***
Скот държеше носител за кафе с две натъпкани в нея чаши. Той извади една от чашите и я сложи на бюрото пред нея.
– Бях наблизо и реших да се отбия, да ти донеса чаша кафе и да те поздравя за новата работа, Грейс.
Веждите ѝ се смръщиха, когато взе чашата с кафе и я помириса.
– О – каза тя.
– Не е отрова – подсмръкна Скот. Той извади другата чаша, след което хвърли празния носител за кафе в кошчето за боклук до бюрото ѝ.
Грейс отпи глътка от кафето си. Беше прекалено сладко, но тя все пак се усмихна и благодари на брат си.
– Беше мило от твоя страна, Скот. – Тя отпи отново и го погледна скептично, без да може да се освободи от усещането, че той има скрит мотив да се отбие при нея. – И така, какво те доведе в квартала?
Той снижи гласа си, облегна се на бюрото ѝ и ѝ се довери шепнешком:
– Има една жена, много известна адвокатка в района – иска да се срещне с мен, за да види дали съм подходящ за помощ при планирането на предстоящия годеж на дъщеря ѝ. Ако тя ме избере, това може да бъде истинско перо в моята шапка.
– Това е страхотно, Скот – каза му Грейс.
Тя се върна към компютъра си.
Той остана с дупето си, облегнато на ъгъла на бюрото ѝ, с кръстосани ръце, а чашата с кафе висеше несигурно в едната ръка. Скот огледа офиса.
– Наистина луксозно място – каза и той.
– Твърде заета съм, за да го оценя – отвърна тя, надявайки се, че той ще разбере намека.
Разбира се, той не го направи.
– И така – продължи Скот, – чувала ли си се напоследък с Лиъм Хюстън?
Грейс усети как замръзва при споменаването на името на Лиъм. Не искаше да чува името му, да мисли за него и със сигурност не искаше да го обсъжда във външния кабинет на Истън. Не и след неприятностите, в които се бе забъркала с Истън заради контактите си с Лиъм и как те са се отразили на работата ѝ.
– Не, не съм чувала нищо от него – каза тя, без да поглежда към брат си.
Беше на път да каже на Скот, че наистина трябва да се върне на работа, а след това планираше да сложи слушалките си обратно и да го игнорира. Той можеше да седи и да се преструва по цял ден, но тя нямаше да продължава да си играе с него.
Скот се изправи рязко, бръкна в колана си и извади навит на руло вестник, разгъна го и го плесна гръмко върху бюрото ѝ.
Грейс подскочи малко от плясъка, който вестникът направи, когато се удари в бюрото.
Тя се загледа неразбиращо във вестника.
Беше „Ню Йорк Хералд“.
Заглавието с удебелен шрифт гласеше:
„ДИНАСТИКА: СЛЕДВАЩОТО ПОКОЛЕНИЕ“
А под заглавието се четеше подзаглавие:
Внезапната смърт на матриарха и магнат Ан Хюстън оставя бъдещето на империята за недвижими имоти неясно.
Грейс прочете заглавието и след това погледна Скот.
– Не го разбирам, Скот. Трябва ли да знам нещо за тази статия?
– Ти ми каза, че не си чувала за Лиъм Хюстън – каза брат ѝ. Сега тонът му беше като киселина.
– Не съм. И това наистина не е твоя работа.
– О, не си ли? – Скот заби показалеца си в зърнестата черно-бяла снимка до статията.
На снимката Лиъм вървеше към болницата, а в ъгъла на снимката се виждаше Грейс – тя беше отчасти в сянка и лицето ѝ беше почти обърнато, но очевидно беше тя.
По някакъв начин папарак трябва да се е спотайвал наблизо и да е щракнал снимката, на която те влизат заедно в болницата предишния ден.
Грейс почувства прилив на страх и параноя, когато осъзна, че лицето ѝ е видяно от стотици хиляди читатели в по-голямата част на Ню Йорк.
– Добре – каза тя – наистина отидох в болницата с него, Скот.
– Току-що ме излъга в лицето – каза брат ѝ и поклати глава с отвращение. – Нямаш никакви угризения на съвестта – просто лъжеш, когато ти е изгодно.
– Скот, аз съм на работа…
– Знам – каза Скот, като се изказа с онзи сополив тон, който тя познаваше толкова добре. – И двамата знаем как си получила тази работа.
– Трябва да си тръгнеш. Сега. – Тя вдигна кафето, което ѝ беше донесъл, и го изхвърли в кошчето за боклук. – И не ми носи повече сутрешно кафе, само за да имаш повод да ми дадеш трета степен.
