***
Въпреки че е двадесетият ми рожден ден и аз официално-официално съм възрастна – вече няма тийнейджърски години за мен – Лив настоява да ми изпече торта. И да покани баща ни и всички момчета от охраната, които на практика са семейство, в пентхауса, за да празнуват в изисканата официална трапезария. Тя знае, че колкото и да остарявам, обичам такива неща.
Стръкчета, балони и цветя, двайсет свещи и една допълнителна за късмет, която трябва да духна на един дъх – но само след като си пожелая нещо. И само след като всички ми изпеят „Честит рожден ден“. Томи пее най-силно, защото той е такъв.
След това, докато камериерът Дейвид прибира чиниите, баща ми иска да ми даде подаръка. Но има една уловка.
– Трябва да си затвориш очите – казва той. – Никакво гледане.
И на лицето му се появява тази лекота, задоволство и вълнение, които не съм виждала у него от години. Десетилетие. Не мога да си представя какъв е неговия подарък – трите години трезвеност вече са най-прекрасния подарък, който би могъл да ми направи.
Но… ако той иска да добави още нещо към страхотния подарък, коя съм аз, че да откажа?
Цялата банда идва заедно с него, докато ме извежда от апартамента, с ръце върху очите ми, защото – да, аз съм съгледвач. Без да гледам, знам, че се качваме в асансьора, а когато слизаме, въздуха е по-хладен и звучи като ехо.
Спираме и тогава той маха ръцете си. И аз отварям очи. И се взирам в красиво, жълто BMW кабриолет с кафяв салон и огромна червена панделка на капака. Не знам модела, мощността или нещо подобно – просто знам, че е толкова шибано красиво.
Крещя.
Толкова силно, че ме болят собствените ми уши. Но – не – не ми пука.
Обгръщам с ръце врата на баща ми.
– Благодаря ти! Много ти благодаря!
– Татко… – Оливия пита с нотка на притеснение в тона си, която ми подсказва, че не е знаела за този подарък. И се притеснява за мен. Винаги.
Баща ми ме целува по бузата и ме слага да седна.
– Авторските възнаграждения от сделката ми със Саймън са добри. Тя вече е на двайсет години, Лив. Справя се чудесно в училище – заслужава го. – След това поглежда обратно към мен, а тъмносините му очи – точно като тези на сестра ми – искрят.
– Колата е от мен, но частния паркинг е с любезното съдействие на Николас.
Прескачам до зет ми и прегръщам и него. Прегръдки за всички!
– Шофьорската ти книжка все още ли е валидна, Ели? – Пита ме Оливия.
– Обзалагам се, че е, Лив. – И аз танцувам, сякаш трябва да пишкам. – И така, мога ли да го карам? Сега?
– Разбира се, че можеш – казва баща ми с усмивка и протяга лъскавия ключ. – Тя е твоя, скъпа. – Той ме целува по бузата. – Обичам те, Ели.
Прегръщам го отново.
– И аз те обичам, татко.
Когато заобикалям, за да се кача, зет ми предлага:
– А, може би да вземеш някое от момчетата с теб? Просто в случай, че има проблеми. Логан – ще имаш ли нещо против?
Логан кимва.
– Разбира се.
И аз скачам пред него.
– Това ще бъде толкова страхотно!
Той изглежда някак болен.
– Да. Страхотно. – Той вдига юмрук и издава патетично – Ууу.
Извръщам очи и се плъзгам на шофьорската седалка. Приляга ми като ръкавица.
Тогава Томи прави кръстния знак пред Логан. Благославя го.
На латински.
Логан го бута закачливо.
– Зарежи.
Той се качва на пътническата седалка и с натискане на клаксона и вдигане на палеца потегляме.
***
Излизам от гаража и навлизам в тясната еднопосочна улица. И си проправям път през Мидтаун.
Бавно.
Защото на трафика не му пука, че имаш рожден ден.
След като минем през тунела и излезем на магистралата, движението се отваря. Ровичкам в чантата си за една четвърт и я подавам на Логан.
– Какво е това? – Пита той.
Вятърът разрошва косата ми и аз накланям брадичка нагоре, наслаждавайки се на усещането на вятъра и топлината по лицето ми, усещайки мириса на напоения със слънце въздух, докато през високоговорителите се носи „Fast Car“ на Трейси Чапман. Без активни техники за запомняне човешките същества забравят около 70 процента от живота си. Това е въпрос на мозъчен капацитет – само толкова много неща могат да попаднат в банките за съхранение на дългосрочната памет.
Но този ден – този момент, точно тук – искам да го запомня.
– Това е нашият GPS. Хвърли го. Ези е ляво, а тура – десно.
Той поклаща глава.
– Ти си толкова странна птица.
– Не, аз съм свободна птица. Ти беше там, когато си направих татуировката – ще изсмуча лимона на живота, семената и всичко останало. А сега хвърляй – бързо.
Той завърта очи и хвърля монетата. Тя е с тура.
Пресичам с писък трите ленти на магистралата – със звуците на ядосани клаксони зад гърба ми – за да стигна до рампата за излизане, която се приближава бързо отдясно.
Назад към част 18 Напред към част 20
