***
На следващата сутрин се събудих и го чух да свири, докато се суетеше около приготвянето на закуската. Един ден щеше да направи някоя жена щастлива с това колко домашен беше. Няколко минути останах в леглото и се борих с неизбежните сравнения.
В графата „плюсове“ той беше много по-добър от Дани, този безполезен кретен. От друга страна, от двата пъти снощи бях получила толкова удовлетворение, колкото от един добър джин с тоник. Все пак се бях събудила посред нощ с топла форма до мен, която не беше само котката. Оргазмите не бяха всичко. В края на краищата можех да ги изпитам и сама.
– Закуската е готова, Кристин – извика той. – Слез долу, преди да е изтинала.
Часовникът показваше девет сутринта. Никога не се събуждах толкова рано, ако можех да избирам. Какъв садист трябва да е той. Насочих се направо към банята и бях заета, когато телефонът иззвъня. Никой не ми се обаждаше в този час, освен ако нямаше проблеми. Какво става?
– Ноа, донеси ми телефона! – Изкрещях.
Той отговори и го чух да казва на обаждащия се да изчака. След като излязох от банята, грабнах телефона до леглото. – Ноа, затвори слушалката. Имам го.
Тонът ми беше рязък и той се подчини без коментар. На другата линия имаше секунда мълчание, а след това се чу гласът на Тейт.
– Затворил ли е?
– Да. Какво не е наред?
– Какво прави той там толкова рано, Кат? – В думите му се долавяше острота.
– Нали ми се обади по някаква причина? Или майка ми си подаде оставката и ти я пое? – Тейт беше единственият човек, който не изглеждаше доволен от Ноа, макар че го беше срещал само два пъти.
– Да, обадих се по някаква причина. Трябва да тръгнем точно сега. Дон се обажда и на Хуан и Дейв. Аз вече съм на път към дома ти, ще бъда там след пет минути.
Тейт живееше наблизо, а моята къща беше на пътя му към комплекса, но все пак това ме дразнеше. Ноа се забави на вратата и лицето му падна, когато видя изражението ми. Беше онова, което той вече добре познаваше, онова, което казваше, че си тръгвам.
– Добре. – Свърших, без да се сбогувам, и започнах да си стягам дрехите.
– Тръгваш нали. – Това беше констатация и аз го стрелнах с поглед.
– Ноа, това е частта, в която ти напомням, че не живея обикновен живот. Ако не можеш да се справиш с това, позволи ми отново да ви кажа, че трябва да преосмислиш дали да се срещаш с мен. Повярвай ми, ще те разбера.
Той излезе напред, докато аз сядах на пода, за да си обуя ботушите.
– Как можеш да си помислиш, че просто ще си тръгна от теб след снощи? Не искам да те притискам или да действам прекалено бързо, но мисля, че съм влюбен в теб.
О, не, не, не.
– Ноа, моля те… Казах ти, че не постъпвам нормално. – Ботушите ми бяха обути, както и дрехите ми. Наплисках лицето си с вода и започнах да си мия зъбите.
– Знам какво си ми казала. Да, напомням си за това всеки път, когато съм с теб. Но не ми пука. Кристин, какво изпитваш към мен? Това просто… случайно ли е за теб?
Той изглеждаше толкова уязвим с разрошената си черна коса и молещите си сиво-сини очи. Чувствах се като подметка, че го използвам, за да облекча безрадостното си съществуване. Рязкото почукване на вратата ме спаси от отговор. Подминах Ноа и се спуснах по стълбите, за да отворя.
– Ще поговорим по-късно – подхвърлих през рамо. – Можеш да останеш тук, колкото време искаш. Само натисни долното копче, когато си тръгваш, и настрой алармата. Аз трябва да тръгвам.
Тейт положително ме зяпна, когато отворих вратата. Индиговият му поглед обхвана ризата на Ноа, която лежеше на килима, панталоните му, които се опираха на парапета, и накрая самия Ноа, облечен само с боксерки.
– Съжалявам, че прекъсвам – каза той саркастично.
Погледнах го с опасен поглед на изумрудена светлина в очите си като предупреждение.
– Ще ти се обадя по-късно, Ноа – казах и си тръгнах, без да поглеждам назад.
Тейт се нахвърли към мен веднага щом вратата на колата се затвори.
– Мислех, че каза, че нямаш сериозни намерения към него?
– Остави го, Тейт. Знаеш ли какво се случва? Защо Дон не ми се обади първо? – Това ме подразни, защото аз бях лидерът на тази група от борци с изроди и бях заслужила мястото си в йерархията.
Той изхърка.
– Искаше да ме попита за мнението ми относно ситуацията, преди да говори с теб. Снощи в Охайо имаше няколко убийства. Доста нагледни, без да са правени опити да се скрият телата. Всъщност може да се каже, че са били изложени на показ.
– Какво толкова необичайно има в това? – Не сме обикаляли със самолет на всяко неприятно местопрестъпление в страната, иначе никога нямаше да успеем да обхванем всички.
– Ще оставя Дон да те запознае с останалото. Моята работа беше да те взема. Радвам се, че първо се обадих. Ако просто бях използвал ключа си, можеше да вляза при вас двамата.
