***
– Принц Николас, не можеш да влезеш там. – Кристофър се втурва иззад бюрото си, опитвайки се да застане между мен и затворената врата на кабинета на кралицата. – Ваше височество, моля…
Провирам се през вратата.
Японският император се изправя бързо, а хората от охраната му посягат към коланите си с оръжие. Императорът протяга ръка към тях. Виждам всичко това в периферията. Защото очите ми са вперени в тези на кралицата – а ако погледът можеше да убива, Хенри току-що щеше да получи повишение.
– Отменям пресконференцията – казвам ѝ аз.
Без да мигне, тя се обръща плавно към госта си.
– Моля, приемете искрените ни извинения за прекъсването, император Химура. Няма извинение за такава грубост.
Императорът кимва.
– Имам шест деца, Ваше Величество. Разбирам всичко за прекъсванията. – При последната дума той ме поглежда, а аз рефлекторно спускам брадичка и се покланям – знак на уважение.
Баба ми поглежда покрай рамото ми към вратата.
– Кристофър, покажи на император Химура синия салон. Аз ще се присъединя към него след малко.
– Да, Ваше Величество.
Щом с баба ми останем сами, безразличната ѝ фасада пада като камък, прехвърлен през вражеска стена.
– Изгубил ли си ума си?
– Отменям пресконференцията.
– Категорично не.
– Отивам в Ню Йорк, за да се видя с Оливия. Ужасно я нараних.
– Изключено е – изсъсква тя, а очите ѝ блестят като острие на нож.
– Направих всичко, което някога си искала! Станах всичко, което си искала да бъда – и никога не съм те молил за нищо! Но аз те моля за това. – Нещо в мен се пропуква, а гласът ми се раздробява.
– Аз я обичам. Това не може да свърши по този начин.
Тя ме гледа мълчаливо в продължение на няколко мига, а когато проговаря, гласът ѝ е по-мек, но все така решителен.
– Точно така трябва да свърши всичко. Мислиш ли, че съм глупачка, Николас? Че не съм знаела какво си мислиш?
Отварям уста да отговоря, но тя продължава.
– Мислеше си, че можеш да отложиш сватбата за известно време – и може би можеше да го направиш. Но фактът си остава факт – ще дойде денят, в който ще станеш съпруг и баща. Ще бъдеш крал. И каква ще бъде Оливия тогава?
– Моя – изръмжавам аз. – Тя ще бъде моя.
Виждам я в главата си – тези усмихнати, розови устни, начинът, по който очите ѝ танцуват, когато ме погледне. Когато е щастлива – когато съм я направил щастлива. Мисля си за начина, по който гъстите ѝ тъмни мигли се разстилат на фона на съвършената ѝ кожа, докато спи – спокойно, защото спи в ръцете ми. Спомням си усещането за мекото ѝ докосване и за чудодейното задоволство, което изпитвам, когато просто лежа до нея.
– Думата „господарка“ не носи същата тежест, както някога, но все още не е хубаво да лъжеш, Николас. И няма тайни, не и в този свят, не и сега. Ще имаш цел, която да изпълниш, съдба. Ще имаш възхищението и предаността на една страна. А Оливия… ще има нейното презрение. Може би и подигравките на целия свят. Виждал си как се разиграва – отново и отново. Бавачките, които се задомяват с омъжените си работодатели – филмови звезди, младите стажантки, хванати в плен от влиятелни мъже. Никога мъжът не е този, който е опозорен и съсипан. Винаги жената – другата жена – е тази, която изгаря на кладата.
А аз нямам отговор. Защото не съм мислил толкова далеч. Бъдещето нямаше значение – всичко, което имаше значение, беше да имам Оливия, да я запазя, да мога да я целувам всяка сутрин и да и казвам, да и показвам всяка вечер колко е ценна за мен.
Веждите на баба ми се свиват, сякаш е засегната.
– Наистина ли си толкова егоистичен, момчето ми? Това ли е животът, който искаш за нея?
Животът, който искам за вас?
Искам целия свят за Оливия.
Искам да ѝ покажа всяко кътче от него, да го изследвам, докато я държа за ръка. Искам звездите за нея – и луната, и небето, и всичко между тях.
И за миг наистина си помислих, че мога да ѝ ги дам. Вярвах, че има начин.
Глупаво.
Франи ме нарече глупак. Двойно проклет идиот. За първи път се съгласих с нея.
Когато отговарям, гласът ми е кух – опустошена, празна имитация на моя собствен.
– Не.
– Тогава я пусни. Ако наистина я обичаш, остави я да те мрази. Така ще ѝ е по-лесно. – Тя слага ръка на ръката ми, стискайки я със сила, която все още ме изненадва. – И за теб.
Разтърквам очите си, изведнъж толкова… уморен.
– Кристофър има списъка. Съкратих го до пет. Прегледай го. Те са прекрасни жени, Николас. Всяка една от тях ще те направи щастлив, стига да го позволиш.
Излизам от кабинета ѝ, без да кажа нито дума, чувствайки се зашеметен. Спирам пред бюрото на Кристофър и той ми подава Списъка. Една страница, пет имена, пет красиви, усмихнати лица с размер на палец. Всички са еднакви. Всички безсмислени.
Преглъщам трудно и го връщам на секретаря на кралицата.
– Избери едно.
Очите му се стрелкат от мен към страницата и обратно.
– Аз?
– Да.
– Кое да избера, Ваша милост?
И аз казвам най-истинските думи, които някога съм изричал в живота си.
– Няма значение.
Назад към част 63 Напред към част 65
