Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 11

***

В гърлото ми заседна въздишка, когато пред нас се появи белият облак на паяжината на душите и усетих как Диего ме достига отвътре.
Пръстите му се свиха около ръката ми, макар че не виждах никого там, но после присъствието му се приближи и гласът му отекна около мен, а аз усетих как и Тори се приближава към него.
– Време е да научите истината, amigas(приятелки).
Той ни дръпна в мрежата и аз се подготвих за това, което щеше да се случи, докато попадах дълбоко в миналото, въвлечена в отдавна изгубен спомен, когато очите ми се отвориха и по инстинкт разбрах чий е този спомен. Беше на Диего.
Държах малка синя играчка „Пегас“ между палеца и показалеца си, карайки я да лети пред мен, докато коленичех в калта около задната част на къщата си. Бях намерил играчката, изхвърлена на брега на реката в гората, и макар да знаех, че трябва да я дам на мама, знаех също, че тя ще я изхвърли, ако го направя. Тя мразеше всичко, свързано с феите, но аз тайно исках да знам повече за тях. Всичко за тях.
Чудех се за момчето, което е притежавало този малък Пегас, дали е знаело като какво ще се появи един ден. Какво ли щеше да е усещането, когато силата им се пробуди? Дали звездите са ги огрявали и са ги карали да се чувстват добре отвътре?
Мама не харесваше звездите. Казваше, че те проклинат нашия род и затова никога не сме имали много пари и храна. Стомахът ми къркореше с надеждата за храна, която можеше да не дойде тази вечер, но аз бях свикнал с това и докато гледах това малко синьо крилато конче пред очите си, не чувствах почти нищо, освен въображаемия живот, за който си мечтаех.
Какво ли щеше да е да летя?
Да имам стадо, а във вените ми да тече магия и да имаш дарове от звездите?
Дали звездите щяха да ме харесват, ако бях фея? Дали щях да мога да се разхождам по улиците на дневна светлина, вместо постоянно да се крия?
Изведнъж една силна ръка ме хвана за врата и ме издърпа на крака, а друга изтръгна малкия Пегас от пръстите ми. Хвърлиха ме към стената и аз се загледах в чичо ми Алехандро, който с отвращение се подсмихваше на играчката в ръката си, а пулсът ми се блъскаше яростно в ушите.
– Какво е това? – Изплю той, но аз не успях да отговоря, страхът ме накара да се задуша. – Отговори ми, Диего.
– С-само играчка – заекнах.
– Нима племенникът ми, който си играе в калта, мечтае да бъде фея? – Изсумтя той и аз поклатих глава няколко пъти, усещайки как всяка капка кръв в лицето ми се оттича.
Той цъкаше с език, след което остави огъня да разцъфне в дланта му и да обгради малкия Пегас, а нещо ме накара да се хвърля напред с вик, да го достигна и да изгоря върховете на пръстите си, докато се опитвах да го спася. Но Алехандро ме отблъсна с другата си ръка и видях как пегасът се превърна в синя каша, която той пусна на тревата със съскане.
– Бъди благодарен, че майка ти не те е намерила с него – каза той, приближи се и оправи яркочервения шал около врата си, докато ме разглеждаше внимателно, прокарвайки ръка по късите си тъмни къдрици. – На колко години си сега? На осем?
– Десет – прошепнах, като ми се искаше той да си тръгне, но погледът в очите му ме изпълни с ужас, защото виждах, че далеч не е приключил с мен.
– Достатъчно стар – каза той под носа си с решително кимване. – Ела. Имам работа, с която можеш да ми помогнеш. – Той ме избута пред себе си, тръгвайки след мен, а устата ми пресъхна от страх, докато ме запращаше към колата си.
Когато отвори вратата и ме набута на задната седалка, баба ми забърза надолу по стъпалата на верандата на къщата, старите и крака я носеха към мен, а в очите и се появи паника.
– Алехандро, къде го водиш? – Попита тя.
– Време е той да стане един от нас. Момчето е омекнало – обясни чичо ми, качи се в колата и заключи вратите.
Баба ми дръпна дръжката на задната врата и ме погледна разтревожено, докато трепереше трескаво с глава. – Той е само бебе!
Страхът и накара дланите ми да се изпотят, а в гърлото ми да се надигне топка, докато Алехандро запали колата и потегли по пътя към гората.
– Почакай! – Извика тя, докато я оставяше зад себе си, но той не я послуша и ръцете ми започнаха да треперят, докато Алехандро караше все по-дълбоко в тъмната гора, която граничеше с нашата земя.
– Д-дядо Алехандро? – Заекнах. – Искам да се върна сега.
– Няма как да се върнеш. Трябва да станеш истинска нимфа. Трябва да допуснеш нейното влияние, тогава може би ще станеш някой, с когото това семейство може да се гордее.
Замълчах, мислейки върху това. Наистина исках семейството ми да се гордее с мен. Изглежда, че винаги съм разочаровал Мама, а Алехандро изобщо не ме харесваше много. Баша ми никога не ми обръщаше внимание, но може би щеше да го направи, ако можех да го накарам да се гордее.
Колата се понесе по трасето и тъмнината се сгъсти около нас, като блокира почти цялата дневна светлина, докато се движехме в посока към работната барака на Алехандро. Не ми беше позволено да идвам тук, но един път бях дошъл и бях надникнал. Само веднъж. Защото бях чул от бараката му да се чува драскане и цъкане, което не ми харесваше, и бях избягал и никога повече не бях влизал в гората.
Сега, когато отново се насочвахме към нея, си спомних тези звуци и ужасът изкриви вътрешностите ми. Не исках да ходя в работния му навес. Не исках да видя какво има там.
Скоро пътеката започна да изкачва хълма, който водеше към бараката, и дърветата изтъняха към върха му, разкривайки широко открито пространство, където дървената конструкция стоеше, само сянка под умиращото слънце. Дръжката на вратата беше направена от кост, в нея беше гравиран череп с две кухи очи, които нашепваха за чудовищата, които се криеха отвъд тази врата.
Алехандро излезе от колата, дръпна вратата до мен, но аз не помръднах. Не можех. Бях замръзнал и уплашен и просто исках да се прибера вкъщи в прегръдките на баба ми.
– Навън – изръмжа Алехандро, но аз поклатих глава в знак на яростен отказ.
Той посегна към колата, заби ръката си в ризата ми и ме измъкна от колата, като не ми даде никакъв избор, докато ме влачеше към навеса.
– Моля те – опитах се да кажа аз, гласът ми беше толкова слаб, че едва се носеше нанякъде. – Не искам да влизам там.
Отвътре се чу дрънчене на вериги и се разнесе стон, от който по гръбнака ми преминаха тръпки.
Алехандро сключи ръка на рамото ми, игнорирайки молбите ми, докато ме водеше към вратата и я отключваше, като натискаше дланта си към повърхността. Той бутна вратата навътре и тъмнината ни посрещна заедно със звук, подобен на хленчене.
Примижах в тъмнината, устните ми се разтвориха, когато видях там тийнейджърка, вързана и окована, но после стомахът ми се обърна и се опитах да избягам, когато видях двете кървави пънчета на мястото, където трябваше да са ръцете и.
Но чичо ми ме държеше здраво, избута ме в навеса и ме накара да падна на колене пред нея. Беше затворила устата си, очите и бяха уплашени и големи, а русата и коса беше сплъстена около раменете.
Изтласках се назад, за да избягам, удряйки се в краката на Алехандро, докато той затваряше вратата зад нас и включваше светлината. Единичната крушка над нас хвърляше лицето и в сурови сенки, но сега виждах зелените и очи по-ясно и паниката в тях ме накара да бягам и никога да не спирам да бягам.
Алехандро мина покрай мен и се отправи към задната част на бараката, където на стената висяха редица инструменти, а стомахът ми започна да се свива, когато забелязах безбройните засъхнали петна от кръв по бетонния под, които ми подсказваха, че това момиче не е първото, дошло тук.
– Искам да смениш дясната си ръка в сонда, Диего – инструктира Алехандро небрежно, сякаш не се намирахме в някоя барака за убийства от сериал на ужасите, и аз успях да се изправя на крака и да стигна до вратата, като разклатих дръжката само за да открия, че е здраво заключена.
