***
В небето проблясват мълнии и около нас се излива топъл дъжд, докато Джеймс държи чадъра над главите ни, когато с Николас излизаме от колата. Клубът е елегантен, целият в полиран ониксен лак и неръждаема стомана, без прозорци, със звукоизолиращи стени, за да не се размърдат перата на по-консервативните и свръхбогати съседи. Пред вратата има кадифено въже, а мамутска откачалка в тъмен костюм и слънчеви очила чака със собствен чадър. Но няма опашка за влизане – и това не е заради времето.
Защото този клуб е само за поканени. Всяка вечер.
Вътре звучи „My House“ на Flo Rida и изглежда, че е парти с костюми – парти с костюми от осемдесетте години. Виждам Мадона, двама принцове – от типа на Purple Rain, не от типа на Николас – и куп кукли Cabbage Patch, които са много по-секси от всички снимки, които някога съм виждала. Основното помещение не е голямо – няколко кадифени дивана и огледален бар по протежение на едната стена. Има и сцена с цветно горно осветление, което мига в такт с музиката.
Ели би казала, че е „Лит“.
На сцената е Том Круз от „Рискован бизнес“ – човек със слънчеви очила, розово палто и, да, тесни гащи. Той танцува и размахва ръце, с което още повече раздвижва препълнения дансинг.
– Виждаш ли този човек? – Извиквам над музиката, сочейки към сцената.
Красивото лице на Николас е стегнато.
– О, виждам го добре.
Поглеждам го за втори път. И тогава се задавям.
– Това е брат ти?!
Обаждането, което Николас приема в библиотеката на апартамента, е от един от тъмните костюми в Уеско – съобщава му, че брат му е пристигнал в Манхатън.
– Това е той – почти изръмжава Николас.
– Уау.
– Той е хлапак – обяснява Николас и поклаща глава. – Винаги е бил хлапак.
– Добре, в отдела за проблематични по-малки братя и сестри печелиш ти.
Николас разговаря с човек от охраната – един от новите, чието име все още не знам. Човекът кимва и се втурва, а Николас ме хваща за ръка.
– Хайде.
Проправяме си път по дансинга, през плътната тълпа от тела. Минаваме покрай Деби Гибсън и Моли Рингвалд от „Хубава в розово“, после спираме отстрани на сцената. Когато песента свършва и на нейно място се появява техно микс на Fetty Wap, охранителят разговаря с Том Круз… ъъъ… Хенри на сцената.
Главата му се вдига нагоре – гледа Николас.
И после бавно, сякаш не вярва на това, което вижда, се усмихва.
Това е сладка усмивка на малък брат, която ме докосва до сърцето.
Той почти тича към нас, скача от сцената с котешка ловкост и се приземява на двата си крака само на няколко метра от нас. Устните му се движат – не го чувам, но мога да прочета какво казва.
– Николас.
Тогава той е тук. Отстъпвам назад, за да не ме стъпчат, докато Хенри се захваща с брат си в мечешка прегръдка, вдигайки го от краката му. Прегръщат се няколко мига, удрят се в гърбовете, после Николас се отдръпва – сваля слънчевите очила от по-малкия си брат, търси лицето му и чете в очите му.
И загриженост засенчва чертите на Николас от това, което открива.
Но той потупва нежно бузата на брат си и казва:
– Радвам се да те видя, Хенри.
Хенри е със същия ръст като брат си, със същите широки рамене и дълги крака. Виждам приликата в скулите, но окраската им е различна. Косата на Хенри е руса, рошава – дълга и къдрава, а очите му са с по-светъл оттенък от тези на Николас.
Като дива трева след дъжд.
Но те имат еднакво поведение – и двамата са високи и прави, с авторитет като ореол около тях. Или корона.
– Забрави ли да си сложиш панталони? – Пита Николас.
Хенри се смее и мига – с голяма, всеобхватна усмивка, която ме кара и аз да се усмихна.
