Каролайн Пекам – Безмилостни момчета от зодиака – Разбита фея – Книга – 4 – Част 30

РАЙДЪР

Помогнах на Гейбриъл да направи от дърво поставка за елхата и скоро го издигнахме до камината, докато Леон го гледаше от дивана.
– Малко по-наляво – каза Леон за стотен път.
– Точно тук. Остава точно така, иначе ще го нарежа на дърва за огрев заедно с цялата тази шибана колиба – изръмжах му аз.
Леон присви очи към мен.
– Малко. По. На. Вляво.
Тръгнах към него, виждайки в червено, но Гейбриъл хвана ръката ми, дръпна ме назад и ме погледна твърдо. Въздъхнах, като го отблъснах, но не се приближих повече до Леон. Той така или иначе не си заслужаваше да се мъча.
Данте бутна дървото вляво, а Леон кимна, сякаш това му доставяше удоволствие, и аз трябваше тихо да призная, че наистина изглеждаше по-добре там, където беше сега. По дяволите.
– В шкафа има украшения, купих такива в същия цвят като тези на снимката – каза гордо Леон и Данте отиде и донесе една кутия с тях.
Преместих се от страната на елхата, която беше най-далеч от Данте, и започнах да ги поставям по клоните, без да знам какво, по дяволите, правя, но реших, че си струва, ако това ще направи Елис щастлива.
Гейбриъл се премести до мен, като постави няколко лампички, а аз щракнах с пръст, за да хвърля балон за заглушаване около нас, за да мога да говоря с него насаме. Не че казах нещо в момента, в който го направих, но усетих, че ме погледна с ъгълчето на окото си, когато забеляза.
– Какви са плановете ти за Коледа, освен тези глупости? – Попита Гейбриъл, а аз свих рамене в отговор, защото нямах никакви планове и без съмнение щях да я прекарам сам.
– Същото – промърмори той и устата ми трепна в ъгъла. Мълчанието между нас се проточи за секунда, след което той каза: – Сега, когато Мариела я няма, нещата… по-добри ли са?
– Да – признах аз. – Много.
– Това е добре. Предполагам, че всички тези глупости на покрива са се отплатили, нали? – Той се засмя неясно, погледна ме и аз се намръщих, докато поставях на дървото блестящ талисман със зодии.
– Помислих си, че отново ще оцениш тишината – промълвих аз.
– Искам да кажа… че не винаги харесвам тишината. А ти?
Прочистих гърлото си.
– Не, не винаги.
– Е, ако някога искаш да не е тихо за малко, тогава винаги можеш да… знаеш… дойдеш там или каквото и да било друго. – Той постави на дървото лъскава червена драконова играчка, която се завихри с блестяща буря в нея.
– Да, разбира се. Понякога. Може би. – Погледнах го и открих, че се усмихва, а устата ми се сви в ъгъла. Глупак.
Бях си помислил, че Гейбриъл е приключил с мен в момента, в който получих това, което исках от него, и предположих, че не иска повече да му досаждам. Бях се почувствал гадно, когато спрях да се качвам на покрива, но аз не се занимавах с приятели, а и какво бяхме, ако не бяхме това?
Дали щеше да е най-лошото нещо на света, ако понякога се срещах с него? Не беше като да е Оскура и нямаше реална причина лунарите да поставят под съмнение лоялността ми само защото от време на време прекарвах време с една харпия. Ако ме попитат за това, можех просто да кажа, че се опитвам да го вербувам, като се има предвид, че той е един мощен задник на фея. Да, просто ще го направя, ако някой наднича в проклетите ми дела. Това не е никаква голяма шибана работа. Няма нужда да го премислям. Не е като да започнем да преспиваме и да се бием с възглавници, по дяволите.