Обърнах се с гръб към дървото и се загледах в момичето на пода, което молеше за милост през устата си. Исках да намеря ключа, който да я освободи, да я пусне от този навес. Но най-вече исках да бягам, да бягам и да бягам, докато краката ми не се окървавят и не успея да се отдалеча повече от ужасяващия си чичо.
– Прави каквото ти казвам, Диего – изсъска той и аз го направих, като погледнах надолу към дясната си ръка, която се разтрепери, и я преместих в дългите, подобни на дърво сонди на моя вид. Умеех да се премествам от петгодишен и знаех за какво служат сондите ми. Мама ми беше казала, че един ден, ако не ги използвам, ще започна да се разболявам. Толкова болен, че накрая ще умра. Макар че понякога ми се струваше, че тя иска това да се случи.
– Не искаш да бъдеш фея, племеннико – каза Алехандро с мрачен тон. – Искаш обаче тяхната сила, както всички от нашия вид. И тя е твоя, за да я вземеш. Ние сме техните ловци, ние сме по-високо в хранителната верига и един ден ще се издигнем отново и ще заемем полагащото ни се място в този свят като техни владетели, помниш ли думите ми. Принцесата на сенките ще се погрижи това да стане.
– Не искам да наранявам никого – изтръгнах около тежкия си език, когато момичето на пода започна да се мята като животно в капан. Това не ми харесваше. Не ми харесваше нищо от това. Просто исках да се прибера у дома и никога да не се връщам.
Алехандро се обърна, разкривайки остър на вид нож в ръката си, който насочи към мен.
– Притисни сондите си към сърцето и.
Поклатих глава и той се запъти напред, като прокара острието по бузата на момичето и я накара да изкрещи срещу запушването на устата си, докато кръвта и се плискаше на пода.
– Ще те накарам да гледаш как я разрязвам парче по парче, ако се поколебаеш още миг, Диего – каза той с ядосан поглед в очите, който ме накара да се уверя, че има предвид това. Толкова се страхувах да не се случи това, че се запътих напред, протягайки ръка.
Алехандро се усмихна жестоко, докато хващаше китката ми и поставяше върховете на сондите ми до сърцето и. Веднага го усетих, този дълбок източник на сила в това същество. Тази фея. И пулсът ми започна да се забавя, тъй като някакъв инстинкт изгаряше в мен, за да я приема. Бях гладен. Толкова, толкова гладен за тази сила, че ме болеше отвътре.
– Това е – мърмореше Алехандро, стиснал китката ми по-силно, докато сондите ми се врязваха в плътта ѝ и тя крещеше срещу запушалката си.
Но в момента, в който видях кръв, се отърсих от усещането за този инстинкт, отблъснах го и се опитах да изтегля ръката си обратно.
– Не, не искам – помолих, докато момичето стенеше в агония. – Не искам да я наранявам.
Сълзи се плъзнаха по бузите ми, когато хватката на Алехандро стана силна и в следващата секунда той беше пресякъл острието през гърлото ѝ и гореща, мокра кръв ме опръска, карайки ме да примигна в пълен шок.
– Тя е мъртва независимо от всичко – изсъска той. – Вземи силата и или ще прережа гърлото ти следващия път. – Той отново придърпа сондите ми към плътта и, докато тя започна да се задушава от собствената си кръв, а аз стиснах очи, докато сондите ми се врязваха в кожата и, забивайки се все по-дълбоко.
Не искам, не искам, не искам, не искам.
– Това е то – мъркаше възбудено Алехандро. – Усещаш ли връзката с нейната сила? Тя не е най-могъщата фея, но когато станеш по-силен, може да пожелаеш да замениш нейната магия с тази на друг. Не можеш да натрупваш сила от няколко феи, Диего, но можеш да я размениш, когато си готов да поискаш елемента на по-надарена фея.
Съпротивлявах се, колкото можех, но тогава в главата ми се разнесе странен шепот, меката ласка на женски глас.
– Вземи я, Диего. Феите са те обидили. Вземи я и се присъедини към нас.
Имаше нещо толкова съблазнително в гласа, че не можех да не го слушам. Сондите ми потънаха в мускулите на сърцето и и аз се задъхах, когато магията се втурна нагоре по ръката ми, изливайки се в мен вълна след вълна. Потръпнах при усещането, че тя се влива във вените ми и се увива около собственото ми сърце, заравя се дълбоко и пуска корени там.
За секунда забравих всичко останало, докато се потапях в невероятното усещане от цялата тази сила, която ме изпълваше, но когато приливът и се настани в мен, очите ми се отвориха и открих, че момичето е мъртво, гледайки ме безжизнено с толкова много обвинение в очите, че това пречупи нещо в мен.
Дръпнах ръката си, като я върнах в нормално положение и се отдръпнах, докато ме обземаше ужасът от това, което бях направил.
Кръвта беше толкова много, че я усещах навсякъде, и всичко, което можех да направя, беше да не повърна, когато гръбнакът ми се удари във вратата.
Алехандро се пресегна да я отвори с доволна усмивка на уста, а аз се спънах в тревата и се отдръпнах от него, докато вдишвах глътки хладен въздух. И изведнъж нещо друго се надигна в мен, тъмни сенки се вливаха в кожата ми, докато си проправяха път вътре в мен и ме свързваха с мрака на моята природа чрез този насилствен акт, а силата на някакво божество сякаш дърпаше струните на сърцето ми, завладявайки ме толкова сигурно, сякаш беше част от мен. И когато тя отново ми заговори, разбрах, че това е Принцесата на сенките, за която ми беше разказвало семейството ми.
– Сега ти си един от нас.
Изтръгнах се от спомените, шокът разтърси сърцето ми, докато преработвах ужасите, на които току-що бях станала свидетел, но едва имах време да се съвзема, преди да се върна в спомените на Диего и да го видя как върви към портите на Академия „Зодиак“ до чичо си, а в него има тъмнина, която му липсваше като дете.
– Повтори ми инструкциите си – заповяда чичо ми и аз кимнах, докато той хвърляше балон за заглушаване около нас. Това беше едно от малкото основни заклинания, които той можеше да управлява, заедно с ключалките и грубата власт, която имаше над откраднатите си елементи.
– Ще науча всичко, което мога, за овладяването на магията на феите и ще предам цялата информация на теб и мама – казах аз, а нервите ми се бореха с тази задача. Какво щеше да стане, ако ме хванеха още щом вляза там? Щяха да ме убият и нямаше никакъв шанс мама, баща ми или Алехандро да се опитат да ме спасят. В момента, в който преминах през портите на академия „Зодиак“, бях сам. И все пак… не ми пукаше. Откакто ми абуела умря, единственото, което исках, беше да се махна от семейството си, а единствената ми мечта през целия ми живот беше да бъда част от света на феите. Така че се съгласих на този луд план, защото това беше шанс да видя света на феите отвътре. Тя ми беше изплела шапката, която носех сега и която ме свързваше с мрежата на душите, и беше добавила допълнителни защитни заклинания, които помагаха на сенките да не навлизат твърде дълбоко в съзнанието ми. Това беше единственото нещо, което ме караше да се чувствам като себе си, затова рядко я свалях. Когато го правех, чувах как принцесата на сенките шепне в главата ми и се страхувах колко лесно е да попадна под нейната команда.
– И? – Изръмжа Алехандро. Следващата част беше най-плашещата, цялото това нещо беше планирано толкова в последния момент, че не бях дори малко подготвен за него.
– Ако Вега бъдат открити и доведени в академията, трябва да се доближа до тях и да намеря начин да ги предам на теб и мама – казах аз, като точно тази част накара сърцето ми да се разтупти. Те бяха Вега, най-силните феи в цялото кралство. Как изобщо щях да се справя с това?
– А ако не успееш да го направиш? – Подкани ме с мрачен поглед Алехандро, който ме накара да се почувствам миниатюрен.
– Ще ме убиеш – изръмжах аз.
– Да, бавно – той произнесе думата, сякаш я поглъщаше. През годините бях виждал чудовищните неща, на които беше способен този човек, и никога не исках да бъда под негова милост. – И на никого няма да липсваш, защото ще бъдеш само провал. Това е единственият ти шанс да накараш майка си да се гордее с теб. Лайънъл Акрукс е платил обучението ти и би било разумно да не пропиляваш тази възможност, която ти е предложил.
Кимнах, скръствайки ръце, защото усещах натиска на тази задача като примка около врата си.
