НИКОЛАС
Цялото ми тяло блокира. Мисля, че органите ми започват да изключват. Гласът ми е груб от безсмислена, нелогична надежда.
– Пралеля Мириам отново ли се омъжва?
Кралицата сгъва ръце върху бюрото. Ужасен знак. Това е нейният признак – той казва, че решението ѝ е взето и дори бурен вятър не може да я отклони от курса.
– Когато бяхте момчета, обещах на майка ви, че ще ви дам възможност сами да си изберете съпруга, както баща ви я е избрал. Да се влюбите. Наблюдавах и чаках, а сега се отказах да чакам. Семейството ти се нуждае от теб; страната ти се нуждае от теб. Затова ще обявиш името на годеницата си на пресконференция… в края на лятото.
Изявлението ѝ ме изтръгва от шока ми и аз скочих на крака.
– Това е след пет проклети месеца!
Тя свива рамене.
– Исках да ти дам трийсет дни. Можеш да благодариш на дядо си, че ме разубеди.
Тя има предвид портрета на стената зад нея. Дядо ми е мъртъв от десет години.
– Може би трябва да се интересуваш по-малко от личния ми живот и повече от това пресата да не разбере за навика ти да говориш с картини.
– Това ме успокоява! – Сега тя също стои – с ръце на бюрото си, наведена към мен. – И това е само една картина – не бъди неприятен, Ники.
– Не мога да помогна. – Поглеждам я остро. – Научих се от най-добрите.
Тя пренебрегва изказа ми и сяда обратно.
– Изготвих списък с подходящи млади дами – някои от тях си срещал, други ще са нови за теб. Това е най-добрият ни начин на действие, освен ако не ми дадеш причина да мисля друго.
А аз нямам нищо. Остроумието ми ме напуска толкова бързо, че в мозъка ми остава следа от прах. Защото от политическа гледна точка, от гледна точка на връзките с обществеността, тя е права – кралската сватба убива всички птици с един куршум. Но на птиците не им пука за това, което е правилно – те просто виждат камък, който се приближава към шибаните им глави.
– Не искам да се женя.
Тя свива рамене.
– Не те обвинявам. Не исках да нося диадемата на твоята прапрабаба, кралица Белвидер, на двадесет и първия си рожден ден – беше крещяща, тежка. Но всички трябва да изпълняваме дълга си. Знаеш това. Сега е твой ред, принц Николас.
Има причина дългът да е омофон на думата „говно“.
И тя не ме пита като баба ми – тя ми го казва, като моята кралица. Цял живот възпитание, съсредоточено върху отговорността, наследството, рожденото право и честта, прави невъзможно за мен да откажа.
Имам нужда от алкохол. Точно сега.
– Това ли е всичко, Ваше Величество?
Тя се взира в мен няколко пъти, после кимва.
– Всичко. Пътувайте благополучно; ще говорим отново, когато се върнете.
Изправям се, потапям глава и се обръщам, за да си тръгна. Точно когато вратата се затваря зад мен, чувам въздишка.
– О, Едуард, къде сбъркахме? Защо те трябва да са толкова трудни?
***
Час по-късно се връщам в Гътри Хаус, седя пред камината в сутрешната стая и подавам празната си чаша на Фъргюс, за да ми долее. Още едно доливане.
Не че не съм знаел какво се очаква от мен – целият свят знае. Имам една единствена задача: да предам тигровата си кръв на следващото поколение. Да създам наследник, който един ден ще ме замести, както аз ще заменя баба си. И да управлявам държава.
И все пак всичко това изглеждаше толкова теоретично. Някой ден, някой ден. Кралицата е по-здрава от цяла конюшня коне – тя няма да си отиде скоро. Но сега… сватба… нещата станаха истински.
– Ето го!
Мога да преброя на пръстите на едната си ръка броя на хората, на които имам доверие – и Саймън Баристър, четвърти граф на Елингтън, е един от тях. Той ме посреща с прегръдка и лъчезарна усмивка. И като казвам лъчезарна, имам предвид буквално – лицето му е яркочервено като домат и хрупкаво по краищата.
– Какво, по дяволите, се е случило с лицето ти?
– Проклетото карибско слънце ме мрази. Колкото и слънцезащитни продукти да използвам, то намира начин да ме изпържи като чипс! – Той ме удря с лакът. – Направи творчески меден месец, ако знаеш какво имам предвид. Мехлемът за изгаряне може да бъде доста чувствен.
Саймън се ожени миналия месец. Аз стоях до него пред олтара – макар че се опитвах адски много да го накарам да избяга.
Той има голямо сърце и блестящ мозък, но никога не е бил добър с жените. Медената коса, млечнобялата кожа и пухчетата около средата, които никакви занимания с тенис или колоездене няма да стопят, не му помагаха. И тогава се появява Франсис Алкот. Франсис не ме харесва и чувството е напълно взаимно. Тя е спираща дъха – ще ѝ го призная: тъмна коса и очи, лице на ангел, кожа като на порцеланова кукла.
От онези, чиито глави се въртят на шията, точно преди да те завлече под леглото, за да те удуши.
Фъргюс носи на Саймън питие и ние сядаме.
– Чух, че Старата птица най-накрая е забила чукчето в цялата тази история с брака.
Ледът дрънчи в чашата ми, докато преглъщам.
– Това беше бързо.
– Знаеш как е тук. Стените имат уши и големи усти. Какъв е планът ти, Ник?
Вдигам чашата си.
– Бързо изпадане в алкохолизъм. – После свивам рамене. – Освен това нямам план.