– Никакви заглушителни мехурчета! – Изкрещя Леон, когато осъзна какво правим, и пламъци пронизаха задната част на врата ми, докато ме изгаряше с огнената си магия, по дяволите. Гейбриъл изкрещя в същото време и ние се завъртяхме, като и двамата се втренчихме в него. – Пусни го, или ще кажа на Елис да не идва – предупреди Леон и споделих с Гейбриъл поглед, който казваше, че иска да изкорми Лъва също толкова, колкото и аз в този момент. Но също така нямаше да видим Елис, а цялата тази глупост беше заради нея, така че не си струваше да рискуваме.
Пуснах балона с въздишка, а Леон се усмихна одобрително, докато продължавахме да работим по дървото. Когато най-накрая беше готово, Леон се придвижи напред с нещо в ръце и аз се намръщих, докато разглеждах златната звезда, която държеше, със снимки на лицата ни, залепени на всяка точка на звездата, с Елис на върха. Откъде, по дяволите, изобщо беше взел тази моя снимка? Изглеждаше откровена, сякаш си я е направил сам, когато не съм го гледал в училище.
– Ти си шибан психопат – казах на Леон, докато той се протягаше и я поставяше на върха на дървото.
– Казва змията-убиец, която вероятно има повече трупове в задния си двор, отколкото някои от затворниците в затвора Даркмор – подхвърли ми Данте.
Изсмях му се, оголвайки зъби.
– Убивам, за да защитя бандата си.
– А аз убивам, за да защитя семейството си – отвърна той и вдигна брадичка.
– Нека не говорим за това, за което всички убиваме – каза Леон леко. – Сигурен съм, че Гейбриъл би убил, за да защити палатката си на покрива, а аз бих убил, за да защитя един сандвич, така че всички сме способни на убийство за разумни неща. Но има едно нещо, за което определено всички бихме убили, и мисля, че знаете какво е то. – Той погледна между нас, сякаш подканваше към отговор тригодишни деца. – Някой?
Ръцете ми се свиха в свити юмруци, а върху езика ми капна отрова. Толкова ми е писнало от тези глупости.
– Отговорът беше Елис, всички вие се провалихте на този тест – каза Леон с намръщена физиономия.
– Знаем, идиот. – Данте бутна Леон и кракът му се закачи за жицата за лампичките на коледната елха, което го прати да падне към мен, а аз го хванах инстинктивно, преди да успея да се спра. Избутах го обратно на крака и той ми се усмихна, сякаш бях издържал поредния му проклет тест.
Отдалечих се от тях, съскайки между зъбите си.
– Ти не само убиваш заради семейството, Ад, но и измъчваш заради него. Може и да съм чудовище, но чия е вината за това? Твоята леля ме е направила такъв, така че и ти ли вдигаш гордо брадичка заради това? Помага ли ти да спиш по-добре през нощта, като знаеш, че врагът ти е изкован с кръв от един от твоите?
– Не знаех за Мариела, нямах представа, че тя те е взела – изръмжа Данте. Бях го чувал и преди и ми беше писнало от лъжите му. Той караше гнева да разкъсва сърцевината ми и ме болеше да се преместя, стига да можех да достигна спящата змия в мен.
– Поне имай топките да си признаеш това, което си направил ти и семейството ти – изплюх се аз, а Леон и Гейбриъл си поделиха загрижени погледи, докато обмисляха да се намесят, но майната му.
– Каква полза ще имам от това да лъжа? – Изръмжа Данте. – Опитах се с теб, с всички вас, но ти трябваше да прецакаш всичко. Беше прекалено ядосан, за да помислиш дори за мирно споразумение. Когато избяга от Мариела, ако просто беше приел, че нямам нищо общо с това…
– Мирен договор? – Изплюх се, като го прекъснах. – Каква шибана мирна сделка?
– Същата, която баща ти се опита да сключи с мен – изръмжа Данте, карайки съзнанието ми да избухне в още по-голяма ярост от това, че спомена единствения добър човек, който имах преди Елис. – Веспър Драконис даде живота си за тази сделка, а ти я хвърли обратно в лицето му. Аз поне уважавам желанията на моята фамилия. Никога не бих поругал името на баща си, както ти направи.