– Но ако успееш, Диего, ще бъдеш признат за достоен сред нашето семейство – каза той с остър поглед. – Така че не ни разочаровай.
– Няма да те разочаровам – въздъхнах, макар че нямах никаква представа как щях да се справя с това.
Алехандро ме остави на портата и се оказа, че ме повеждат заедно с други ученици, дошли за Пробуждането. Погледнах назад, за да го видя как се смалява в далечината, и усетих как оковите на дома, на който бях роб през целия си живот, се разхлабват съвсем малко. Докато разглеждах огромните готически сгради на това елитно училище за феи, челюстта ми се отпусна от възхищение. Беше фантастично, по-красиво от всичко, което някога бях виждал, и въпреки тежестта на бремето върху раменете ми, в кръвта ми се промъкна вълнение и се зачудих дали няма да имам късмета да си извоювам поне сантиметър свобода тук. Поне за малко.
Накрая пристигнахме на огромна поляна, която се простираше пред мен под звездите. Погледнах нагоре към небето, което ми се стори по-ясно, отколкото някога съм го виждал, а в небето над мен се виеше синьо-розовият път на Млечния път, изграден от безброй блестящи звезди.
Когато всички образуваха кръг в центъра на поляната, от нищото се появиха две момичета и един висок мъж, от което сърцето ми се разтуптя силно, а секунда по-късно осъзнах, че сигурно са използвали звезден прах, за да пътуват. Всички започнаха да се споглеждат и да мърморят имената на момичетата, потвърждавайки, че това са близначките Вега, а моят поглед се прикова в тях, като сърцето ми биеше яростно под ребрата. Изглеждаха малко изгубени, когато момчето ги насочи да се присъединят към кръга, и аз се загледах между съвършено огледалните им черти, когато застанаха една до друга, а в мен се плъзна чувство на страх, защото знаех какво ще им се случи, ако успея да осъществя плана си.
Професорът в центъра на кръга започна да пее на звездите и аз наклоних глава назад, за да ги погледна, а ръцете ми леко трепереха от напрежението, за това което трябваше да направя след малко. Рядко използвах въздушния си елемент, откакто го бях откраднал преди години, но Алехандро ме беше принудил да се упражнявам с него, за да съм сигурен, че мога да симулирам собственото си Пробуждане. И когато професор Зенит извика да се появи Елементът на въздуха, аз изхвърлих въздух от върховете на пръстите си, като накарах тревата около мен да зашуми, както се случваше с всички останали, и не дишах отново, докато тя не обяви, че сме Елементи на въздуха, без да хвърли и един подозрителен поглед в моя посока.
Отпуснах глава и отново вперих поглед в съдбата си, докато сенките се раздвижиха под кожата ми. Тези две момичета трябваше да умрат или пък аз щях да умра вместо тях и бях просто благодарен, че нямаше да съм този, която ще нанесе убийствените удари.
Изтръгнах се от спомена и ме обзе шок. Диего бе планирал да ни предаде на чичо си и майка си? Дори нямах време да се опомня, преди да попадна отново в друг негов спомен, озовавайки се в тъмна гора.
Прокрадвах се през дърветата на Плачещата гора, търсейки на земята това, което ми беше необходимо, за да възстановя магията си. След като преди години бях откраднал магията от онази заклана фея, бях обвързан с нейната сила по начина, по който беше обвързан нейният Орден. Чичо ми беше казал, че тя е била Цербер, така че за да възстановя магията си, трябваше да направя това, което тя беше направила, и да пирувам с Аконит – или както някои го наричаха, Вълчи трън. Бях чувал, че расте тук, в гората, и сега усещах, че кладенецът на магията ми се изчерпва, трябваше да намеря малко и да я презаредя бързо.
Тук имаше и други, феи в преместената си форма, които се лутаха в мрака около мен, но никой не се приближи твърде много, докато продължавах да търся, навлизайки по-дълбоко в дърветата и използвайки светлината на атласа си, за да оглеждам земята.
Най-накрая открих лилавите цветя, които търсех, и приклекнах, изгасих светлината на атласа си и натъпках китки от тях в джобовете си. Изядох и някои от тях, като дъвчех цветовете и стъблата, обичайки вкуса на това, което би трябвало да е смъртоносно отровно растение, тъй като то зареждаше кладенеца ми с магия.
След това, когато събрах колкото можах, се изправих и започнах да си проправям път обратно към пътеката.
Някъде зад гърба ми се чу тропот на някакъв голям звяр и ме побиха тръпки от силата на феите на това място. Тя ме развълнува и в същото време ме ужаси, защото знаех, че всички те ще се обърнат срещу мен, ще ме разкъсат на парчета, ако разберат какъв съм.
Когато се върнах до края на пътеката, забелязах едно момиче, което вървеше по нея в тъмното. Самотна.
Имаше коса със сини връхчета и пулсът ми се усили, когато си помислих за задачата, която ми беше възложена тук. Можех да се промъкна зад нея, да премина във формата си на нимфа и да я надвия. Може би никой нямаше да види. Може би ще успея да я усмиря достатъчно дълго, за да я изведа от кампуса и да се обадя на чичо ми и майка ми да дойдат за нея.
Прехапах тревожно вътрешната страна на бузата си, докато я следвах, като се придържах към дърветата встрани от пътеката и се опитвах да се съсредоточа. Мога да го направя.
Помислих си за феята, която бях убил в бараката на Алехандро, с отрязани ръце и ужаса, изпълнил погледа и. Стомахът ми се свиваше, а това не беше последната фея, която бях видял по този начин, въпреки че ми се искаше да е така. Алехандро обичаше да си играе с тези, които хващаше, и ме беше карал да гледам достатъчно пъти, за да пречупи нещо в мен. Но никога не бях разговарял с тези феи, никога не ги бях виждал преди кървавия им край. Това беше различно. Бях седнал до Дарси в клас. Тя беше мила с мен. Дори изглеждаше, че малко ме харесва.
Ръцете ми трепереха и аз дръпнах ъгъла на шапката си, докато черпех от силата на моята абуела, макар че сега тя вероятно щеше да ме намрази за това, в което се превръщах.
Последвах Дарси, обмисляйки какво да направя, мислейки за кървавата смърт, която ме очакваше вместо това, ако не заловя нея и сестра и. Но не бях тук от почти никакво време, все още имаше толкова много неща от света на феите, които исках да видя. А да хвана Вега така или иначе не беше единствената ми задача, трябваше да подам информация на семейството си за наученото в часовете по владеене на магията ми. Така че… защо да действам тази вечер?
Клонче се счупи под крака ми и аз преглътнах проклятие, прикривайки се зад едно дърво, докато Дарси се завъртя, за да погледне в моята посока. Миерда.
Когато тя отново започна да се движи, закрачих по пътеката, опитвайки се да запазя тишина, докато бягах към дърветата от другата и страна. Промъкнах се по-дълбоко в сенките, като реших да се върна във Въздушната кула и да се занимавам с това друг ден. Все пак беше твърде рано. Твърде рано.
Споменът се смени бързо и аз се озовах в заведението на Андромеда в Тукана, когато за първи път посетихме бара с Диего и София.
– Уошър е пълен перверзник – прошепна София, после се захили и звукът накара усмивката да се дръпне в устата ми. Тя беше нещо друго, тази мацка. Сияеше, когато беше щастлива, и дори понякога хленчеше. Бях очарован от нея и нейния орден и понякога не можех да откъсна очи от нея.
– Затова ли трябва да носим бански костюми, които едва покриват задниците ни в неговия клас? – Попита Дарси и аз я погледнах.
– Бих се обзаложил за това, чика – засмях се и я потупах по ребрата, звукът беше твърде искрен.
Сега, след като успешно се бях сближила с близначките от Вега, бях изправен пред наистина голям проблем с моя план. Не само че започвах да ги харесвам повече, отколкото исках да призная, но и този живот ми харесваше прекалено много. Бях толкова свободен. Можех да правя всичко, което си поискам. Имах собствена стая, собствено пространство и да, понякога учителите можеха да бъдат hijo de putas(кучи син) – особено този, който в момента седеше на бара и изглеждаше като ухилен pendejo(глупак) – но въпреки това, това все още беше най-доброто място, на което някога съм бил в живота си. И може би не беше съвпадение, че все още не бях направил никакви стъпки срещу Вега, но това приключва днес. И колкото и усмивките ми да бяха истински за всеки миг, който бях прекарал с тях тази вечер досега, страхът се прокрадваше в мен като чума. Защото Алехандро и мамчето ми ставаха нетърпеливи и искаха да направя крачка срещу тях.