Хвърлям документите към него.
– Тя ми е направила списък с потенциални кандидатки. Полезно от нейна страна.
Саймън прелиства страниците.
– Това може да е забавно. Можеш да проведеш прослушване като в X фактор – Покажи ми талантите си с двойно измерение.
Извивам врат, опитвайки се да разсея образувалия се възел.
– И на всичкото отгоре трябва да отидем в проклетия шибан Ню Йорк и да преследваме Хенри.
– Не знам защо толкова не харесваш Ню Йорк – хубави представления, чудесна храна, крака на модели.
Родителите ми се връщаха от Ню Йорк, когато самолетът им падна. Това е детинско и глупаво, знам – но какво да кажа, аз държа на обидата.
Саймън вдига дланта си.
– Чакай, какво искаш да кажеш: „Трябва да отидем в шибания Ню Йорк“?
– Мизерията обича компания. Това означава пътуване.
Освен това ценя мнението на Саймън, неговата преценка. Ако бяхме мафия, той щеше да е моят консилиере.
Гледа в чашата си, сякаш в нея се крият тайните на света – и на жените.
– Франи няма да е щастлива.
– Дай ѝ нещо искрящо от магазина.
Семейството на Саймън е собственик на Barrister’s, най-голямата верига универсални магазини в света.
– Освен това току-що прекарахте цял месец заедно. Сигурно вече ти е писнало от нея.
Тайната на дългата и успешна връзка е в честите отсъствия. То поддържа нещата нови, забавни – никога няма време да настъпят неизбежните скука и досада.
– В брака няма прекъсвания, Ник. – Той се засмива. – Както скоро ще се убедиш сам.
Показвам му неприличен жест с един конкретен пръст.
– Оценявам съчувствието.
– За това съм тук.
Пресушавам чашата си. Отново.
– Между другото, отмених плановете ни за вечеря. Загубих апетит. Казах на екипа по сигурността, че ще се насочим към „Козела“ до края на нощта.
„Козела“ е най-старата дървена постройка в града. Тя се намира в някогашния дворец – селото около двореца, където слугите и войниците са имали свои домове. В онези времена Козела е бил публичен дом, а днес е кръчма. Стените са криви, а покривът тече, но що се отнася до мен, това е най-добрата проклета кръчма в страната. Не знам как Макалистър – той е собственикът – го прави, с проверки или подкупи, но в пресата не се е появила нито една история за мен или брат ми след нощ в „Козела“.
А е имало и такива.
Саймън и аз вече бяхме пияни, когато колата спря до вратата. Логан Сейнт Джеймс, шефът на екипа ми за лична охрана, отваря вратата на колата за мен и Саймън, а очите му сканират нагоре-надолу по тротоара за следи от заплаха или камера.
Вътре въздухът в кръчмата мирише на застояла бира и цигари, но е успокояващ като пресни бисквити, които се пекат във фурната. Таваните са ниски, а подът е лепкав – в задния ъгъл има караоке бокс и сцена – на нея се поклаща светлокосо момиче, което запява най-новата песен на Адел. Със Саймън седим на бара, а Мег – тя е дъщерята на Макалистър – го избърсва с парцал и секси усмивка.
– Добър вечер, Ваше височество. – Саймън получава кимване, но не толкова секси усмивка. – Лорд Елингтън.
След това светлокафявите ѝ очи се връщат към мен.
– Видях ви по телевизията този следобед. Изглеждахте добре.
– Благодаря.
Тя поклаща малко глава.
– Никога не съм знаела, че четеш. Забавно е, че през всичките пъти, когато съм била в стаите ти, не съм видяла нито една книга.
Гласът на Мег отекваше от стените ми, а стоновете ѝ шумоляха около члена ми – повече от веднъж. НДП е в сейфа на стената ми вкъщи. Почти съм сигурен, че никога няма да ми потрябва, но първият „разговор“, който баща ми ми проведе, не беше за птичките и пчеличките – беше за това, че винаги е по-добре да имаш споразумение за неразкриване на информация, което не ти трябва, отколкото да ти трябва такова, което нямаш.
Усмихвам се.
– Сигурно си ги пропуснала. Не ти беше интересно да разглеждаш книги, когато беше там, домашен любимец.
Жените, които живеят от заплата до заплата, могат да се справят с връзка за една или три нощи по-добре от тези в моя клас. Благородните дами са разглезени, взискателни – свикнали са да получават всичко, което искат, и стават отмъстителни, когато им се откаже. Но момичета като моята красива барманка са свикнали да знаят, че има някои неща в живота, които никога няма да могат да си осигурят.
Мег се усмихва – топло и многозначително.
– Какво бихте искали да пиете тази вечер? Обичайното?
Не знам дали е заради деня, изпълнен с интервюта, или заради литрите уиски, които съм погълнал, но изведнъж в мен се втурва адреналин, сърцебиенето ми се ускорява – и отговорът е толкова ясен.
Кралицата ме държи за топките – и ще трябва да избеля мозъка си дори за това, че съм завършил тази мисъл, но освен това все още имам време.
– Не, Мег. Искам нещо различно – нещо, което не съм опитвал досега. Изненадай ме.
Ако ви кажат, че светът, какъвто го познавате – животът, какъвто го познавате – ще свърши след пет месеца, какво бихте направили?
Разбира се, щяхте да се възползвате максимално от времето, което ви остава. Правете всичко, което искате да правите – всички, които искате да правите – толкова дълго, колкото можете. Докато времето изтече.
Е… изглежда, че все пак имам план.
Назад към част 4 Напред към част 6
