ОЛИВИЯ
След душа се облякох със собствените си дрехи – моите истински дрехи – износени сиви панталони и бяла тениска с V-образно деколте. Не подсушавам косата си, а я усуквам на кок, мокра, на върха на главата ми. Очите ми са подпухнали и подути и вероятно изглеждат още по-зле. Изваждам куфарите си от гардероба и започвам да опаковам – като се уверявам, че съм оставила всяка една дреха, която стилистката Сабина ми донесе. Те и без това ме смятат за златотърсачка; да ме прокълнат, ако им дам още боеприпаси.
Когато приключа, смятам да отида до офиса на секретарката по пътуванията, за да получа кола до летището и билет за вкъщи. Но краката ми имат други идеи.
Те ме превеждат през библиотеката до стаята на Николас.
Тя е тиха по онзи начин, по който можеш да усетиш, че в нея няма никой. Виждам чаша уиски на масата. Докосвам я с върховете на пръстите си – защото той я е докоснал. После отивам до леглото му – това голямо, красиво легло. Потъвам с лице във възглавницата на Николас, вдишвам дълбоко аромата му – този невероятен мъжки аромат, който е изцяло негов – нотка на океан и подправки.
Кожата ми изтръпва от него.
Очите ми горят. Мислех, че съм се разплакала, но предполагам, че не е така.
С треперещ дъх върнах възглавницата обратно.
– Не е тук, мис – казва Фъргюс откъм вратата. – Той тръгна по-рано.
– Каза ли къде отива?
– Не.
Приближавам се до крехкия, сладък мъж.
– Вие бяхте любезен с мен през цялото време, докато бях тук. Благодаря за това.
Когато се обръщам да си тръгна, ръката му пада върху ръката ми.
– Той е добро момче – понякога може да е прибързан, но си има причини. Оставете го да се опомни. Той ви обича, Лив – както е дълъг денят, той ви обича. Не бързайте да си тръгвате точно сега. Дайте му още малко време.
Думите на кралицата отекват в главата ми.
– Времето няма да подобри положението, Фъргюс. – Навеждам се и целувам набръчканата му буза. – Довиждане.
***
Джейн Стилтънхаус, секретарката по пътуванията, е на бюрото си, когато запълвам вратата.
– Готова съм да се прибера у дома.
Отначало тя е изненадана – а после развълнувана.
– Чудесно.
Джейн се надига от стола си и измъква папка от едно от чекмеджетата.
– Подготвила съм ти билет за първа класа до Ню Йорк – разбира се, с любезното съдействие на Двореца. Ще изпратя две момичета в Гътри Хаус, за да опаковат нещата ви.
– Не е нужно да го правите. Аз вече опаковах.
Усмивката ѝ ми напомня на отровен плод – опасно сладка.
– Всичко, което ви е предоставено от Двореца назаем – рокли, бижута и т.н., и т.н. – остава в Двореца.
– Единственото нещо, което планирах да взема, беше огърлицата, която ми подари Николас.
Тя скръсти ръце.
– Точно така. Огърлицата трябва да остане тук.
Тези думи ме удариха като турникет в метрото, който се забива в стомаха ми.
– Но Николас го е създал за мен.
– Принц Николас е поръчал огърлицата, а той е член на кралското семейство, следователно тя е собственост на короната. Тя остава.
– Той ми я подари.
Една от острите ѝ вежди, изписани с химикал, се повдига злобно.
– И скоро може да я даде на някой друг. Остава. Ще имаме ли проблем, мис Хамънд?
Бих искала да ѝ покажа как решаваме проблеми като нейния там, откъдето идвам. Но не го правя – защото, наистина, какво значение има това?
– Не, мис Стилтънхаус. Няма проблем.
И устата ѝ прави страхотна имитация на акулата Брус от „Търсенето на Немо“.
– Много добре. Шофьорът ще вземе билета ви; не забравяйте да вземете паспорта си. Заповядайте отново… – осъдителният ѝ поглед обхожда дрехите ми – ако някога имате възможност.
И не мога да напусна това място достатъчно бързо.
Назад към част 61 Напред към част 63