Хранехме се и аз проверих фино атласа си под масата, докато останалите разговаряха, а червата ми се свиваха от страх при съобщението, което имаше от чичо ми.

Алехандро:

Ставам все по-нетърпелив. Колко време още?

Написах отговор, като се опитвах да запазя дишането си спокойно и равномерно.

Диего:

Може би тази вечер не е подходящата.

Алехандро:

Това е перфектната вечер. Не ме подвеждай, иначе ще съжаляваш.

Ръцете ми трепереха, а жлъчката се надигаше в гърлото ми, докато пъхах атласа си обратно в джоба и дърпах шапката си, като ми се искаше да мога да говоря с ми абуела точно сега и да я помоля за напътствие. Но тази вечер бях сам и страхът от това, което Алехандро щеше да ми направи, ме накара да потисна вината, която се гърчеше в червата ми, и да се посветя на плана, който бях съставил.
– Шотове! – Обявих, като се надигнах от мястото си и се постарах да успокоя треперещите си ръце.
– Да! – Извика София, а близначките се засмяха, докато аз се отдалечавах към бара, опитвайки се да настроя съзнанието си на правилното място за това.
За миг оставих сенките да се плъзнат по-дълбоко под кожата ми, като им позволих да приспят тревогата ми и се съсредоточих върху това, което трябваше да направя.
Поръчах шотовете на бара, като погледнах към професор Орион, който се бе усамотил с някаква жена срещу него. Той изглеждаше разсеян от нещо, докато шотовете бяха поставени пред мен, а аз измъкнах от сакото си шишенцето с прахообразен корени, като бързо поръсих малко от него в две от питиетата.
Гърлото ми едва не се сви, когато го пъхнах обратно в джоба си, хвърлих на Орион уплашен поглед, но го намерих загледан в другия край на стаята. И когато проследих погледа му до Дарси Вега, се намръщих и придърпах напитките.
Може и да ми харесваше да живея сред феите, но имаше един вид, който изобщо не ми харесваше, и това бяха вампирите. Те използваха другите като торби с кръв, крадяха това, от което се нуждаеха, и честно казано, това ми напомняше за моя собствен вид. Бях виждал какво могат да правят нимфите и ако можех да изтъргувам тази част от себе си, за да бъда какъвто и да е вид фея, щях да го направя. С изключение на вампир.
Върнах се обратно към масата, намръщих се, когато открих Джералдин Грус на моето място и топлина плъзна по тила ми. Държах шотовете извън обсега и, докато тя се опитваше да вземе един, а пулсът ми се учести, докато се опитвах да запазя контрол над ситуацията. Чувствах се зле, но единственото, за което можех да мисля, беше, че Алехандро ще ме изкорми, ако не се справя, а страхът от това беше достатъчен, за да ме накара да остана на този път.
– Това не е ли твоята банда там? – Попитах Джералдин, кимвайки към прозореца, а тя изтръпна.
– О, сладки стафиди! – Тя събра значките и скочи от мястото си, преди да направи реверанс към Вега. – Ваши величества, простете ми, но трябва да вървя.
– Простено ти е – каза Тори леко.
– Мога да се върна след един час! – Възкликна Джералдин. – Тогава всички ще можем да отидем да танцуваме заедно.
Тя избяга от ресторанта, оставяйки ме с едно препятствие по-малко, но аз дори не чух следващите думи на момичетата, тъй като пулсът ми кънтеше в ушите толкова силно, че заглушаваше всичко останало. Мразех се за това, в което се бях превърнал, за това, което щеше да се случи заради действията ми тази вечер. Но и аз бях жалък страхливец, защото не исках да умра.
Паднах на седалката си с въздишка.
– Кой има нужда от питие?
Тъкмо се канех да подам двата шотчета с корен на близначките, когато София се нахвърли, грабна един от тях и го погълна целия.
Santa mierda!(Свещени лайна)
Преди да успея да хвана другия, тя се докопа и до него, изпи и останалата част и изпрати изблик на паника право в мен.
– София! – Изтръпнах от ужас.
Изведнъж бях изтръгната от спомена и хвърлена в друг толкова бързо, че главата ми се завъртя.
– Какво си направил?! – Изръмжа Алехандро, а ръката му се стегна върху гърлото ми, докато ме притискаше обратно към колата край пътя. София спеше на задната седалка, изпаднала в безсъзнание от корена, който беше погълнала. Чичо ми едва не ме беше изблъскал от пътя на връщане към академия „Зодиак“ и сега знаех, че съм прецакан. По-мъртъв от мъртъв. Той няма да ми прости този провал.
– Беше инцидент – заекнах от ужас. – София изпи корена.
– Тази вечер в Тукана има още едно гнездо нимфи, които се борят за магията на Вега, Диего – изплю той. – Ако те стигнат до Вега преди нас и поискат магията им, ще те накарам да си платиш жестоко. Искам и четирите елемента да са мои. – В погледа му се появи маниакален блясък.
Очите на Алехандро се плъзнаха по рамото ми, докато гледаше надолу към задната седалка на колата, а аз се опитах да се преместя защитно пред София. Моля те, не се събуждай.
– Не можеш да я убиеш – изръмжах аз и той ме погледна с подигравателна насмешка.
– А защо не? Наистина ли си мислиш, че можеш да я изземеш от мен? – Той се засмя студено, навлажнявайки устните си.
– Ако тя умре, това ще провали прикритието ми. Аз бях последният човек, видян с нея – казах трескаво, знаейки, че ако не му продам това, той ще я убие, а аз просто не можех да позволя това да се случи.
Той се замисли, а на челото му се появи раздразнение.
– Ами може би ми е омръзнало да чакам да докажеш полезността си.
– Ще имам още един шанс. А и съм там отскоро, мога да науча всички заклинания, за да можеш да владееш магията си по-добре. Това също е важно, нали? – Попитах, опитвайки се да не допусна нотка на молба в гласа си, докато пръстите му се изостриха до сонди около врата ми и започнаха да се вкопчват.
– Хм – измърмори той, след което дръпна ръката си назад, сви я в юмрук и вместо това я заби силно в стомаха ми с навиващ се удар.
Превих се двойно, стискайки страната си със стон от болка, докато Алехандро се отдръпна.
– Върви – излая той и аз се качих в колата, опитвайки се да я запаля с разтреперани пръсти. – Скоро ще ми ги доведеш, Диего.
Кимнах, накарах колата да потегли и се откъснах от пътя с паника в гърдите.
Какво, по дяволите, щях да правя?
По дяволите, Диего се беше опитал да подправи питиетата ни онази вечер, за да може да ни предаде на чичо си психопат? Усетих присъствието на сестра ми и я приближих, докато шокът и гневът ме разкъсваха, но после отново падах, потапяйки се дълбоко в друг спомен.
– Падаща звезда – иска да се срещнем – каза ни Дарси и София се поклащаше нагоре-надолу от вълнение.
Сърцето ми се сви, когато Дарси се отдалечи, а ръката ми се стрелна да я хване.
– Чакай, това добра идея ли е? Може да не е безопасно.
Не знаех кой е този човек „Падаща звезда“, но ако беше опасен, не можех да оставя близначките да отидат при него. Опитвах се да се накарам да повярвам, че това е така, защото смъртта им от друга ръка, различна от тази на моето семейство, щеше да е равна на моята, но беше нещо повече от това. Повече, отколкото смеех да призная. Бях започнал да ги харесвам. И като погледнах към София, осъзнах, че започвам да защитавам този малък приятелски кръг, който бяхме създали. Не исках нещата да се променят, когато бяха добри за първи път в живота ми.
– Всичко е наред – обеща Дарси. „Падащата звезда“ ни помогна. Защо да ни наранява?
Споделих загрижен поглед със София, а Тори извъртя очи и си тръгна.
– Това ще се случи, Диего. Примири се с това.
Намръщих се, когато Дарси ми повдигна извинително рамо и двете тръгнаха заедно към библиотеката.
– Хей, София – изглеждаш секси като дъга върху облак, бейби – обади се Тайлър Корбин и тръгна към нас с размах в крачката си.
