***
Изпращам Марти вкъщи по обяд. Извънредното положение е обявено в едно – на пътя се допускат само служебни превозни средства. Ели нахлува в кафето като вихрушка в два, развълнувана, че училището е затворило по-рано, след което веднага се завърта обратно, за да прекара бурята в апартамента на приятелката си. Няколко случайни клиенти се отбиват през следобеда, за да се запасят с пайове, докато спят зимен сън по време на бурята.
В шест часа работя по сметките – което означава да разхвърлям документи, счетоводни книги и банкови известия на една от масите отпред и да се взирам в тях. Цената на захарта се е повишила – гадно. Кафето поскъпва – копелета. Отказвам да се скъпя за плодове. Изпращам Марти на редовни седмични пътувания до фермите „Максуел“ – те отглеждат най-добрите продукти в щата.
Към 21:30 очите ми започват да се затварят, без да осъзнавам, и решавам да си почина.
В кухнята, в задната част на къщата, вкарвам в хладилника пай, опакован в пластмасова опаковка, когато чувам звънеца над вратата да звъни и да се чуват гласове – два различни гласа – които спорят по онзи мъжки начин, който е завладяващ.
– Връхчетата на пръстите ми са замръзнали, знаеш ли. Не може да имам замръзнали пръсти – пръстите ми са третата любима част от мен на Франи.
– Банковата ти сметка е първата, втората и третата любима част от теб на Франи. А ти звучиш като стара жена. Дори не сме вървели толкова дълго.
Гласът на второто момче е този, който привлича вниманието ми. И двамата имат акцент – но неговият глас е по-дълбок, по-гладък. Звукът му е като да се плъзнеш в топла вана след дълъг ден, успокояващ и блажен.
Влизам през люлеещата се врата на кухнята. И ми се струва, че езикът ми изпада от устата.
Облечен е в смокинг, черната вратовръзка виси небрежно на врата му, а горните две копчета на девствената му бяла риза са разкопчани и дразнят бронзовите му гърди. Смокингът го обгръща по начин, който подсказва, че под него има твърди, пулсиращи мускули и опъната, нагорещена кожа. Челюстта му е изсечена – шибано изсечена, сякаш е направена от топъл мрамор. Брадичката му е силна, а под нея се виждат изпъкнали скули, за които моделът от корицата на GQ би убил. Носът му е прав, устата му е пълна и идеално създадена да шепне тъмни, мръсни неща. Мъжествените вежди се намират над сиво-зелените очи – цвят на морско стъкло на слънцето – обрамчени от дълги мигли, покрити със сажди. Косата му е тъмна и гъста – няколко кичура падат над челото му, придавайки му непринуден, нервен, „не ми пука“ вид.
– Здравей.
– Ами… здравей. – Ъгълчето на устата му се повдига. И се чувства… палаво.
Човекът до него – червенокос, малко пухкав, с леки искрящи сини очи – казва:
– Кажи ми, че имаш горещ чай, и моето щастие е твое.
– Да, имаме чай – и той ще ви струва само 2,25 долара.
– Вие официално сте любимият ми човек.
Избират маса покрай стената и тъмнокосият се движи уверено – сякаш владее мястото, сякаш владее целия свят. Сяда на стола, облегнат назад, с разтворени колене, а очите му ме проследяват така, както би го направил човек с рентгеново зрение.
– Ще седнете ли и вие? – Питам двамата мъже в тъмни костюми, които стоят от двете страни на вратата. Бих се обзаложила, че са бодигардове – виждала съм достатъчно богати и известни хора из града, за да ги разпозная – макар че тези двамата са по-млади.
– Не, това ще бъдем само ние – казва ми тъмнокосият.
Чудя се кой е той. Може би е син на някой богат чуждестранен инвеститор? Или актьор – има тяло и лице за това. И… присъствие. Онова безименно качество, което казва: „Обърни внимание – ще искаш да ме запомниш“.
– Вие сте доста смели, за да сте навън в това време. – Слагам две менюта на масата.
– Или глупави – мърмори червенокосият.
– Аз го измъкнах навън – казва тъмнокосият, а думите му се размиват съвсем мъничко. – Улиците са празни, така че мога да се разхождам. – Гласът му се снишава заговорнически. – Пускат ме от клетката само няколко пъти в годината.
Нямам представа какво означава това, но да го чуя е може би най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало през целия ден. Майната му, това е жалко.
Червенокосият преглежда менюто.
– Какъв е специалитетът тук?
– Нашите пайове.
– Пирожки?
Докосвам молива си до бележника.
– Аз ги правя сама. Най-добрите в града.
Тъмнокосият мърмори.
– Разкажете ми повече за вашия великолепен пай. Вкусен ли е?
– Да.
– Сочен?
Извръщам очи.
– Запази го.