– Това кафе беше от сърце – каза той, взе вестника и собствената си чаша кафе, като я държеше извън обсега ѝ. – И аз имам пълното право да разобличавам лъжите ти – каза и Скот. – Твоето поведение засяга и мен, нали знаеш.
– Не, не засяга, Скот. Майката на Лиъм почина, така че вече не е нужно да се страхуваш, че ще те нападне.
– Мислиш, че това е причината? Мислиш, че затова съм дошъл тук?
– Не ме интересува за какво става въпрос. Ще живея живота си независимо от твоето мнение.
– Притеснявам се за теб, затова дойдох – продължи той. – Ти си наивна, Грейс, и нямаш никаква представа какво те очаква.
– Знам много повече, отколкото си мислиш – каза Грейс. – Сега трябва да си тръгваш. – Тя се обърна и погледна към вратата на кабинета на Истън, а гласът ѝ се сниши. – Ще си навлека неприятности, ако продължаваме да говорим за лични неща. Това е моята работа, Скот. Би трябвало да знаеш по-добре от всеки друг колко свещена е тя.
Скот се канеше да направи реплика, когато вратата на офиса се отвори и този път през вратата влезе жена.
Грейс знаеше, че я разпознава, но за част от секундата не беше сигурна коя е тя и съзнанието ѝ беше празно.
– Скот? – Каза жената.
– О, Кенеди – извика Скот, протегна ръце и я прегърна, прехласна се по нея, целуна я по бузата. Той се отдръпна назад. – Изглеждате великолепно, госпожо!
Кенеди се усмихна, но Грейс си помисли, че е точно обратното. Усмивката на Кенеди и очите ѝ изглеждаха напрегнати и тя изглеждаше някак остро уморена.
– Толкова ми е приятно да те видя, Скот. – Очите на Кенеди се стрелнаха към Грейс. – А ти си?
Грейс се изправи.
– Здравей, Кенеди. Аз съм новата изпълнителна асистентка на Истън, Грейс.
Очите на Кенеди се присвиха за миг, но след това тя протегна ръка и Грейс я пое и те се ръкуваха за кратко.
Грейс усети, че ръката на Кенеди е студена, лепкава и слаба, когато жената се отдръпна и погледна Грейс продължително.
– Познавам ли ви отнякъде? – Каза тя почти подозрително.
– Бях на сватбата ти – каза Грейс.
Очите на Кенеди отново се свиха.
– Не си спомням това.
– Тя е моя сестра – уточни Скот. – Тя ми помогна в деня, просто… знаеш – беше добра малка сестра и помагаше.
– О, разбира се. – Кенеди не изглеждаше да се успокоява от това обяснение. – А сега работиш за съпруга ми.
– Съвсем от скоро. Ред Джеймсън ме нае преди няколко дни.
Кенеди кимна, едната ѝ вежда се повдигна, сякаш сглобяваше парчетата от пъзела и откриваше, че липсват.
– Забавно е как се получават тези неща – каза бременната жена и устните ѝ леко потрепнаха. – Малките съвпадения стават много големи в ретроспекция, нали?
– По най-добрия начин – намеси се Скот и се усмихна. – Споменах ли, че с всеки изминал ден ставаш все по-красива?
– О, прекалено си любезен – каза Кенеди.
В този момент вратата на кабинета на Истън се отвори и той излезе.
– Струваше ми се, че чувам гласа ти – каза той и челото му се сбръчка, докато разглеждаше сцената. – Току-що приключих с конферентен разговор, скъпа. Отдавна ли си тук?
– О, изобщо не – каза му Кенеди. – Просто наваксвах със Скот. Помниш Скот, разбира се.
– Разбира се – каза Истън, сега още по-объркан. – И Скот е тук…
– Той е мой брат – каза Грейс, чувствайки се по-смешна от всякога.
– Аз съм неин брат – добави Скот, а бузите му бяха яркочервени.
Истън кимна.
– Разбира се. Е, това е чудесно.
Кенеди се взираше в съпруга си, поведението ѝ явно беше разстроено и тревожно.
– И тогава се запознах с новата ти асистентка, Грейс. Тя е много красива, мила и съм сигурна, че е много способна.
Истън преглътна и изглеждаше определено неловко.
– Ред я нае.
– Така ми казаха. Изглежда, че всички много държат да ми споменат тази точка. – Кенеди се засмя, а смехът ѝ предизвика ледени тръпки по гръбнака на Грейс.
Очите на Скот се разшириха, а бузите му станаха още по-червени.
– Е, трябва да тръгвам – каза Скот и се закашля. – Просто… нали знаеш… се отбих да поздравя сестра ми. – Той размаха хартията като неефективна пръчка и тръгна. – Много ми беше приятно да ви видя отново – каза той на Истън и Кенеди на излизане.
Назад към част 5 Напред към част 7