– За какво, по дяволите, говориш? – Изръмжах и той се успокои, а напрежението в стаята нарастваше и разцепваше въздуха.
Леон отвори устни, за да проговори, и Гейбриъл сложи ръка на устата му, за да го спре.
– Не казвай нито дума, това е важно – каза той с онова оцъклено изражение, което получаваше, когато му подаряваха видение от звездите.
Намръщих се на Данте, очаквайки да видя какви глупости ще изрече сега, но в главата ми прозвучаха думите на Мариела, тези, които тя беше изрекла точно преди смъртта си. Никога няма да има друг шанс за мир. Дали тя знаеше нещо, което аз не знаех?
– Ти не знаеш? – Намръщи се Инферно. – Не прочете ли писмото, което ти изпратих, след като се върна у дома от Мариела?
– Не знам. Никога не съм получавал никакво писмо – изръмжах, търсейки истината в очите му. Какви ли шибани глупости се опитваше да вплете в главата ми сега?
Лицето на Данте пребледня и в очите му се появи разбиране.
– Майната му. – Той започна да се разхожда, като бъркаше с ръка в косата си, а аз го гледах объркано.
– Какво пропускам тук? – Поисках и той преглътна силно, преди да тръгне към мен, протягайки ръка.
– Обещавам да ти кажа истината по най-добрия възможен начин, серпенте – каза той с нисък и сериозен тон, който ме накара да настръхна.
Замълчах, челюстта ми се закова, докато се взирах в протегнатата към мен ръка на моя враг. Претеглих вариантите и не виждах недостатък в това, дори сделката да беше нарушена, щеше да пострада само Инферно. А аз щях да го усетя в момента, в който той излъже. Колкото и да не ми харесваше да съм в положението да сключвам звездна сделка с него, можех да кажа, че има нещо, което той знае и което наистина трябва да чуя. И нямаше как да ме държи в неведение.
Плъзнах ръката си в неговата и я стиснах здраво, а между нас се разнесе плясък на магия, когато сделката беше сключена. Бързо отдръпнах ръката си и се отдръпнах, намръщен към него, когато усетих, че другите двама ни наблюдават.
– След като баща ти уби моя, аз се издигнах до позицията на Алфа – каза Данте мрачно. – Не бях Пробуден, но имах своя Орден и дарбите ми на буревестник бяха достатъчни, за да се издигна до позицията Алфа, за която явно бях роден. Бяхме загубили толкова много хора заради лунарите и болката от смъртта на баща ми все още беше прясна за мен. Исках борбата да приключи. Знаех, че ще продължи вечно, ако не направя нещо, за тази безкрайна борба. Баща ми сам го беше казал, че също е искал мир, че е мечтал за него, но никога не е вярвал, че може да се постигне. Затова се заклех да опитам заради него.
– Значи сте отвличали невинни жени и деца от Братството? – Изръмжах, спомняйки си онзи ден, последния път, когато видях баща си. Как ме беше погледнал, сякаш знаеше, че това е последният му шанс да ме погледне в очите и да разроши косата ми по онзи начин, по който винаги го правеше.
– Трябваше да привлека вниманието на Веспър – изръмжа Данте. – Това беше единственият начин да го накарам да говори с мен на четири очи. Когато дойде сам като жертва, за да спаси народа си, разбрах, че в него има нещо добро въпреки онова, което ми беше отнел. – Данте направи пауза и тежестта на думите му накара гръбнака ми да настръхне неспокойно. – Казах му какво искам, че войната в Алестрия между двете банди никога няма да приключи, ако не стигнем до споразумение. Оскура нямаше да се успокои, докато не си плати за това, че е отнел баща ми от света. Трябваше да спрем безкрайния кръг от кръвопролития. Трябваше да намерим начин да го прекратим завинаги. Така че…
– И какво? – Изръмжах, когато Данте сведе поглед, а Леон и Гейбриъл го гледаха така, сякаш и те не бяха чували тази история преди.