Не харесвах Тайлър. Най-вече защото имаше всичко, което някога съм искал, а на него дори не му пукаше. Бях го гледала как се превръща в Пегас и лети със София, двамата бяха най-красивото нещо, което някога бях виждал. И толкова много ми се искаше да мога да си разменя живота с него и вместо това да летя през облаците с нея до себе си.
София се изчерви и аз със свито гърло я гледах как пърха с мигли към него.
– Трябва да отидеш да го поздравиш – измънках аз, а тя повдигна вежди към мен.
– Сигурен ли си? – Попита тя и аз кимнах твърдо, като гледах как тя тръгва да говори с него и те се отдалечават да танцуват. Не ми се искаше да го правя, но трябваше да отида след близначките и да се уверя, че няма да ме видят.
Когато се уверих, че никой не ми обръща внимание, се промъкнах към библиотеката, вмъкнах се вътре и забързах безшумно през стелажите, като следвах звука от стъпките на Тори и Дарси.
Когато стигнах до желязното стълбище в задната част, събух обувките си и ги вдигнах, докато тичах безшумно нагоре по металните стъпала към широкия балкон, който гледаше към рафтовете с книги долу.
Прегърнах сенките там, докато търсех близначките между стелажите под мен, а сърцето ми биеше с километри, когато погледът ми попадна на тях, застанали там с професор Аструм.
– Съжалявам, че не се разкрих по-рано – каза той с дрезгавия си тон и устните ми се разтвориха от шок. Този човек беше Падаща звезда?
Той започна да говори за Дивия крал и аз извадих атласа си от джоба, насочих го към тях и натиснах запис, сигурен, че този разговор е изключително важен. И докато слушах, изпаднах в шок, когато той обвини Лайънъл Акрукс, че е довел нимфите в двореца на Дивия крал, за да убие родителите им. Чичо ми работеше с него от години, макар че никога не ми беше казвал много за съюза им, трябваше да призная, че подозренията на този човек ми звучаха точно. Но ако той сочеше с пръст нашия вид, какво друго знаеше? Ами ако ме беше забелязал? Можеше да е предупредил момичетата за мен, доколкото знаех.
Но се успокоих, когато осъзнах, че той е бил далеч от истината, когато е започнал да обвинява Дариус Акрукс и професор Орион, че са контролирали нашия вид по време на последните нападения на нимфите. Това нямаше нищо общо с тях. Напоследък нимфите излизаха по-често от скривалищата си, защото принцесата на сенките ни призоваваше все по-силно да изпълняваме нейните заповеди.
Паниката ми започна да се засилва, докато слушах, и се страхувах да не ме открият тук, затова побързах да се върна към стълбите, тичайки безшумно надолу по тях и движейки се между стилажите към изхода.
Чу се скърцане, когато кракът ми натисна една стара дъска на пода, и сърцето ми заби по-силно, докато тичах по-бързо, оставайки колкото се може по-безшумен, преди да изляза навън и да се хвърля отстрани на сградата, за да се скрия.
Напъхах краката си в обувките, придържайки се към сенките, докато продължавах да се движа, опитвайки се да реша какво да правя. И знаех, че имам само един избор.
Издирих номера на чичо ми, препратих му видеото и се облегнах на стената, докато чаках отговор. Той дойде след минута, когато ми се обади, а аз отговорих шепнешком.
– Здравей.
– Добра работа, Диего. Най-накрая се оказваш полезен – изръмжа той. – Трябва да използваш амулета, който ти дадох тази вечер. Постави го в земята до източната ограда и се срещни с мен там, когато ти съобщя.
– Добре, какво ще правиш? – Попитах, като страхът преливаше в думите ми при идеята чичо ми да дойде тук, но линията замря.
Въздъхнах, пъхнах атласа си обратно в джоба и нагласих шапката си върху ушите, като реших да се върна във Въздушната кула, за да взема амулета, преди да отида на партито. И докато се взирах в потъмняващото небе, се зачудих дали звездите наистина ме мразят, както вярваше майка ми.
Споменът се смени с по-късен час през нощта и аз се върнах в тялото на Диего, който се измъкна от Кълбото и започна да тича към източната ограда.
Адреналинът подхранваше крайниците ми, докато тичах колкото се може по-бързо през кампуса, а елегантното ми яке се развяваше зад мен, докато се влачех по тъмните пътеки и се опитвах да не се паникьосвам от това, което чичо ми планираше да направи тази вечер.
Когато стигнах до оградата, той се появи сред дърветата отвъд нея с мама до себе си, двамата облечени изцяло в черно, с изключение на плетените неща, който им беше подарила моята баба.
– Побързай – изсъска мама и Алехандро посочи земята в краката ми.
Извадих амулета от вътрешния си джоб, забих го в земята и усетих тъмната магия, проникнала в него. Той се промъкна в пръстта и магическата граница пред тях се пропука и се обви в сянка. Двамата пристъпиха през нея и Алехандро използва топлината на огнената си магия, за да огъне решетките, така че двамата с мама да могат да се изкачат през оградата в кампуса.
Дишах неравномерно, докато ги гледах, страхувайки се от това, което щяха да направят сега, и знаейки, че аз съм отговорен за това. Но когато Алехандро се приближи, а горната му устна се отдръпна, докато ме гледаше, разбрах, че не съм имал друг избор. Той ме хвана отзад за врата, завъртя ме и ме избута пред себе си.
– Заведи ме при Аструм – изръмжа той.
– Този старец твърде дълго избягваше съдбата си – мърмореше Мама развълнувано и по гръбнака ми преминаха тръпки на страх.
– Какво имаш предвид? – Попитах, поглеждайки към нея, а очите и ме прокапаха с презрение.
– Той е достатъчно голям, за да знае – каза Алехандро, като сподели поглед със сестра си.
– Работил е в двореца, когато убихме кралските особи – каза мама с изкривена усмивка на устните, от която стомахът ми се сви от ужас.
– Ти… какво? – Издишах, сигурен, че просто се шегуват с мен.
– Откъде мислиш, че имам цялата си сила, идиот? – Усмихна се Алехандро, играейки си с пламъците в дланите си, и накара гърлото ми да се стегне. – Аз съм най-силната нимфа в Солария.
– Това е така, защото не си споделил – подхвърли му Мама. – Макар че кралицата имаше толкова сладък вкус, когато умря. Не мога да кажа, че бих искала да пропусна това. – Тя се усмихна злобно, а аз открих, че краката ми не могат да се движат повече, докато се взирах в тях, осъзнавайки какво казват.
– Ти си убил родителите на Вега? – Изсумтях.
– Да – каза Алехандро с гордост в гласа си. – Благодарение на Лайънъл Акрукс.
– На него му харесваше да ги гледа как ритат и драскат, докато нашите приятели ги държат на земята заради нас, нали? – Каза мама, а от този образ жлъч се надигна в гърлото ми. – Мисля, че той се радва на смъртта повече от теб, Алехандро.
– Никой не се радва повече от мен – каза той мрачно, хвана ме за ръката и ме избута отново. – Но погледни сина си, той не може да понесе дори мисълта за кръв.
– Той е образ на Мигел във всяко едно отношение – каза мама с отвращение, но аз не знаех как мога да приличам на човек, който рядко говори и сякаш е лишен от всякакви емоции.
Краката ми изтръпнаха, докато продължавах да вървя към „Кълбото“, където за последен път бях видял Аструм, и се чудех дали има някакъв начин да предупредя всички, че нимфите са в кампуса, без да се разкривам. Можех да се справя с тях просто така, проблемите ми да изчезнат завинаги и да остана в този свят, преструвайки се на фея, толкова дълго, колкото ми се удаде.
– Искам да имам в ръцете си Вега тази вечер – каза жадно мама, докато ускоряваше крачка. – Нека приключим с това, Алехандро.
– Не искам да умират тук – мърмореше той. – Нека ги отведем у дома. Поне една от тях.
Отново си помислих за момичето в онази барака и забавих темпото си, неспособен да понеса идеята да видя близначките на това гнусно място.
– Няма да успееш да се доближиш до тях. Наоколо има твърде много феи – опитах се аз. – Дори професор Аструм ще е трудно да остане сам.
Алехандро замахна бързо към мен, ръката му се заби в ризата ми, докато държеше бушуващи пламъци на сантиметър от лицето ми, а в очите му видях демон, който ме гледаше обратно.
