***
– Какво искаш да кажеш, че не знаеш къде е тя?
Намирам се в сутрешната зала на „Гътри Хаус“ и пред мен стои млад охранител с присвити очи.
– Тя отиде до тоалетната, сър. Изглеждаше, че ѝ отнема много време, затова влязох да я проверя… и я нямаше.
Имах интервюта след мача по поло. Оливия трябваше да бъде докарана дотук, за да се срещне с мен. Но тя така и не пристигна.
Докато аз си губех времето да отговарям на глупави шибани въпроси, да говоря с хора, от които се отвращавам, Оливия… се беше изгубила? Беше отвлечена? Хиляди разтърсващи мисли се въртят в главата ми и я карат да се блъска.
Ръката ми разрошва косата ми.
– Излизай.
Винстън е в него. Той ще я намери – това е, което прави; добър е в това. Но аз се движа из стаята, защото искам да бъда този, който ще я търси навън.
– Всичко ще бъде наред, Ник – опитва се Саймън, сядайки на дивана до Франи. – Тя ще се появи. Вероятно просто е загубила пътя си.
Навън гърми, дрънчи подигравателно по прозореца.
И тогава телефонът звъни. Фъргюс отговаря и се обръща към мен с най-близкото нещо, което някога съм виждал на лицето му до усмивка.
– Мис Хамънд току-що се качи на южната порта, ваша милост. В момента я водят насам.
И сякаш цялото ми тяло се издува от облекчение.
Докато не я виждам – мокра, с големи, наранени очи. Пресичам стаята и я придърпвам към себе си.
– Ранена ли си? Господи, какво стана?
– Имах нужда да помисля – казва Оливия категорично. – Мисля по-добре, когато се разхождам.
Ръцете ми се стягат върху ръцете ѝ, докато се облягам назад, искайки да я разтърся.
– Не можеш да се разхождаш из града без охрана, Оливия.
Тя просто ме гледа със същото празно изражение.
– Не, мога. Ти не можеш, но аз мога.
– Излизам от ума си!
Гласът ѝ е безцветен. Изцеден.
– Защо?
– Защо?
– Да, защо? Аз съм просто домашна американска играчка, която още не ти е омръзнала.
Ужасът ме връхлита като ковашки чук, избива въздуха от дробовете ми, задушава отговора ми.
– Просто играчка, която твоят приятел може да си вземе, но не и докато не свършиш, защото не споделяш.
– Оливия, не исках да…
– Не искаше да те чуя? Да, разбрах. – Тя се изтръгва от ръцете ми и се отдръпва, а очите ѝ са твърди и недоверчиви. – Как можа да кажеш тези неща?
– Не съм ги имал предвид.
– Не ме интересува дали си ги имал предвид, ти ги каза! Така ли говориш за мен с приятелите си, Николас? – Тя посочва Саймън.
А на мен ми е все едно, че имаме публика.
Приближавам се до нея и изсъсквам:
– Ланкастър не ми е приятел.
– Той звучи като твой приятел.
– Не е! Просто… просто така стоят нещата тук.
Оливия поклаща глава, а гласът ѝ става запушен, напрегнат от усилието да сдържа сълзите си.
– Щом е така, значи се прибирам у дома. Мислех, че мога да се справя, но… вече не искам.
Когато тя се обръща, аз извиквам:
– Спри!
Тя не си прави труда да се обърне.
– Махай се!
Хващам я за ръката. И тогава тя наистина се обръща. Удря ме толкова силно, че главата ми се отмята настрани, а бузата ми пулсира.
– Не ме докосвай! – Оливия е изправена пред мен, краката ѝ са на ширината на раменете, ръцете ѝ са извити с нокти, очите ѝ са стрелкащи – като на красиво, диво, притиснато в ъгъла животно, което е било ранено.
– Нека ти обясня.
– Заминавам! – Изпищява тя.
Лицето ми става твърдо, стегнато, а гневът изостря думите ми – защото тя не иска да слуша, по дяволите.
– Продължавай, любов – колата е моя, къщата е моя, цялата шибана държава е моя! Няма да отидеш никъде, защото аз ще им кажа да не те водят никъде.
Тя вдига брадичка, раменете ѝ са отпуснати назад.
– Тогава ще отида пеша до летището.
– Твърде далеч е – не можеш да ходиш пеша.
– Гледай ме!
Гласът на Франи, музикален и спокоен като на учителка в детска градина, се разнася между нас.
– Деца, деца… стига толкова.
Тя взема и двете ръце на Оливия в своите, обръщайки я с гръб към мен.
– Оливия, Николас е прав – навън е ужасно, не можеш да ходиш никъде. А ти изглеждаш ужасно – не можеш да излизаш така!
Тя се обръща към Фъргюс.
– Фъргюс, приготви вана и донеси бутилка Courvoisier в стаята на Оливия.
Франи отмята косата на Оливия назад, както бихте направили за малко тъжно дете.
– Хубава гореща вана, хубаво питие и ако все още искаш да си тръгнеш на сутринта, ще те закарам сама. – Тъмните ѝ очи ме поглеждат остро. – Имам си собствена кола.
Оливия се разтреперва, когато вдишва, сякаш е на ръба на сълзите – и звукът ме разкъсва.
– Върви сега – казва ѝ Франи. – Аз ще се кача след малко.
Когато Оливия излиза от стаята, аз тръгвам да я последвам, но Франи застава на пътя ми.
– О, не, ти остани тук.
– Саймън – казвам аз и се намръщвам – събери жена си, преди да съм казал нещо, за което ще съжалявам.
Но Франи само накланя глава и ме преценява.
– Преди мислех, че си егоистично копеле, но започвам да вярвам, че си просто глупак. Двойно проклет идиот. Не съм сигурна кое е по-лошо.
– Тогава предполагам, че е добре, че не ми пука за мнението ти за мен.
Единственият признак, че ме е чула, е рязкото повдигане на едната страна на розовата ѝ уста.
– Мисля, че ти харесва, че е безпомощна – това я прави зависима от теб. И я държи невинна. Да не е опетнена от тази помийна яма, в която останалите плуваме всеки ден. Но ти си я оставил уязвима. Тя не разбира правилата. Тя дори не знае името на играта.
– И какво ще направиш? – Изръмжавам. – Ще я научиш да играе?
Тъмните очи на Франи пламват.
– О, не, глупако – ще я науча да печели.
Назад към част 50 Напред към част 52
