НИКОЛАС
Веднъж посетих детско отделение в болница, специализирана в лечението на най-редките и сложни заболявания. Там имаше едно младо момиче – мъничко, превързано, красиво – което не можеше да усеща болка. Нещо, свързано с начина, по който нервите ѝ комуникират с мозъка. На пръв поглед човек би си помислил, че животът без болка е благословия – никога няма да я боли зъб, стомах, на родителите ѝ няма да се налага да подсушават сълзите ѝ след спъване надраскано коляно.
Но болката всъщност е дар. Предупреждение, че нещо не е наред и трябва да се предприемат действия за коригиране на ситуацията. Без болка едно иначе незначително нараняване може да доведе до смъртоносни последици.
Вината действа по същия начин.
Тя е сигнал от съвестта, че нещо ужасно не е наред.
Моята ме изяжда – една по една бавни, остри хапки – в минутите, в които оставам в празния офис. Когато се прибирам в стаята си, тя драска с нокти по лигавицата на червата ми. Събира се в гърлото ми, когато си наливам уиски, и ми е почти невъзможно да го преглътна.
Не мога да се отърва от него, не мога да спра да го виждам – последния поглед на Оливия. Поразена. Съкрушена.
Не би трябвало да се чувствам така. Аз съм потърпевшата страна. Аз съм този, който е бил излъган. Предаден. Тогава защо се чувствам толкова шибано виновен?
Тя ме пробожда като остър ръб на счупено ребро.
Чашата изскърца, когато я поставих на масата, после отидох до шкафа с книги и минах през коридора, който води към стаята на Оливия. Но когато натискам библиотеката от другата страна, тя не се поддава – не помръдва и на сантиметър.
Бях забравил за ключалката.
Майка ми сама я е монтирала. Това беше единственият път, в който я видях с отвертка в ръка – и единственият път, в който я чух да нарича баща ми шибан тип.
Бяха поправили всичко, за което се бяха скарали, но ключалката си остана.
И очевидно сега отново се използваше.
Отмятам косата си и излизам от стаята в коридора, към вратата на Оливия. Натискам я силно. Но няма отговор.
Една млада прислужница ми кимва, докато минава, и брадичката ми потрепва в отговор.
Опитвам дръжката, но и тази врата е заключена, затова почуквам отново – работя усилено, за да потисна ядосаността, която расте с всяка секунда.
– Оливия? Искам да говоря с теб.
Изчаквам, но няма отговор.
– Оливия. – Почуквам отново. – Нещата излязоха… извън контрол по-рано и искам да поговоря с теб за това. Можеш ли да отвориш вратата?
Когато охранителят минава покрай мен, се чувствам като шибан идиот. И точно така трябва да изглеждам. Да чукам и да моля пред вратата на собствената си проклета къща.
Този път удрям по вратата със страната на юмрука си.
– Оливия!
Тридесет секунди по-късно, когато все още няма отговор, вината ми се разсейва.
– Добре – поглеждам към затворената врата. – Нека да е по твоя начин.
Слизам по стълбите и забелязвам Фъргюс във фоайето.
– Нека докарат колата.
– Къде отиваш?
– Навън.
– Кога ще се върнеш?
– Късно.
Погледът му ме обхожда.
– Изглежда адски глупаво да го направиш.
– Оказва се, че през последните пет месеца съм вършил адски глупости. – Излизам през вратата. – Защо да спирам сега?
Назад към част 60 Напред към част 62