– Това звучи като думи на страхливец – изръмжа той. – Жаден съм за убийство тази вечер, племеннико, и ако не е фея, тогава може би ще бъдеш ти. И може би ще го направя дълъг, мъчителен мач.
Поклатих глава, трескаво опитвайки се да изтласкам ръката му от себе си, докато мама ме гледаше със студена безпристрастност в погледа си. Ужасът издраска вътрешностите ми, докато гледах омразата в очите на чичо ми, и ми се искаше да изчезна, за да не се сблъсквам с нея.
– Добре, добре – измърморих и той ме пусна, посочвайки ми пътя напред, а аз се запътих, дишайки накъсано, докато ги водех към Кълбото.
Когато наближихме златната сграда, забелязах професор Аструм, който стоеше на моравата пред нея и гледаше звездите със затворени очи, сякаш по някакъв начин говореше с тях.
Погледнах уплашено към чичо ми и мама, които се бяха втренчили в него като в следващото си ядене, и ми се искаше да му извикам да бяга.
Наоколо нямаше никой друг, партито все още процъфтяваше в „Кълбото“, но навън не се мотаеха ученици. Не разбирах защо професор Аструм просто стои така, но когато отвори очи и сведе глава, за да погледне към нас, той проговори.
– А, разбира се – въздъхна той и кимна. – Не можех да видя смъртта си, а само мрака, който ме очакваше отвъд тази нощ. Но сега това има смисъл.
Алехандро и Мама напреднаха към него, а аз се втурнах след тях с молба, която умря на устните ми, когато чичо ми му извика.
– Къде са твоите хубави звезди, за да те защитят тази нощ, прорицателю? – Каза той подигравателно.
– Звездите ме очакват. – Той провери часовника на китката си и кимна с тържествен поглед, когато Алехандро и мама го заобиколиха от двете страни.
Спрях да вървя, очите ми се стрелнаха към Кълбото и обратно, докато се чудех дали да се опитам да изтичам за помощ. Ако успеех да стигна дотам и да предупредя факултета за присъствието им, тогава може би щяха да ги хванат, може би щяха да ги убият и аз щях да бъда най-сетне свободен.
Очите на Аструм се спряха върху мен и веждите му се сбърчиха, когато през чертите му премина осъзнаване. Толкова бях завладян от страха, че дори не си помислих да се скрия от него, преди да се изложа.
Той отново погледна към звездите, промърмори нещо към тях и очите му се разшириха, когато погледът му се спря на мен с разбиране.
Алехандро изрита задните части на коленете му и Аструм падна на земята, без да има и намек за магия, която да проблясваше в ръцете му, тъй като той сякаш приемаше тази съдба. Но аз исках той да се бори, да се изправи и да нападне чудовищата, които стояха от двете му страни. Нещо повече, исках самият аз да се бия с тях, да заема позиция и да откажа да изпълнявам повече заповедите им.
Вместо това се оказах замръзнал от ужас и неспособен да направя нищо друго, освен да гледам как мама се смее студено и превръща ръцете си в нимфски сонди. Тя пристъпи напред с намерение, докато дрънкалката и изпълни въздуха и заключи магията на Аструм, комбинирайки се със звука на Алехандро, докато той не отслабна пред тях, макар да беше ясно, че няма намерение да се бори с това.
Мама заби сондите си в гърдите му, а Аструм отметна глава назад с усмивка, която дърпаше устните му, докато изричаше имената на краля и кралицата на Вега, сякаш по някакъв начин ги виждаше пред себе си.
Алехандро остави мамата да го измъчва няколко секунди, преди да я отблъсне настрани и да забие собствените си сонди в гърдите на Аструм с брутален удар, от който кръвта се разпръсна по земята. Знаех, че не планират да му вземат магията, бях ги виждал да правят това и преди, да се възгордяват от свързването с източника на магията на някой феи, без никога да я разменят за елементите, които вече бяха взели за себе си.
Аструм не отмести очи от небето и Алехандро изръмжа от гняв, тъй като не получи желаната реакция. И когато Аструм се свлече назад на земята, Алехандро изпусна яростен огън от вените си, който го изгаряше, докато се усмихваше на причиненото от него клане, а огромните пламъци нагорещиха бузите ми, докато се спъвах назад и гледах как огънят се извива все по-високо и по-високо, изгаряйки тялото на Аструм до нищо под него.
Мама се изплю в пламъците и очите ми се стрелнаха към пътеката, когато отвъд пламтящия огън, който ни закриваше гледката, прозвуча пронизителен писък. Алехандро сграбчи Мама за ръката и двамата побягнаха, профучавайки покрай мен и едва не ме събориха, докато бягаха, преди да бъдат забелязани.
Стоях в шок, опитвайки се да събера разсъдъка си, докато все повече ученици се изсипваха от „Кълбото“, а аз обикалях, за да се присъединя към тях, прегръщайки сенките, за да не ме видят.
Устата ми беше твърде суха, а мирисът на смърт витаеше навсякъде, докато се вмъквах в тълпата и се сливах с паникьосаните ученици.
– Отдалечете се! – Гласът на професор Орион се носеше над тях и той се провря през тълпата с Дарси и Тори по петите си. Косата на Дарси беше отрязана, а очите на Тори светеха от някакъв ужас, от който червата ми се свиха. Какво се беше случило с тях?
– Кой е този? – Промълви едно момче отвъд мен.
– Мислиш ли, че е нимфа? – Прошепна друго момиче и паниката в мен се надигна като настъпваща буря.
Трябваше да ги заблудя, трябваше да ги накарам да си помислят, че е било нещо друго.
– Какво, по дяволите, е това? – Прошепна уплашено Дарси, докато се взираше в бушуващите пламъци.
– Само веднъж съм виждал Драконовия огън да гори така – казах достатъчно силно, за да се носи гласът ми, като се хванах за това, което Аструм беше казал на близначките, и хвърлих сянка върху Дариус с надеждата, че няма да падне подозрение върху мен или рода ми. Защото знаех, че ме очаква ужасна съдба, ако издам семейството си, и може би чичо ми беше прав. Може би бях страхливец.
Усещах как Диего ме обгръща с паника от онази нощ и не знаех какво да мисля, докато ме хвърляха напред в бъдещето. Започнах да виждам размити моменти: Диего, който пусна нимфите в кампуса в деня, когато бяха нападнати на игрището за питбол, как изхвърли през прозореца в храстите в основата на кулата Въздух нещо, за да го скрие от набезите на FIB, как се ядоса, когато Орион счупи кутията, подарена от баба му, как се смути, когато Орион разкри пред агентите около него тайното му увлечение по София. Видях нощта, в която пусна чичо си в кампуса и се бих с него в астрономическата кула, но видях и как Диего искаше да убия човека, който го беше измъчвал, молейки се, да съм достатъчно силна, за да го унищожа.
И тогава ме връхлетя друг спомен – как Алехандро го души в гората в края на кампуса, как зрението му потъмнява, докато чичо му изисква да работи по-усилено, за да му предаде мен и сестра ми. Можех да усетя страха на Диего, който разкъсваше вътрешността ми, и абсолютния му копнеж да се отърве от семейството си, от формата си на нимфа и да бъде фея като приятелите си, като нас. Хората, които наистина започваше да обича и за които се грижеше по начин, който никога не беше изпитвал към никого.
После бях в стаята на Диего, гледах как сваля шапката си, оставяйки я на бюрото, докато смъкваше ръкавите си, за да прикрие синините, които чичо му беше оставил по него, а в следващата минута бях в гората с него, ръката му ме хващаше, докато отивахме заедно на Панаира на феите. Без шапката му сенките се плъзнаха по-дълбоко под плътта му, а принцесата на сенките мъркаше зли заповеди в ухото му. Беше му по-лесно да бъде по-студен, да ме привлича и да се опитва да се доближи до мен, както беше поискал чичо му. Ето защо ме целуна, защо се опита да флиртува с мен, но през цялото време страдаше, че София се среща с Тайлър, знаейки, че тя никога няма да избере него вместо Тайлър. И в душата си вярваше, че това е така, защото не е фея.