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, че можеш да си спестиш намеците за пай. – Тонът ми спада, имитирайки страховитите реплики, които съм чувала твърде много пъти. – Сервираш ли пай с коса, бих ял пая ти цяла нощ, бейби – разбирам.
Той се засмива, а смехът му звучи дори по-добре от гласа му.
– Ами устните ти?
Очите ми се насочват към него.
– Ами ти?
– Те са най-сладкото нещо, което съм виждал от много дълго време. Дали вкусът им е толкова добър, колкото изглеждат? Обзалагам се, че да.
Устата ми пресъхва – и рефлексът ми за остроумна реакция се изравнява с този на останалите.
– Не обръщай внимание на тази жалка бъркотия – казва червенокосият. – Той е бил смазан три дни подред.
– Съжаляващата бъркотия – вдига сребърна манерка. – И съм на път към четири.
Виждала съм своя дял от небрежно пияни момчета от братството, които са в плен на афтърпартито, на нощното ядене. Този човек го крие добре.
Червенокосият затваря менюто си.
– Аз ще си искам чай и черешовия пай. И праскова. И по дяволите, дайте ми и една боровинка а ла мод.
Приятелят му подсмърча, но не се извинява.
– Обичам пай.
Обръщам се към другия.
– Ябълка – казва той тихо – успява да направи така, че доброкачествената двусрична дума да звучи напълно секси. Тазът ми замирисва като на героиня от романтичен роман, която току-що е видяла своя герой, подобен на Брад Пит от „Легенди за есента“, да се носи към нея на кон.
Или той има талисман на похотта вместо гласова кутия, или аз имам сериозна нужда от връзка. О, кой се шегува – разбира се, че имам нужда от връзка. Пробих си V-картата, когато бях на седемнайсет, с гаджето ми от гимназията. От Джак насам не е имало никой – напълно възможно е хименът ми да е пораснал отново. Не си падам по връзки за една нощ, а и кой има време за връзка? Не и това момиче.
Телефонът на червенокосия звъни и когато той отговаря на повикването на високоговорител, разговорът ме следва в кухнята, докато приготвям поръчката им.
– Здравей, скъпи! Имам чувството, че чакам цяла вечност и се уплаших, че ще заспя, когато най-накрая се обадиш, затова вместо това се обадих първа.
Жената по телефона също има акцент – говори много бързо и звучи много будно.
– Колко енергийни напитки си изпила, Фран?
– Три и се чувствам невероятно! Скоро ще си взема вана с мехурчета, а знам как ме обичаш в мехурчета, така че сега можем да си правим FaceTime, докато го правя!
– Моля те, недей – казва саркастично този чувствен глас.
– Николас ли е, Саймън?
– Да, той е тук с мен. Ще хапнем.
– Пу, мислех, че си сам. Тогава балончетата ще трябва да почакат. А и ти направих две нови ризи – получиха се чудесни. Нямам търпение да ги видиш!
В гласа на Саймън се чува потръпване, когато обяснява на приятеля си:
– Тя се занимава с шиене като хоби. Харесва ѝ да ми прави дрехи.
А той отговаря:
– Може ли да ти направи гега?
Което Фран очевидно подслушва.
– Разкарай се, Ник!
След като Саймън се отзовава на телефона, с обещание да се къпят заедно в балончета в хотелската стая, двамата мъже продължават да разговарят с шумолене на понижени гласове. Долавям края на разговора, когато се връщам през вратата на кухнята с чаша чай в ръка и чинии за пай на ръце.
– …научих по трудния начин. Всичко е за продан и всеки си има цена.
– Моето, но ти си възхитително слънчево кълбо, когато си вбесен – жалко, че не пиеш по-често.
Играта на сарказъм е силна при Саймън.
Усещам как сиво-зелените му очи ме гледат, докато поставям чиниите на масата. Възможно е да е по-секси сега, когато знам името му. Николас – това е хубаво име.
– Какво мислиш, гълъбче? – Пита ме той.
Плъзгам парчето му пай пред него и Саймън се вкопчва в своята боровинка.
– Какво мисля за какво?
– Току-що дебатирахме. Случва се да мисля, че всичко и всеки може да бъде купен, на правилната цена. Какво мислиш ти?
Имаше време, когато бях по-млада, по-глупава и много по-невинна по отношение на живота – подобно на Ели – когато щях да кажа „в никакъв случай“. Но в реалния свят идеализмът е първото нещо, което си отива.
– Съгласна съм с теб. Парите говорят, а глупостите вървят.
– По дяволите, сега и двамата ме депресирате – казва Саймън. – Може би ми трябва още едно парче пай.
Николас се усмихва бавно и красиво. От това главата ми става лека, а коленете ми отслабват. И има трапчинки – как не съм ги забелязала преди? Те са перфектното фолио на неговата шибана горещина, като добавят игрива, момчешка привлекателност към и без това опустошителното му въздействие.
– Радвам се, че го каза, сладурче.
Назад към част 7 Напред към част 9
