***
Балът е в разгара си. Всички се забавляват – музиката не е толкова задушевна, колкото през последните години, а оркестърът смесва изпълнения на популярна музика с класическа. Хората танцуват, ядат, смеят се, а аз стоя в другия край на залата, сам за един рядък момент, и наблюдавам.
Гледам я.
Това е най-странното усещане – радостта в гърдите ми, която погледът към Оливия винаги предизвиква. Гордостта, която изпитвам, когато тя се движи с такава увереност, разговаря със съпругите на посланици, лидери и различни кралски особи, сякаш го е правила през целия си живот, сякаш е родена да го прави. И после неизбежният удар на мъка – когато си спомням, че тя си тръгва. Че само след няколко дни тя ще си отиде, изгубена за мен завинаги.
– Добре ли си, Ники? – Пита ме Хенри с тиха загриженост. Не го видях да се приближава и не знам от колко време е до мен.
– Не, Хенри – казвам с глас, който изобщо не звучи като моя. – Не мисля, че съм.
Той кимва, после стиска ръката ми и ме потупва по гърба – опитва се да ме подпре, да ми вдъхне сили. Това е всичко, което може да направи, защото, както му казах преди месеци… ние сме такива, каквито сме.
Отлепям се от стената и отивам при ръководителя на оркестъра. Говорим няколко секунди, навели глави една към друга. Когато той нетърпеливо се съгласява, аз се насочвам към Оливия. Стигам до нея точно когато началните ноти на песента се носят из залата.
И протягам ръка.
– Мога ли да танцувам с вас, мис Хамънд?
На лицето ѝ се появява разбиране, а после и обожание. Това е песента от абитуриентския бал, която тя спомена, която обича, но на която никога не е танцувала – „Everything I Do“.
Главата ѝ се накланя.
– Ти си се сетил.
– Помня всичко.
Оливия ме хваща за ръка и аз я повеждам към дансинга. Привлекли сме вниманието на цялата зала. Дори двойките, които вече танцуват, спират и се обръщат към нас.
Докато я вземам на ръце и я водя, Оливия прошепва нервно:
– Всички ни гледат.
Хората са ме гледали през целия ми живот. Това е нещо, което понасях с неохота, приемах го, независимо колко ме дразнеше.
С изключение на сега.
– Добре.
***
В ранните сутрешни часове, преди разсъмване, се движа в Оливия – отгоре ѝ – като между нас има само дъх, а нагорещеното до бяло удоволствие преминава и през двама ни с всеки дълъг, бавен удар на бедрата ми. Това е правене на любов, в най-истинския, чист смисъл на думата.
Мислите ни, телата ни, душите ни не са наши собствени. Те се въртят и смесват, превръщайки се в нещо ново и съвършено. Придържам лицето ѝ, докато я целувам, езикът ми се плъзга по нейния, сърцата ни бият в такт. По гръбнака ми прехвърчат искри, изтръпвания от електричество, които подсказват за разтърсващия оргазъм, който се надига. Но не още… не искам да свършва.
Бедрата ми се забавят и тазът ми опира в този на Оливия, където съм заровен, докосвайки най-дълбоката част от нея.
Усещам ръката ѝ върху челюстта си и отварям очи. Тя все още носи огърлицата – тя блести на лунната светлина, но не толкова ярко, колкото очите ѝ.
– Попитай ме отново, Николас.
Надеждата прошепва. Благословена, красива, вълнуваща надежда.
– Остани.
Меките ѝ устни се усмихват.
– За колко време?
Гласът ми е тих и груб от молба.
– Завинаги.
Оливия ме поглежда дълбоко в очите и усмивката ѝ се разраства, а главата ѝ се поклаща в най-малките кимвания.
– Да.
Назад към част 56 Напред към част 58