Сенките се бяха заровили дълбоко в него по време на Панаира на феите и той почти беше загубил разсъдъка си заради тях, а Принцесата на сенките призоваваше душата му и го изпълваше с гняв срещу рода на феите. Това беше причината да ми се нахвърли, да ме нарече курва. Беше оставил съзнанието си да потъне толкова дълбоко в сенките, че те почти го бяха погълнали целия. И в момента, в който го върна по-късно същата вечер, усетих разкаянието му, болката му. И усетих побоя, който му нанесе Алехандро, защото го провали за пореден път.
Изведнъж се втренчих в друг спомен от нощта на Разплатата, когато гледах звездите през очите на Диего с ужас, каращ костите му да треперят.
Над главата ми висеше блестящо число три, знак за това колко зле съм се справял досега, но сега Рекънинг щеше да бъде последният решаващ фактор и бях сигурен, че или ще бъда изпратен у дома завинаги, или ще бъда разкрит от звездите такъв, какъвто съм.
Погледнах към Вега, изяждаше ме вина за това как се държах на Панаира на феите, сигурен бях, че съм разрушил приятелството ни, макар да не знаех защо изобщо ме е грижа. Бях се опитал да ги нараня снощи, бях се опитал да направя това, което Алехандро бе поискал от мен, и да ги доведа най-сетне при него. Но дори когато прегръщах сенките, не успях. И сега усещах тежестта на това, в което се превръщах, сякаш сърцето ми почерняваше в гърдите. Ставаше ми гадно от тази игра и бях толкова уморен да бъда предател на момичетата, за които наистина ме беше грижа. Но какъв приятел бях аз? Те щяха да ме намразят, ако знаеха истината. А сега всичко се бе превърнало в нищо, защото не можех да излъжа звездите. Те щяха да ме видят такъв, какъвто съм – ако изобщо си направеха труда да ме преценят.
Директор Нова ни нареди всички да направим кръг на поляната и да се хванем за ръце, както по време на Пробуждането, а аз със затаен дъх очаквах брадвата на съдбата да падне върху врата ми.
Когато Зенит извика към звездите, погледнах нагоре към блестящите точици светлина и през мен премина тръпка, преди цялото небе сякаш да се завърти във вихър. Изведнъж застанах в тъмна камера, сякаш плувах там, сякаш не тежах нищо, сякаш бях нищо. И за секунда ми олекна, когато почувствах, че светът е свършил и от мен няма да се иска нищо повече.
Чудех се дали това няма да е всичко за мен, празнота, в която няма звезди, нито могъщи същества, които да се притесняват да обърнат поглед към някой безполезен като мен.
Но тогава в главата ми се разнесе шепот, който сякаш беше изтъкан от тъканта на самата вселена.
– Самозванец – издиша той. – Виждаме те, сине на родената сянка. И е време да се изправиш пред Разплатата.
Преглътнах тежко, чудейки се дали сега ще ме накажат, може би ще ме убият. И може би това беше по-добре, отколкото да се върна към живот, в който отново и отново щяха да ме превръщат в чудовище.
– Голямо бреме лежи върху теб и път от тъмнина и светлина лежи пред краката ти. Кое ще избереш?
– Мога ли… да избирам? – Попитах изненадано.
– Всички звездни създания могат да избират.
– Но аз не съм фея – казах задъхано и поклатих глава.
– Ти си дете на жестокостта и нещастието, но все пак си наше дете.
– Не разбирам. Моля те, кажи ми какво да правя. Как мога да защитя Вега, без да се окажа мъртъв заради това? – Помолих се.
– Смъртта е най-големият ти страх.
– Да – промълвих аз.
– От какво се страхуваш, сине на родената сянка?
– Да не бъда нищо – въздъхнах. – Да изчезна и никога да не съм познал нищо добро.
– Нищо хубаво ли не познаваш? – Попитаха звездите и мракът се вдигна, показвайки видение на мен, който се смееше с приятелите ми, а усмивката на лицето ми беше толкова непозната за мен, че посегнах да докосна собствените си устни.
Видението отново избледня и сълзи прободоха очите ми.
– Трябва да ги занеса на чичо ми – проплаках наполовина. – Ако не го направя, той ще… ще…
Видението се промени пред мен, показвайки ми онази съдба, аз окован в онази тъмна барака в гората, ръцете ми отрязани, а Алехандро стоящ над мен с острие в ръка и зловеща усмивка на устните си. Изкрещях, опитвайки се да го блокирам, но без значение дали очите ми бяха затворени или не, това беше всичко, което можех да видя.
– Моля те, спри, спри! – Изкрещях и видението отново избледня, оставяйки ме в притискащия мрак. Но аз предпочитах това пред виденията на звездите.
– Не искам да виждам повече – прошепнах аз.
– Какво прави един фея, когато е с гръб към стената, сине на родената сянка?
– Не знам – промълвих аз.
– Какво прави една фея, когато е с гръб към стената, сине на родената сянка?
– Не знам – аз не съм фея! – Изкрещях, а гласът ми се разкъса, докато болката от тези думи ме разкъсваше. – Но ми се иска да съм – промълвих, а по бузата ми се стичаше сълза.
– Една фея се изправя пред страховете си – прошепнаха звездите.
Сведох глава.
– Какво прави един фея, когато е с гръб към стената, сине на родената сянка?
– Сражава се – казах тихо, знаейки, че това е отговорът, но все пак знаейки, че не съм един от тях.
– Какво прави една фея със сърцето си? – Попитаха звездите и аз се намръщих на този въпрос, като се замислих върху него.
– Обича – реших аз.
– А какво ще направи една фея, за да бъде достойна за мястото си в Солария?
Намръщих се, а отговорът ми дойде лесно и се отрони от устните ми.
– Всичко.
– Ти премина нашите тестове. – Звездите ме освободиха от прегръдката си и ми беше трудно да повярвам, че ме пускат, че ме смятат за достоен да остана в Академия „Зодиак“. Нямаше никакъв смисъл и все пак това беше най-хубавото нещо, което някога бях преживявал. И за миг почти почувствах какво е да си фея.
Бях изтръгната обратно от спомена и пред очите ми се увеличаваха още и още от едно до друго. Видях как Диего се бори със съвестта си, видях го как се изправя пред Алехандро отново и отново и среща гнева му.
Видях го как подправя питието на Тори в „Кълбото“, опита му да я отведе при чичо му, после усетих облекчението му, когато Дариус се намеси и той отново се изправи пред наказанията на Алехандро. Но сега той сякаш го предпочиташе, намирайки сила в действията си, като реши да понесе болката, вместо наистина да изпълни някое от желанията на чичо си.
Гледах го как се усмихва и смее с приятелите си и как се наслаждава на всяка една секунда от престоя си в академия „Зодиак“ и виждах как укрепва пред очите ми, повече, отколкото някога бях забелязвала, когато беше точно там, пред мен.
Попаднах в друг спомен, който накара сърцето ми да се свие от страх, защото знаех какво предстои, докато вървях в неговите обувки, свалих дрехите му и закачих шапката му на един клон в гората, която граничеше с имота на Стела.
Превърнах се във формата си на нимфа и усетих как във вените ми пробягва силата на Принцесата на сенките, която ме призова да се бия.
– Време е за битка. Време е да убивам. Ела ми на помощ.
Алехандро и Мама се втурнаха през близката гора, докато се биеха срещу Дарси и някои от наследниците.
Сенките ме примамваха да навляза в тях все по-дълбоко и по-дълбоко, но аз не исках да отида. Не и тази вечер. Не и когато Дарси и Тори бяха в беда. Моята баба ми беше казала, че съм достатъчно силен, за да се боря срещу волята на Принцесата на сенките, стига само да повярвам, че е така, и тази вечер най-накрая открих тази сила в себе си, отказвайки повече да бъда пешка на това създание.
Може и да бях изпратен в Зодиак, за да ги заловя, но вече бях приключил да играя играта на чичо си. И сега, когато те бяха в опасност, нямаше да ги подведа. Те бяха лоялни към мен и аз щях да бъда лоялен към тях в замяна, дори ако това означаваше чичо ми да види какво съм. Сега имах приятели. Те щяха да ми помогнат. Бяха приели връзката ми със сенките, така че може би щяха да приемат и това, че съм нимфа. Защото бях приключил с лъжата, с предателството към тях.
И тази вечер щях да застана до тях и да се боря като фея, каквато ми се искаше да бъда, и да се моля да ми простят, когато научат истината.