Той имаше ключ само в случай на преждевременната ми смърт, но все пак.
– Откога щеше да нахлуеш, без да почукаш? Боже, Тейт, ако не знаех по-добре, щях да кажа, че звучиш ревниво.
Охраната ни махна през портите на комплекса. Тейт и аз бяхме толкова често срещана гледка, че вече дори не се налагаше да показваме документи за самоличност. И двамата познавахме почти всички охранители по име, ранг и серийни номера.
– Може би не знаеш толкова много, колкото си мислиш – отвърна той.
[Допълнителна бележка на автора: За да ви спестя четенето на голяма част от публикуваната версия, изрязах главите, в които Кат и екипът и откриват, че не Боунс я е примамил обратно в Охайо, а вампирски наемен убиец на име Лазар. По време на битка Лазар убива Дейв, а Кат се обвинява, че не е убила Лазар, когато е имала възможност. Тя се завръща от пътуването огорчена и с чувство за вина, а Дон я принуждава да си вземе отпуск, за да се възстанови. Оттук започва следващата изтрита сцена.]
Ноа ми се обаждаше всеки ден. Не му се обаждах. Единствените двама души, с които разговарях извън работата, бяха Денис и майка ми. Денис се беше срещала с Дейв на няколко пъти и веднъж дори се бях замислила да ги сватосам. Тя отказа, заявявайки, че не би могла да се справи със стреса да бъде с човек, който рискува живота си всеки път, когато отива на работа. Тъй като той вече беше мъртъв, се радвах, че не са заедно. Поне не бях допринесъл и за нейното нещастие. Когато и казах, че е починал, спестявайки всякакви други подробности, тя се обърна и тръгна към кухнята. Донесе бутилка първокласен джин и ме държеше за ръка, докато я допивах. Денис беше истинска приятелка, която нямаше нужда да настоява за повече от това, което бях готова да и кажа. В крайна сметка не бях разкрила нищо повече от смъртта му. По-добре за нея да не знае подробности. Подробностите можеха само да я застрашат, а тя и без това знаеше твърде много.
Четвъртата нощ след смъртта на Дейв се почука на вратата. Беше след десет вечерта и единствената ми компания бяха котката и половонка Häagen-Dazs. Денис беше излязла на среща, а майка ми беше по-скоро вредна, отколкото полезна. Тя никога не искаше да чуе за трудностите на работата ми, задоволяваше се да знае, че се връщам жива, а вампирите – не. В това отношение беше лесно да и се угоди.
Имаше само трима души, които идваха, без да се обадят: Тейт, Хуан или Ноа. Ноа беше непланираният ми посетител и стоеше отвън на предната веранда под светлината на вратата. Не го бях виждала от близо седмица и не ми липсваше. Всъщност, едва ли съм му отделяла внимание. Депресията ме беше превърнала в егоистично чудовище. Бих продала душата си за една нощ безсмислено блаженство в бледите, изваяни ръце, които бяха единственият ми източник на утеха.
Осъждането, което изпитвах заради смъртта на Дейв, се изчерпваше дори със смайващото знание, че Боунс наистина е изгубен за мен. Някак си си го представях все още в тази пещера, чакащ там, ако някога реша да се върна. Нелогично, ирационално и неправилно, както се оказа. Той отдавна си беше отишъл. Ароматът му за подобрения ми нос беше толкова слаб, че почти не съществуваше. Боунс не бяха идвал там от години. И все пак мъничкият полъх, който се задържаше в спалнята с унищожения матрак, беше достатъчен, за да ме изравни емоционално. Може би щях да избягам достатъчно бързо, за да спася Дейв от Лаза, ако се бях концентрирала повече. Така или иначе, вината беше моя. Без значение какво казваше Дон.
– Мога ли да вляза? – Той се намести на краката си и ме погледна изпитателно.
Нямаше причина да не искам да го направи. Беше мил, нежен, искрен, внимателен и красив. Това, разбира се, означаваше, че не изпитвам нищо към него извън доброжелателната обич, която изпитвах към Тейт и Хуан. Всъщност по-малко от това. С тях ме свързваше по-дълбоката връзка на редовното посрещане на смъртта заедно и съпътстващото я чувство за отговорност. Ной нямаше нито една от тези връзки с мен. В момента обаче той ми предлагаше нещо, което те не можеха.
Бягство. При него нямаше реалност. Нямаше смърт, нямаше вампири, нямаше призраци, нямаше погребани тела на близки приятели, които са ми се доверили да ги защитя. Можех да бъда Кристин, изследователката и анализаторката на терен, която беше напълно човек и просто работеше в странни часове.
– Влез.
Топящите се ръце се хващат за всичко, а Ноа беше последната ми глътка кислород, преди да направя този смъртоносен скок. Затворих вратата след него и не се възпротивих, когато той ме взе в прегръдките си.
– Преосмислих това, което ти казах преди, Кристин. Не мисля, че те обичам. Знам, че те обичам. Не ме интересува дали това се случва прекалено бързо, цяла седмица бях полудял без теб. Можеш да ме изхвърлиш след това, ако искаш, но аз все пак ще го кажа. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб, без значение колко пъти работата ти ще ни прекъсне. Ожени се за мен, Кристин. Не е нужно да казваш нищо сега, но ми дай шанс да докажа, че мога да те направя щастлива.
