***
Тази вечер Дариус излъчваше опасност, която накара кожата ми да настръхне отвсякъде. Винаги усещах настроенията на приятелите си, дали искат да се гушкат, дали имат нужда от моята прегръдка, или просто не е време за гушкане. Но настроението, което винаги ме разгорещяваше най-много, беше това – животните в нас надничаха от очите ни, а атмосферата се тресеше от напрежение. Звездите се обръщаха на наша страна, забавлявайки се какъв хаос щяхме да предизвикаме тази вечер, а ние никога не ги разочаровахме.
Дариус се свлече в креслото до камината и пламъците зашумяха на гърба му, стихията му ги овладя и изпрати топлина, която пламна в пространството. Той остана в сянка, очертан от силуета на пламъците на гърба си, и за секунда имаше вид на баща си – очите му се свиха, а наклонът на устата му се изкриви от жестокост. От гърлото ми се изтръгна хлипане и аз се надигнах към Кейлъб, без да харесвам усещането за Лайънъл Акрукс тук, в нашето свещено пространство. Дариус рядко беше мек с когото и да било, но ако го правеше, то беше с нас. И това беше истината за моя приятел, а не тази, оформена от ръцете на баща му. Обичах да си играя с властта също като останалите наследници, но не исках да бъдем копия на родителите си. Исках все още да сме ние, когато заемем местата си в Съвета, но понякога ме плашеше колко лесно можех да се превърна в свирепо и безсърдечно същество. Къде спираха игрите и започваше жестокостта? Всичко това сякаш се сливаше толкова лесно, особено сега, когато бяхме на място, където ежедневно ни насърчаваха да прегърнем вътрешните си феи, да смазваме по-малките, да се издигаме, както сме родени да се издигнем.
Избутах притесненията си надолу в мястото в гърдите си, което никога не поглеждах, затворих ги и изправих гръбнака си, докато се изправях срещу мрака в приятеля ми с мрака в мен. Отначало го носех като пелерина, която лесно се разкопчаваше и сгъваше, когато имах нужда, но все повече и повече го усещах като втора кожа, привързана към плътта ми, която никога нямаше да се пусне. Между тези четири стени все още можех да я отлепя, но беше твърде лесно да не го правя. Проблемът с тъмнината беше, че тя имаше вкус на възторг и свобода. А аз, по дяволите, исках да бъда свободен.
– Те ще бъдат долу в „Блестящите извори“ – обясни Дариус. – Грус се опитва да вербува за някакво тъжно малко общество, което активно ще ни се противопоставя.
Макс се засмя, прокара палец по бирата си и накара течността да изплува от нея право в устата му с докосване на водната си магия.
– Това момиче ме дразни до болка. Не мога да повярвам, че Орион я е включил в отбора по питбол. Знаеш ли какво ми каза вчера в Кардинална магия? Че не бих могъл да разкарам дори едно глухарче, ако цъфне под фиданката ми и ми каже къде да го сложа. Какво, по дяволите, означава това? – Потърка кокалчетата на пръстите си по брадичката Макс.
– Да, тя е луда, човече – съгласих се аз.
– Мога да оправя глухарче – промърмори Макс, явно все още вцепенен от това, което му беше казал Грус, докато се мръщеше на бирата си.
– Просто не и обръщай внимание – каза Кал, сви рамене и преметна ръка през облегалката зад мен, като разтвори широко крака и изглеждаше така, сякаш не му пука за нищо на света. Неговият подход винаги беше най-хладнокръвният път, който можеше да избере. Не беше толкова склонен да бъде активен козел, освен ако възможността не беше точно под носа му, тогава не можеше да устои. Макар да се кълна, че обичаше повече да го гледа, отколкото да го прави, извитата му малка усмивка винаги ме следваше, когато избирах първокурсник, с когото да си играя.
– О, като че ли е толкова лесно – подхвърли му Макс. – Тя е навсякъде и е готова да тръгне и сама срещу нас. Нахвърлих около нея балон за заглушаване в класа по водна стихия, за да не мога да чуя речта и за „Покварата на Съвета на шарлатаните“, но вместо това тя просто започна да ми я имитира! – Дясното око на Макс започна да трепери и виждах, че това момиче наистина го е засегнало.
– Не се притеснявай, братко – казах аз и му се усмихнах широко. – Ще я смачкаме тази вечер и тя повече няма да те притеснява.