– Не знам коя си, но не си Клара Орион. Ти си просто едно кухо нещо, пълно със сянка и смърт – изплю Дарси, докато се промъквах зад принцесата на сенките, усещайки как звездите обръщат погледите си към мен.
– Така че кое предпочиташ да ти дам, Дарси Вега? Сянка или смърт? – Принцесата на сенките сви пръсти и очите на Дарси се разшириха, докато се готвеше да се предпази. В този момент знаех, че тя ще действа твърде късно, за да се защити.
Тръгнах напред, забивайки сондите си в гърба на Принцесата на сенките с рев на предизвикателство и я вдигнах от земята, докато вдигах ръката си. Белите ми дробове се задъхваха, а победата ме връхлиташе, тъй като този златен момент позлатяваше всяка моя вена и ме караше да се чувствам като бог, когато най-накрая направих крачка срещу чудовищата, на които бях робувал през целия си живот.
Дарси хвърли огнено кълбо, за да довърши кучката, но Принцесата на сенките се извъртя, за да го избегне, принуждавайки ме да я пусна, докато тя стискаше сенките в мен, и аз изръмжах от неудовлетворение, когато тя падна на земята на колене.
Преди Дарси да успее да я удари отново, Принцесата на сенките се изстреля с изблик на вампирска скорост.
Погледнах към Дарси, триумфът ме връхлетя, но той бързо бе последван от несигурност, тъй като тя вдигна ръце към мен, а на челото и се появи бръчка, докато се опитваше да разбере дали съм неин враг, или не.
Отстъпих крачка назад, прекланяйки глава пред една от истинските кралици, защото, разбира се, тя и сестра и бяха такива. Бях ги видяла да разцъфтяват в най-невероятно могъщите феи и с радост бих коленичила в краката им и бих им служила по всякакъв начин. Те може и да не знаеха, но ми бяха дали семейство, дом, и аз щях да им се отплатя за това по всякакъв възможен начин.
Принцесата на сенките изведнъж скочи на гърба ми и аз се забавих да действам, когато тя се протегна и заби острието си в гърдите ми.
Шокът от удара ме накара да изрева, но звукът заглъхна, когато тя заби ножа в гърдите ми отново и отново, докато не усетих единствено болка, докато не се свлякох на земята на купчина, а кръвта се разля по тялото ми и ме накара да се замая.
Всичко се случи толкова бързо и ми беше невъзможно да си поема дъх, докато усещах как звездите се приближават.
– Сине на родения в сянка, помниш ли какво правят феите със страховете си? – Прошепнаха ми звездите, докато ужасът си проправяше път около разтуптяното ми сърце.
– Смееш да нападнеш принцесата си ли? – Изръмжа принцесата на сенките, докато стоеше над мен, и аз кимнах, а отговорът на въпроса на звездите вече беше толкова ослепително ясен.
Осмелявам се. Защото феите се изправят пред страховете си. А аз се страхувам от теб почти толкова, колкото се страхувам да умра.
Дарси пусна към нея изблик на огън на феникс, но Принцесата на сенките се отклони от пътя му и чернота закри за миг зрението ми, докато губех съзнание.
Когато се събудих, смяната беше паднала върху мен, така че лежах гол в калта, с кръв, която се стичаше по гърдите ми, и смъртта, която викаше името ми. През дърветата виждах звездите, които светеха толкова ярко, че почти изглеждаха като ден.
– Диего? – Задъха се Дарси и падна до мен, а по лицето и се изписа ужас. Тя положи ръце върху гърдите ми, опитвайки се да излекува раните, но знаех, че е твърде късно. А имаше още толкова много неща, които трябваше да кажа. Но едно нещо беше повече от всяко друго.
– Толкова съжалявам, Дарси – изтръгнах, исках да го чуе, макар да знаех, че няма достатъчно време да обясня защо.
– Не разбирам – изхлипа тя, все още работейки, за да спре притока на кръв, но аз вече отпадах. – Макс! – Изкрещя тя, обръщайки се към него, но аз стиснах ръката и, отчаяно желаейки тя да не си тръгва, когато бях само на миг от смъртта.
– Магията на феите не може да ме излекува – прошепнах аз.
– Как можеш… как си тук? – Изохка тя, сълзите се стичаха по бузите ѝ и аз мразех да я виждам да плаче заради мен. Но това ми напомняше, че я е грижа, че някой наистина се интересува. И аз бях означавал нещо на тази земя в свят, в който не би трябвало да означавам нищо.
– Не съм твой враг – заклех се, имах нужда тя да знае това, а тя хвана ръката ми, стисна я силно и накара страха ми да намалее съвсем малко. Сърцето ми се забавяше и звездите над мен шепнеха за края ми, затова трябваше да и дам ключа към всичко, което знаех, неща, които можеха да и помогнат да победи чичо ми, мамчето ми, дори Лайънъл Акрукс. – Ще видиш… трябва да… вземеш шапката ми. – Изкашлях се и кръвта се надигна в гърлото ми, вкусът и беше навсякъде, но болката вече се превръщаше в студено изтръпване.
Дарси избърса кръвта от устните ми, болката бе изписана в чертите и, докато се опитваше да ме задържи тук. И се чувствах толкова, толкова добре да бъда искан по този начин. Да знам, че ще им липсвам.
– Просто се дръж – помоли тя. – Трябва да има нещо, което мога да направя.
Леко поклатих глава, разбирайки какво искат звездите от мен сега. Трябваше да се изправя срещу страха си и това беше то. Просто се надявах, че има нещо, което ме чака в смъртта отвъд мрака, надявах се, че има място за мен сред звездите.
– Просто исках да бъда полезен. Добре ли се справих? Добър приятел ли бях? – Попитах, докато една сълза се търкулна от окото ми, тъй като знаех, че никога повече няма да видя София, нито Тори, нито Джералдин. Приятелките, които ми бяха дали живота, за който винаги бях мечтал да имам.
– Ти си най-добрият приятел, Диего – обеща Дарси и преди смъртта да успее да ме открадне, щастието се разля във всеки сантиметър от съществото ми и за една секунда се почувствах като фея, която умира достойно за своя приятел. За своята кралица.
И когато лицето и се изгуби от погледа ми и аз се измъкнах някъде далеч на по-топло и безопасно място, усетих как ръката на ми абуела ме хвана и ме придърпа в прегръдките си, а гласът и беше толкова познат и утешителен, докато ме държеше.
– Много се гордея с теб, Диего.
Бях принудена да изляза от сянката на шапката и открих, че лицето ми е мокро от сълзи, когато Орион ме изтегли в скута си и аз се оставих да плача на рамото му, преживявайки отново онова ужасно сбогуване.
Джералдин плачеше зад мен, изричайки името на Диего, докато Орион прекарваше ръката си нагоре-надолу по гърба ми.
Толкова много неща трябваше да приема и не знаех дали изобщо да му се сърдя за нещата, които беше направил, защото в крайна сметка беше дал живота си, за да ме спаси, и беше направил своя избор да ни каже истината, просто не беше имал възможност.
Когато най-сетне се огледах, открих, че наследниците и Ксавие са дълбоко замислени, а Тори избърсва сълзите под очите си.
Орион смъкна шапката от главата ми, хвърли я на леглото и целуна мократа ми буза, докато аз най-сетне се съвземах, а скръбта в гърдите ми беше стегната щипка, която не искаше да изчезне.
– Момчето с шапката се е казвало Диего? Кълна се, че беше Даръл – промърмори Дариус на Тори и тя го удари по ръката с промърморено проклятие, че е задник.
– Той няма да е умрял напразно – каза Джералдин, изправи се на крака и подсмърчаше шумно, докато овладяваше сълзите си. – Ще отмъстим за храбрата му душа и ще унищожим злата вещица, която го положи в земята.
Кимнах в знак на съгласие и погледнах към сестра си, която протегна ръка, за да стисне ръката ми, и видях нуждата от отмъщение в очите и толкова силно, колкото живееше в мен.
– Животът и е белязан – изръмжах аз. – Както и този на Алехандро.
– За майка ни и баща ни също – изръмжа Тори.
– Ще ги изпратим в смъртта, крещейки за милост, и ще изтръгнем елементите на родителите ни от вените им – изсъсках аз.
Джералдин целуна юмрука си и го притисна към гърдите си.
– За истинските кралици!

Назад към част 10                                                              Напред към част 12

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *