съм прекалено изтощена, за да усетя нещо.
Мейсън свива рамене.
– Това е рискът, който си поела, когато си се омъжила за мъж със свръхмощна сперма.
Кенеди покрива очите си.
– О, Боже мой, Брент, ще спреш ли! Говориш с принц! – Тя се обръща към нас. – Откакто разбрахме за близнаците, той говори само за това – за спермата си на супергерой.
Мейсън свива рамене.
– Това е единственият случай, в който вярвам, че ако я имаш, покажи я. – Той вдига брадичката си към мен. – Той го разбира.
И ние се смеем.
След като Мейсън се отправят да поздравят останалите си гости, аз каня Оливия да танцува – защото искам да имам повод да я прегърна, да се наведа близо до нея и да усетя мириса на сладката ѝ кожа.
– Нямам представа как се танцува. – Тя поглежда към големия оркестър и шумния дансинг. – Не така.
Хващам ръката ѝ.
– Аз знам. И съм отличен водач. Просто се дръж здраво и ми позволи да те заведа там, където трябва.
Както и с хеликоптера, в началото тя се колебае, но авантюристичната ѝ природа побеждава.
– Добре… но не казвай, че не съм те предупредила.
***
Изпивам няколко питиета с вечерята, затова решаваме да се върнем в Манхатън с лимузината. Оливия кимна срещу ръката ми, преди да стигнем средата на пътя. Когато пристигаме в града, вече е толкова късно – или рано, в зависимост от гледната точка – че няма смисъл да се отправяме към апартамента, така че се налага Логан да кара направо към апартамента на Оливия.
Добре, че е спала по време на пътуването до вкъщи – не мисля, че ще успее да заспи тази нощ. Защото пред вратата на кафенето чакат над сто души.
За мен, а сега и за нея.
От вида на фотоапаратите, снимките и плакатите се вижда, че това е смесица от фенове, търсачи на автографи и фотографи. Спокойно може да се каже, че самоличността – и адресът, и професията – на Оливия определено са извън гардероба.
– Свята работа. – Тя примигва, гледайки тълпата през прозореца на колата.
– Добре дошла в моя свят. – Намигвам.
– Ей, Ло, кога ще дойдат тези допълнителни мъже? – Пита Джеймс от предната пътническа седалка.
– Утре – отговаря Логан.
– Това е добре, момчета – казва Томи. – Защото, както казват американците, мисля, че ще ни трябва по-голяма лодка.
Назад към част 32 Напред към част 34
