***
Когато гъстият маслен сок изплува като карамел през цветния прорез в центъра на питата, аз я изваждам и я поставям на плота.
В този момент сестра ми слиза по стълбите и влиза в кухнята. Всичко в Ели е подскачащо – дългата руса опашка, енергичната ѝ личност… висящите сребърни обеци с перли, които носи.
– Това моите обеци ли са? – Питам, както само една сестра може.
Тя взема една боровинка от купата на плота, хвърля я във въздуха и я хваща в устата си.
– Mi casa en su casa. Технически това са нашите обеци.
– Те бяха в моята кутия за бижута в моята стая! – Те са единствените, които имам и които не правят лобовете ми зелени.
– Пф. Ти дори не ги носиш. Не ходиш никъде, за да ги носиш, Ливи.
Тя не се опитва да бъде глупачка – просто е на седемнайсет, така че това е неизбежно.
– А перлите обичат да бъдат носени; това е факт. Ако седят твърде дълго в тъмна кутия, губят блясъка си.
Тя винаги изрежда странни факти, които никой освен участник в „Джиопърди!“ не би могъл да знае. Ели е „умната“ – напреднали класове, Национално почетно общество, ранно приемане в Нюйоркския университет. Но книжната интелигентност и здравият разум са две различни неща. Освен че умее да пуска пералня, не мисля, че сестра ми има представа как функционира реалният свят.
Тя вкарва ръцете си в износеното зимно палто и слага плетена шапка от главата си.
– Трябва да тръгвам – в първия час имам тест по математика.
Ели изскача през задната врата, точно когато Марти, нашият сервитьор, мияч на съдове, изкупвач и изключителен майстор на ремонти, минава през нея.
– Кой, по дяволите, забрави да каже на зимата, че е свършила? – Той изтръсква сантиметър бяла каша от къдравата си черна коса като куче след баня. Сега тя наистина се спуска – стена от бели точки.
Марти окачва палтото си на куката, а аз пълня първия за деня филтър с прясно смляно кафе.
– Лив, знаеш, че те обичам като по-малката сестра, която ми се иска да имам…
– Имаш малка сестра.
Той има три, всъщност тризнаци – Бибиди, Бобиди и Бу. Майката на Марти все още летеше нависоко, когато попълваше актовете за раждане, малко объркване с лекарствата по време на раждането. А бащата на Марти, равин от Куинс, беше достатъчно умен, за да не се заяжда с жена, която току-що беше извадила от себе си еквивалента на три дини.
– Ти не ме вбесяваш като тях. И понеже те обичам, се чувствам в правото си да кажа, че не изглеждаш като току-що излязла от леглото – изглеждаш като току-що излязла от кофа за боклук.
Това, което всяко момиче иска да чуе.
– Беше тежка сутрин. Събудих се късно.
– Имаш нужда от почивка. Или поне един почивен ден. Трябваше да излезеш да пийнеш снощи. Отидох в онова ново заведение в Челси и се запознах с най-фантастичния мъж. Очите на Мат Бомър с усмивката на Шемар Мур. – Той размърдва вежди. – Трябваше да се съберем тази вечер.
Подавам му филтъра за кафе, когато камионът за доставки спира в задната алея. След това прекарвам следващите двайсет минути в спорове с дебеловратия месар за това защо не приемам и не плащам за мухлясалия шибан датски, който се опитва да ми изсипе.
И денят продължава да става все по-добър.
Включвам предните светлини и обръщам надписа ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО точно в шест и половина. По навик завъртам ключалката на вратата – тя е счупена от месеци; просто не съм имала възможност да купя нова.
Първоначално не изглежда, че снегът ще бъде пълно бедствие – имаме си кафеджии, които са на път за работа. Заедно с малката госпожа Макгилакити, деветдесетгодишната жена от два блока по-надолу, която всеки ден идва тук за своята „сутрешна тренировка“.
Но към девет часа пускам телевизора в края на плота за фонов шум, докато с Марти се взираме през прозореца, наблюдавайки как снежната буря се превръща във виелицата на века. Няма дори слаб пулс от клиенти – мъртво е – така го наричам.
– Искаш ли да почистиш хладилника и килера и да изчистиш фурната с мен?
Може и да се погрижа за домакинството.
Марти вдига чашата си с кафе.
– Води, приятелко.
Назад към част 6 Напред към част 8