– Това е парти с костюми. – Той се отдръпва назад, обрамчвайки облечената в костюм форма на Николас с пръсти, като оператор на филмова площадка. – Нека отгатна… ти си Чарли Шийн от „Уолстрийт“?
И тогава вниманието на принц Хенри се насочва към мен. Интересът му се насочва към мен.
– А ти коя си?
Бързо преглеждам мисловната си база данни за филми от 80-те години на миналия век и издърпвам връзката за коса от кока си, като разклащам къдриците.
– Мога да бъда… Анди Макдауъл от „Огънят на Сейнт Елмо“.
Той доближава ръката ми до устните си и целува гърба ѝ.
– Бърза в краката си – това ми харесва. Как си на колене, любов?
О, да – той определено е брат на Николас.
Николас го бутва, някак игриво – някак не.
– Това е Оливия.
– Тя ли е подаръкът ми за добре дошъл у дома?
– Не. – Николас се намръщва. – Тя е… с мен.
Хенри кимва и ме оглежда от глава до пети.
– Ще те разменя.
– Да ме размениш?
Посочва ме, после завърта пръст из стаята.
– Нея… за всяко момиче тук.
Николас поклаща глава.
– Не съм те виждал отдавна – не ме карай да те удрям веднага. Дръж се прилично.
Приближавам се.
– Той се подиграва, Николас. – След това се смилявам над по-малкия брат – и му хвърлям кокал. – И ти не си от тези, които говорят за поведение… като се има предвид, че първата вечер, когато се запознахме, ми предложи пари за секс.
Николас помръдва.
А челюстта на Хенри спада.
– Не! Брат ми е направил това? Господин Първичен и приличен на публично място – не мога да повярвам. – Той ме побутва с лакът. – Колко ти предложи?
Усмихвам се злобно на Николас, а той изглежда така, сякаш иска да ме удуши само за малко.
– Десет хиляди долара.
– Ти, евтино копеле!
– Бях ядосан! – Защитава се Николас. – Ако бях трезвен, началната цена щеше да е много по-висока.
И всички се смеем.
Николас слага ръка на рамото на брат си.
– Аз съм в пентхауса на „Плаза“… да се махаме оттук. Върни се с нас.
Тогава поведението на Хенри се променя. Сякаш мисълта, че ще бъде на тихо място твърде дълго, го паникьосва… но се опитва да го скрие с принудителна усмивка. Едва тогава забелязвам хлътналите му бузи и тъмните кръгове под очите му.
– Не мога. Току-що влязох – много хора за гледане, шотове за пиене, момичета, които ще бъдат толкова разочаровани, ако си тръгна, без да ги чукам. Знаеш как е.
Очите на Николас се свиват.
– Тогава кога мога да те видя? Има за какво да си говорим, Хенри. Какво ще кажеш за закуска утре?
Хенри поклаща глава.
– Аз не закусвам. Откакто ме уволниха, се стремя да не ставам преди обяд.
Николас извърта очи.
– Тогава обяд?
Хенри прави пауза, после кимва.
– Добре, Ники. Обяд е. – Той обръща глава и се вглежда в тълпата. – Трябва да тръгвам – има едно прекрасно малко парче, с което обещах да разменя костюми.
И посочва една червенокоса в костюм на Малка русалка.
Николас хваща брат си за рамото, сякаш не иска да го пусне.
– До утре.
Хенри потупва брат си по гърба и ми кимва, след което изчезва в тълпата.
В лимузината, на връщане към хотела, Николас мълчи, а тишината се запълва от дъжда и от време на време от гръмотевици.
– Добре ли си? – Питам го.
Той разтрива долната си устна с пръст, замислен.
– Изглежда ужасно. Сякаш го преследват… преследват го… крие се от нещо.
Не искам да му кажа, че всичко ще бъде наред; това е твърде лекомислено, твърде лесно. Затова му давам единственото нещо, което мисля, че ще помогне – прегръдка.
Назад към част 34 Напред към част 36