Главата ми се завъртя от мисли, които бяха твърде мимолетни, за да се придържам към тях. Над всички тях се носеше едно предупреждение: Не го прави. Кръвта на Дейв плисна по ръцете ми, докато се опитвах да спра потока… Не го прави. … Последните думи на Боунс към мен.
„Не се притеснявай, любима, ще се върна, преди да се усетиш.“ … Не го прави. … Старата ми къща, покрита с нови части от тялото… Не го прави. … Лицето на майка ми, когато ме нарече курва, защото съм спала с вампир… Не го прави. … Усмивката на Дон, когато ме принуди да работя за него… Не го прави. … Надгробната плоча, която бях зърнала, преди да напусна Охайо, с гравирано име Катрин Кроуфийлд и дата отпреди шест години…
– Да, Ноа. Ще се омъжа за теб.
***
– Ти какво?
Гласът на Дон беше почти комичен в своята недоверчивост. Той беше второто ми обаждане след майка ми. Тя се беше разплакала от щастие.
Повторих изречението бавно и ясно.
– Сгодих се за Ноа и заминах за Ниагарския водопад, за да отпразнувам това.
Нищо друго освен мълчание, докато той усвояваше новината. Можех да си представя как дърпа лудо веждата си.
– Разбирам – отвърна той накрая. – Предполагам, че те поздравявам, въпреки че си приела съвета ми да започнеш да живееш малко по-буквално, нали?
Задник.
– Винаги ми казваш да внимавам, Дон.
Още една пауза.
– Сигурна ли си в това?
– Ще кажа на Ноа, че си поднесъл поздравленията си – прекъснах го, след което затворих слушалката. За първи път ми беше по-приятно да говоря с майка ми. Това беше страшно.
– Това шефът ти ли беше? – Попита Ноа с внимателен тон.
Наведох се назад.
– Да, той беше.
– Ще го видя ли някога? – Отново прозвуча така, сякаш подбираше думите си.
– Не и ако имаш късмет – промърморих и се обърнах, за да го целуна.
Сексът с Ноа все още не ме вълнуваше, но той не знаеше това. Казах си, че някой ден може да почувствам Ноа в себе си и да не ми се иска да е някой друг. Колко лесно идваха лъжите.
След убийството на Дейв бях развила чист механизъм за самозащита. Не мислех за нищо. Реагирам сляпо. Майната му на последствията. Щяхме да видим как работи. Ной със сигурност не се оплакваше. Беше твърде зает да стене и да извива гръб.
Погледнах го надолу и знаех, че не трябва да се притеснявам, че очите ми ще променят цвета си. Вампирската ми природа не се беше проявила нито веднъж. Виждате ли, имаше някои предимства в това да не бъда задоволена от новия си годеник. Просто трябваше да погледна откъм светлата страна.
***
Тридесет минути по-късно телефонът в хотелската стая иззвъня. Отговорих аз, което беше добре, тъй като първите думи на Тейт бяха:
– Ти луда ли си?
– Не отне много време на Дон да проследи обаждането, а? – Не съм изненадана, че се е помъчил да открие в кой хотел съм.
– Ти не го обичаш – продължи Тейт, сякаш не бях говорила. – Ти дори не го познаваш! Съмнявам се, че знаеш дори второто му шибано име. А той със сигурност не те познава. Щеше да се изсере, ако познаваше истинската ти същност. Слушай, всички сме разстроени заради Дейв, но мислиш ли, че Дейв би искал да отидеш и да направиш нещо толкова глупаво, като да се сгодиш за някакъв тъпак, който не би познал опасния край на пистолета, ако му го пъхнат…
Затворих. Добре, може би това беше прибързано, но щях да го доведа докрай. В края на краищата, това не можеше да бъде най-лошата грешка, която някога съм правила. Животът ми беше славна равносметка на едно лошо решение след друго и обикновено тези решения завършваха с нечия смърт, като например на баба ми и дядо ми. Или Дейв. Какво беше един бърз годеж в сравнение с това?
До мен Ноа започна да се вълнува. Сексът беше като успокоително за него. Не знаех дали да бъда поласкана, или обидена. Тъй като се опитвах да мисля позитивно, избрах поласкана.
– Кой беше това? Телефонът ли звънна? – Попита ме сънливо той.
– Само Тейт, пожела ни всичко най-добро. – Колко лесно дойдоха лъжите.
Ноа ме целуна и стана от леглото, като се отправи към банята. Минути по-късно душът се включи и го чух да подсвирква, докато влизаше вътре. Грабнах една възглавница и я прегърнах до себе си. Моля се, молех се, моля се, дано съм постъпила правилно, като съм се съгласила да се омъжа за него.
– Обичам ви, бъдеща госпожо Роуз – извика Ноа.
– Аз също ви обичам, господин Роуз – отговорих веднага.
Колко лесно идваха лъжите.
Назад към част 21 Напред към част 23