ОЛИВИЯ
Чакам пред кабинета на кралицата. Секретарят ѝ Кристофър ми каза, че днес няма да може да ме приеме, но аз все пак чакам. Защото трябва – трябва да опитам.
Когато тя влиза в стаята, енергична и ефективна, казвам:
– Трябва да говоря с вас.
Тя дори не ме поглежда.
– Това е важно.
Тя минава покрай мен към вратата на кабинета си.
– Ваше Величество, моля!
Накрая тя спира и обръща глава. Устните ѝ се свиват, оглеждайки ме. А този Кристофър сигурно има ментална телепатия, защото без да каже нито дума, когато кралицата влиза в кабинета си, той вдига ръка и ме повежда след нея.
Не знам колко дълго ще ме остави да говоря, затова веднага щом вратата се затваря, започвам да влизам.
– Николас се нуждае от повече време.
Думите ѝ са отсечени и пренебрежителни.
– Времето няма да подобри положението.
– Той не е готов.
Тя минава зад бюрото си и сканира документите там.
– Разбира се, че е готов. Той е роден за това – буквално.
– Той не иска това.
– Но той ще го направи. Защото е почтен и това е негов дълг.
– Аз го обичам!
Това я кара да спре. Ръката ѝ се спира върху лист хартия и лицето ѝ бавно се повдига, срещайки очите ми.
И тогава изражението на кралицата става по-меко – бръчките около устата и очите ѝ се изглаждат, което я прави да изглежда по-нежна. Като баба, каквато трябва да бъде.
– Да, вярвам, че е така. Той също те обича, нали знаеш. Когато те гледа… Баща му гледаше майка му по същия начин, сякаш тя беше Осмото чудо на света. През последните месеци Николас толкова много ми напомняше за баща си, че понякога ми се струваше, че синът ми стои точно там.
Тя прави жест към дивана до камината.
– Седнете.
Правя го, внимателно, докато тя заема един мек стол с лице към мен.
– Имах второ дете след Томас – дъщеря. Николас казвал ли ти е това?
– Не – отговарям аз, а цялата топлина изтича от мен.
– Тя беше болнаво, красиво създание. Родена с болно сърце. Привлякохме всички специалисти, лекари от цял свят. Едуард не можеше да мисли от мъка. И аз щях да дам короната си, за да я спася… но нямаше какво да се направи. Казаха ми, че няма да издържи и месец. Тя оцеля шест.
За миг тя сякаш се изгуби в спомена. След това сивите ѝ очи помръкват и се измъкват от съня. Погледът ѝ се връща към настоящето – към мен.
– Тогава разбрах, че надеждата е жестока. Безмилостен дар. Честността, окончателността може да изглеждат жестоки – но в крайна сметка са милост. – И тогава гласът ѝ се превръща в стомана. – Няма никаква надежда за бъдеще между теб и внука ми. Няма. Трябва да приемеш това.
– Не мога – прошепвам аз.
– Трябва. Законът е ясен.
– Но ти можеш да промениш закона. Можеш да го направиш за нас – за него.
– Не, не мога.
– Ти си кралицата!
– Да, точно така, а страната ви има президент. А какво ще стане, ако утре вашият президент обяви, че изборите ще се провеждат на всеки осем години, а не на всеки четири? Какво би направило вашето правителство? Какво ще направи народът ви?
Отварям уста… но нищо не излиза.
– Промяната отнема време и изисква воля, Оливия – в Уеско няма воля за подобна промяна. А дори и да имаше, сега не е моментът. Дори монарсите са обвързани със закона. Аз не съм Бог.
– Не – измъквам се аз, на ръба на пълната си загуба. – Ти си чудовище. Как можеш да му направиш това? Как можеш да знаеш какво изпитва към мен и да го накараш да направи това?
Тя се обръща към прозореца и гледа навън.
– Майка, която погребва детето си, е единственото нещо, което може да накара човек наистина да копнее за смъртта – дори само заради частицата надежда, че може да зърне детето си отново. Томас ме измъкна първия път. Защото знаех, че той има нужда от мен. А когато трябваше да погреба него и Калиста, Николас и Хенри бяха тези, които ме издърпаха, защото имаха още по-голяма нужда от мен. Така че, ако искате да ме смятате за чудовище, това е ваше право. Може би съм. Но повярвайте ми, когато ви казвам, че няма нищо, нищо, което не бих направил за тези момчета.
– Освен да ги оставите да живеят живота си. Нека се оженят за когото искат.
Тя ми се подиграва и поклаща глава.
– Ако аз съм чудовище, то ти си наивно, егоистично момиче.
– Защото обичам Николас? Защото искам да бъда с него и да го направя щастлив – това ме прави егоист?
Тя повдига брадичката си като професор в лекционна зала.
– Ти си обикновена – и не го казвам като критика. Обикновените хора гледат на света през призмата на един-единствен живот. След сто години никой няма да си спомня името ти. Вие сте толкова неразличими, колкото песъчинките на плажа.
– Монарсите гледат на света през призмата на наследството. Попитайте Николас; той ще ви каже същото. Какво ще оставим след себе си? Как ще бъдем запомнени? Защото независимо дали ще бъдем порицавани, или почитани – ще бъдем запомнени. Николас е лидер. Мъжете са му посветени, следват го естествено, трябва да го видите.
Мисля си за Логан, Томи и Джеймс – за начина, по който защитаваха Николас. Не само защото това беше тяхна работа, но и защото искаха да го направят.
– Когато стане крал, той ще подобри живота на десетки милиони хора. Той ще поведе страната ни към нова ера. Той може буквално да промени света, Оливия. А ти ще ги лишиш от него – за какво? Няколко десетилетия от собственото си щастие? Да, дете – в моята книга това те прави егоист.
Опитвам се да се сдържа, но разочарованието ме кара да прокарам ръце през косата си. Защото как, по дяволите, можеш да спориш с това?
– И това е всичко? – Питам съкрушено. – Няма начин… изобщо?
Тя не е ядосана, когато го казва, нито злобна. Просто… окончателно.
– Не, няма.
Затварям очи и си поемам дълбоко дъх. И след това вдигам глава – с лице към нея, с брадичка напред.
– Тогава предполагам, че вече няма какво да кажа. Благодаря ви, че говорихте с мен.
Ставам и се обръщам да си тръгна, но когато ръката ми е на вратата, тя извиква името ми.
– Да? – Обръщам се назад.
– Наблюдавах те през последните месеци. Видях как се държите с персонала и хората, с Хенри и Николас. Виждала съм те. – От този ъгъл, на тази светлина, очите на кралицата изглеждат блестящи. Почти блестят. – Сгреших в деня, в който се запознахме, когато казах, че няма да се справиш. Ако нещата бяха различни, ти, скъпа моя, щеше да се справиш… прекрасно.
В очите ми се появяват сълзи, а в гърлото ми засяда емоция. Забавно е – когато хората са пестеливи на похвали, те винаги изглежда означават най-много, когато са дадени.
Навеждам глава, свивам колене и бавно се спускам в пълен, съвършен реверанс. Упражнявах се. И заради всичко, което е – кралица, майка, баба – тя заслужава тази чест и уважение.
След като вратата се затваря зад мен, си поемам дъх. Защото сега знам какво трябва да направя.
Назад към част 54 Напред към част 56