Макс ми се усмихна в знак на благодарност, макар да виждах, че мислите му все още се въртят около Грус. Ебати роялистите. На този етап те бяха на практика секта, само няколко самотни пари, които все още се придържаха към старите идеали и се преструваха, че нещата някога могат да се върнат към предишния си вид. Беше отвратително, ако питате мен. Дивия Крал беше преобърнал кралството ни и го беше прецакал в задника, без да има съгласие. Грус трябваше да е кукувица, ако искаше да възстанови този вид лидерство, макар че когато този аргумент беше подхвърлян на тези чудаци, те винаги твърдяха, че недостатъците на краля не отхвърлят доброто, което е направил в по-ранните си години, или доброто, което кралските особи са направили векове преди него. Но това, което забравяха да вземат предвид, беше, че Небесният съвет беше решението, което не позволяваше подобни провали да се повтарят. Дивия Крал бе загубил разсъдъка си и си го бе изкарал на Солария, но ако това се случеше с един член на Съвета, тогава имаше трима други, които да го държат под контрол и да го свалят, ако се наложи. Това беше равновесие, много по-добър начин да се защити народът на Солария, отколкото да се позволи на един крал на трона да решава всичко, независимо в какво настроение се намира. Може и да бях жаден за власт ебач, но се отнасях сериозно към бъдещето си. И когато седях в Съвета редом с братята си, знаех, че ще постъпим правилно за Солария, защото четиримата бяхме обвързани със задължения и цял живот бяхме обучавани да управляваме добре. Нямаше по-добри от нас, който да поведе кралството ни към величие, и аз вярвах в това от дъното на душата си. Защото ако не беше вярно, целият ми живот беше нищожен и можех просто да се хвърля в гигантския вулкан в Берувия и да приключа с него.
Дариус ни разказа още малко за плановете, които беше чул за партито на Грус, и аз започнах да се отпускам, когато потънахме в няколко бири и вместо това разговорът ни се насочи към леки истории от детството ни. Усещах как чернотата в гърдите ми отстъпва място на слънчеви лъчи, докато се смеех и подскачах нагоре-надолу на дивана.
– Спомняш ли си онзи път, когато решихме да избягаме? – Каза Кейлъб с широка усмивка на лицето си.
– О, звезди мои, бяхме на десет години, нали? – Макс се наведе напред на седалката, докато очите му блестяха от спомена.
– Беше точно след онази среща с родителите ни, на която ни внушиха „важността на това да бъдеш наследник“ – казах аз, като придадох дълбок глас на тези думи, имитирайки Лайънъл.
Дариус прокара ръка по лицето си.
– Майната му, бях забравил за това. Взех купчина от златото на баща си в раницата си.
– Щяхме да си проправим път на автостоп до Полярната столица – казах аз, а от гърлото ми се изтръгна смях.
– Да, само дето не успяхме да се сдобием със звезден прах. Дори Лайънъл не го е оставил да лежи наоколо – каза Кейлъб, като се засмя и отпи още от бирата си. – Спомняш ли си онази глупава синя шапка, която носеше, за да се опиташ да се „слееш“? – Кейлъб ме побутна и аз свих устни.
– Все още държа на тази шапка. Кой би очаквал един наследник да носи плоска шапка? – Наложих се и Макс изръмжа от смях.
– Изглеждаше като такъв тъпак – каза Макс през смях.
– Не можеш да говориш. Появи се в онзи голям тренчкот, който принадлежеше на баща ти – отвърнах му аз и смехът на Макс застина в гърлото му.
– Имаше около петдесет вълшебни джоба, в които можех да скрия гадости – защити се той, докато Дариус и Кейлъб си поделиха погледи, усмихвайки се глупаво.
– Беше четири пъти по-голям от теб – каза Кейлъб и аз се засмях, обичайки това, че сега се подигравахме на Макс, а не на мен.
– Той се влачеше по земята – изхриптя Дариус и от устните му се изля дим, докато се смееше, а Макс се отказа да се преструва, че това е била добра идея, смеейки се заедно с нас.
– Баща ми се побърка, когато ни настигна – изпъшка Дариус и в очите му се появи мрачен спомен, от който стомахът ми се сви. – Но все пак си заслужаваше. – Той отпи от бирата си, а усмивката му се върна на мястото си, докато преглъщаше, но сега в нея имаше нещо принудително.
– Майка ми накара всичките ми братя и сестри да се борят с мен за надмощие отново през онази седмица – въздъхнах аз. – И тя не искаше да ме излекува между битките, но излекува всички тях.
– Но ти все пак спечели. – Усмихна ми се Кейлъб и гърдите ми се издуха, когато кимнах в знак на съгласие с това, притискайки бирата си до неговата. Майка му току-що му беше казала да „отделя малко време, за да помисля върху бъдещето, което искам, което аз бях направил, като седнах до един прозорец, докато валеше дъжд, преди да реши, че все пак иска да бъде Наследник, и това беше.
Облегнах се назад, докато ме обземаше спокойствие, без да съм сигурен дали изобщо искам да излизам, за да прецакам партито на Грус. Просто исках да остана тук, заобиколен от най-добрите си приятели, където не ми се налагаше да се преструвам на някого или на нещо друго. Но ако Грус се опитваше да заеме някаква позиция срещу нас, знаех, че феята в мен нямаше да го остави. Трябваше да я смачкаме, преди да е набрала сила, както правехме с всяка опозиция, с която се сблъсквахме.
Назад към част 20 Напред към част 22