***
Оказва се, че баща ми все пак е предвидил този ден. Направил е списък с потенциални подходящи съпрузи. Истински списък. Кой изобщо би направил такова нещо?
– Фигълскънт. Виконтът на Редмир.
Взирам се в Шефилд с мъртви очи.
– Няма да се омъжа за никого на име Фигълскънт.
– Той е уважаван. Смята се, че е много интелигентен.
– Тогава би трябвало да е достатъчно умен, за да си смени името. Следващия.
Туидълди повдига въпроса за гръцките кралски особи. Но аз ги зачерквам от списъка с едно махване на ръката си.
– Ако една от целите на това упражнение е да повиши статута ми на националната сцена, тогава бъдещия принц на Уеско и кралски консорт на кралицата трябва да бъде човек от Уеско. Трябва да бъдем… какъв е термина? – Щраквам с пръсти. – Властна двойка. Следващото.
И така. В продължение на три дни. Имената се хвърлят като тенис топки през мрежа и накрая… се изхвърлят.
– Лорд Ланкастър.
Твърде глупаво.
– Херцогът на Портчестър.
Прекалено грозно.
– Рупърт Хадок, херцог на Кавано.
Прекалено надуто.
– Сър Дънспоти.
Твърде нисък ранг.
– Барон Иван фон Титеботум.
Алфи се намръщва.
– Чувал съм истории за този човек. Той е жесток. Садист.
– Това би ли било проблем за вас, Ваше Величество? – Пита Туидледум.
– Да – отговарям аз, а тонът ми е сух като катран, готов да се запали. – Всъщност би било.
– Сиймор Гилфой, херцогът на Барбъри.
– Той е достатъчно възрастен, за да и бъде баща – възразява Томас, след което прелиства документите пред себе си. – Възможно е да е неин дядо.
– Стига все още да е в състояние да ѝ даде деца. Това е единственото, което има значение – обяснява чичо ми.
И това е най-проклетото нещо.
Нямам чувството, че обсъждаме мен. Моето бъдеще. Моят съпруг. Бащата на децата ми. Сякаш сърцето ми е обвито в дебел, непроницаем лед. Не изпитвам отвращение, обида или страх.
Не чувствам нищо.
Сега брака е просто механика. Изчислени избори и транзакционни задължения.
– Не. – Поклащам глава. – Хората искат приказка – това е, което трябва да им дадем.
Шефилд се съгласява.
– Нуждаем се от млад лорд със старо име.
– Късмет с това. – Смее се Томас. – Аристократите в Уеско живеят вечно. Сякаш всички са сключили сделки с дявола.
Алфи се взира в Томас по-дълго от обикновено.
– Ти си млад лорд със старо име.
– Да. – Засмивам се. – Жалко, че не мога да се оженя за Томас.
И цялата стая замлъква.
И тишина.
Някой прошепва:
– Разбира се.
И още един.
– Защо не се сетихме за това преди?
Бъртрам Туидъл вдига ръце, ограждайки Томас и мен с пръсти.
– Вече ги виждам върху салфетките за чай.
И ледът около сърцето ми се пропуква. Кръвта нахлува в ушите ми и усещам как пулса ми се свива във врата. Не поглеждам към Томас – не поглеждам към никого от тях.
– Ами… – Изправям се бързо. Думите ми са бодри и блуждаещи, защото отричането не е просто река в Египет. Отричането сега е най-добрия ми приятел.
– Смятам, че това е достатъчно за днес. Ще продължим утре. Заседанието се прекратява, господа.
И аз почти се спъвам в собствените си крака, бягайки от стаята.
***
Час по-късно той ме намира в южната градина, на бялата мраморна пейка до фонтана с херувимчета, който винаги съм смятала за малко зли на вид.
Томас сяда до мен, опрял лакти на коленете си.
– Вишневите цветове са ми любими – казвам тихо. – Те обаче никога не са тук за дълго. Само няколко дни, докато листенцата започнат да падат. Опитвам се да им се наслаждавам колкото се може повече, докато мога.
Знам, че ме гледа, но не се обръщам към него.
– През последните няколко месеца имаше няколко пъти, когато трябваше да се разделям като твой съветник и твой приятел. Двете мнения невинаги съвпадаха.
– И кой си ти сега?
– И двете.
Томас обръща поглед към цъфналите вишни. И въздъхва.
– Мисля, че трябва да се оженим, Ленора.
Кимвам бавно. Защото това е страхотна идея. Има перфектен смисъл.
Само че съвсем не е така.
– Трябва да имам дете, Томас. За предпочитане е да имам повече от едно. Ще трябва да… спим заедно, и нямам предвид да делим едно легло.
Той подсмърча.
– Това ми хрумна, да.
– И не го намираш за отблъскващо?
Той примигва.
– Напомни ми, защо пак съм ти приятел?
И двамата се смеем. Но смеха на Томас преминава в поредица от кашлици. Когато си поема дъх, той все още се усмихва.
– Знаеш какво имам предвид – казвам му.
– Да. Виждам огромно количество неловкост в бъдещето ни.
И тогава гласът му се снишава – нежен шепот на искреност.
– Но… Бих работил много усърдно всеки ден, за да те направя щастлива. Това ще има значение за мен, Ленора. Притеснявам се, че това няма да има никакво значение за никого от останалите.
Красотата на това изявление ме пронизва, карайки гърлото ми да се свие. Защото през целия си живот съм била заобиколена от хора, които са се интересували от моите решения, от моите планове, от хода на мислите ми, от мнението ми за тях.
Но истинските ми чувства? Те всъщност не им хрумват.
Поставям ръката си върху предмишницата на Томас. Защото и неговите чувства са важни за мен.
– Ами Майкъл?
Брадичката му увисва и той поклаща глава.
– Не си правя илюзии за света, в който живеем. Баща му вече е набелязал коя да се ожени за него. Майкъл ще разбере.
Ръката му покрива моята върху ръката му, стискайки я.
– Майка ми я няма; Едуард е някъде там. Ти вече си моето семейство. Това просто ще го направи официално.
И всичко е там, в тези нежни зелени очи. Топлина, смях, утеха, доверие… да… Томас вече е и мое семейство.
– И така. – Той си поема дъх. – Какво ще кажеш? Искаш ли да завържеш възела?
Устните ми бавно се плъзгат в усмивка.
– О, какво, по дяволите… Предполагам, че да.
Усмивката му е толкова широка, че осветява очите му. Томас протяга дланта си – и аз му удрям петица.
Определено „ботаници“.
Смеем се на себе си, докато Томас не започва отново да кашля. Поредица от задушаващи кашлици като от картечница, които го карат да се задъхва. Той вади инхалатора си от джоба и вдишва два пъти.
Проверявам челото му, но кожата му е хладна, лепкава, без температура.
– Трябва да отидеш на лекар. Тази кашлица е ужасна.
– Ходил съм на лекар – промърморва той. – Нищо от това, което ми даде, не ми помогна. Чувствам се като пълен боклук.
– Добре, отиди отново при него. Ще кажем на Съвета, но ще се въздържим от каквото и да е публично съобщение, докато не се почувстваш по-добре.
Назад към част 15 Напред към част 17