– Баща ти даде звезден обет с мен – каза той сериозно и гърлото ми се стегна, температурата ми се покачи, тъй като инстинктите ми казваха да откажа тази информация, но как можеше да лъже? Щях да разбера, ако го беше направил. – Той каза, че ще даде живота си за каузата, ще бъде последната пешка, която ще падне във войната, за да успокои Оскура, а в замяна аз обещах, че ще протегна маслинова клонка към лунарите, че ще бъдат прокарани линии по града, така че ние да управляваме половината от него, а лунарите – другата. Щяхме да провеждаме ежемесечни срещи, за да гарантираме, че градът се управлява според стандартите и на двете ни банди. Веспър каза, че Скарлет вече много пъти е казвала, че това е, което иска. А аз го уверих, че също искам това. Да сключим мир преди всичко останало. Така че сключихме звездна връзка, въпреки че не бях Пробуден, така че не можех да бъда наистина отговорен пред звездите. Но предполагам, че той все пак се е доверил на думите ми, защото след това… сам отне живота си.
Отстъпих крачка назад, а сърцето ми се блъскаше силно в гръдния ми кош, докато го гледах, приемайки тази истина, която беше скрита от мен. Това знание, което промени всичко. Баща ми искаше да сложи край на войните между бандите. Говореше за това, докато бях малък, но в него имаше и ярост, която според мен никога нямаше да отстъпи място на мира, особено след смъртта на майка ми. Това беше нейната мечта – да живеем в хармония, някъде, където можем да бъдем щастливи, някъде, където не е нужно да се борим за всичко, което имаме, където не е нужно да се жертваме, да проливаме кръв и да вземаме решения, които ни разбиват и ни превръщат в чудовища всеки ден.
– Скарлет трябваше да бъде моята точка за контакт, тя беше информирана за всичко, което се случи, когато срещнах Веспър, но никога не можех да се свържа с нея. Беше ѝ казано как ще стане, трябваше да започне да подготвя всичко за новата сделка. Оскурите бяха готови да сключат мир, да разделят Алестрия и да се погрижат да няма повече кръвопролития между нашите хора. Но тогава… шибаната Мариела и Феликс имаха други планове. Те се погрижиха мирът никога да не бъде спазен, като направиха така, че да изглежда, че моите хора са те убили. Но, разбира се, аз не знаех нищо от това тогава. И никога нямаше да се съглася, ако знаех. Нямах представа какво се е случило с теб, нямаше никакъв смисъл. Чак наскоро разбрах, че Феликс от години е изпълнявал личната си мисия да всява смут сред народа ни. И на всичкото отгоре, след като ти изчезна, лунарите се бореха по-усилено от всякога да ни унищожат, наричаха ни предатели и лъжци и разпространяваха слухове, че аз съм организирал всичко това, за да убия последните от рода Драконис, последните василиски в града. Най-силните им членове.
Не можах да опровергая думите му, защото звездната сделка между нас беше вярна. Щях да го почувствам, ако тя беше нарушена, и най-сетне трябваше да приема, че Инферно наистина никога не е знаел за това, че Мариела ме е взела. Но тежестта на тази истина беше като железен прът върху раменете ми. Имах толкова много вина и омраза в себе си и без него, към когото да ги насоча, не знаех къде да ги насоча сега, когато Мариела беше мъртва.
– Когато ти избяга и новината за стореното от Мариела стигна до мен, бях бесен – изръмжа Данте, а в очите му се завихри адски огън. – Изгоних я, защото знаех, че за един вълк да бъде откъснат от глутницата си е по-мъчителна болка, отколкото смъртта би могла да бъде за нея. Но когато за първи път видях белезите ти, се зачудих дали това е било правилното решение. Стана ми лошо, Райдър – каза той искрено, притискайки с ръка корема си. – Никога няма да забравя деня, в който станах свидетел на това, което тя ти беше направила. И нито веднъж не съм очаквал от теб нещо по-малко от омраза в замяна на това. Но като знам, че си мислиш, че съм подтикнал Мариела да направи това, враг или не, това ме преследва.
Стиснах челюстта си, отвърнах поглед от него, докато гърдите ми се стягаха болезнено и магическите ми запаси леко набъбваха. Не исках съжаление. Не исках нищо от Инферно. Нищо, освен истината, цялата, всяко едно парче от пъзела, който ми липсваше през всичките тези години, за да мога да изчисля следващия си ход.
– Спомена за друга мирна сделка – промълвих аз.
– Изпратих ти писмо, след като те откриха. Предложих онова, което бях обещал на баща ти, но когато получих тялото на пратеника обратно на десет парчета със стиснато между зъбите му писмо, предположих, че си твърде ядосан от стореното от Мариела, за да го обмислиш. Лунарите отвърнаха жестоко за изтезанията, които получи, и шансът за мир беше изчезнал. – Данте прокара ръка по тила си, веждите му се сключиха плътно.
Паднах на дивана, като прокарах длан по лицето си, докато се опитвах да възприема това. Нищо не беше такова, каквото изглеждаше. И не знаех какво да правя по въпроса.
Изведнъж ми хрумна мисъл, която накара гърдите ми да се свият.
– Къде изпрати това писмо? – Изсъсках опасно.
– В щабквартирата ви. Ръждясалият гвоздей – каза Данте и по езика ми капна киселина, острият вкус се търкулна в гърлото ми, когато разбрах, че някой там ме е предал. Някой в редиците ми беше прочел това писмо и не ми го беше предал. Бяха се отказали от всякакъв шанс да открия тази истина, бяха се отказали от всякакъв шанс за мир. И подозирах, че Скарлет Тайд е в най-добрата позиция да го направи. Но тя не беше единствената, която можеше да се сдобие с него, така че не можех просто да вляза там и да поискам истината. Трябваше да изиграя това добре. Трябваше да изчакам с времето си и да отсея плевелите от цветята.
– Знам кой може да ми помогне да разбера кой те е предал, Райдър – мрачно каза Гейбриъл и аз погледнах към него с надежда, докато той примигваше с очи, срещу каквото видение току-що му бяха показали звездите. – Приятелят ми е циклоп и най-добрият частен детектив в града. Доверявам му живота си. Ако искаш да разбереш истината, той може да я получи.
Изправих се и кимнах твърдо в знак на съгласие, без да съм сигурен как да се чувствам сега по отношение на всичко това. Не съм сигурен кого да обвинявам и кого да мразя. Част от мен искаше да благодари на Инферно, но гордостта ми не ми позволяваше да го направя, затова вместо това му измърморих нещо неразбираемо и грабнах палтото от куката до вратата. Облякох го, преди да изляза от хижата на мразовития въздух, тъй като имах нужда да остана насаме с мислите си за известно време.
Единственото нещо, което продължаваше да се върти в главата ми, беше фактът, че Данте беше сключил сделка с баща ми, бяха сложили ръцете си една в друга и се бяха заклели в обещание за по-добро бъдеще.
Мариела ме беше превърнала във враг на Данте толкова старателно, колкото и звездите. Самата тя го беше казала – беше ме превърнала в чудовище. Но ако бяхме обречени на вечен сблъсък, щяха ли нещата да са различни, ако все пак бях получил онова писмо? Щях ли да взема решението да сложа край на омразата ни? И ако бях изковал обет за мир между нас… дали звездите щяха да сложат край на безкрайното ни и мъчително отвращение един към друг? Или всичко това беше тяхно дело? Да гарантират, че омразата ни ще продължи да живее, както е предопределено за астралните противници, докато един от нас не падне от ръката на другия…

Назад към част 29                                                         Напред към част 31

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!