КЕЙЛЪБ
Орион проклинаше, докато се опитваше да затвори пукнатината, а аз стисках зъби, докато се мъчех да задържа вратата, вкопавайки се дълбоко в нея с помощта на земната си магия, докато нимфите виеха и пускаха шибаните си смъртоносни дрънкалки точно отвън.
Не им беше отнело достатъчно време да пробият първата врата, която бяхме запечатали, и подозирах, че близостта на разлома със сенките ги е накарала да побеснеят. Беше ясно защо и те бяха толкова засегнати от него. Дори сега, когато се борех с всички сили да задържа вратата, като я връзвах с камъни и лиани срещу ударите на нимфите от другата и страна, все още усещах притегателната сила на тази тъмна и опетнена магия.
Беше като четка на ръка по гръбначния ми стълб, шепот на любовник в ухото ми и зов на сирена, дори по-могъща от Макс, която копнееше да ме примами в рая.
Пипалата на мрака ме достигаха, както достигаха тъмните предмети, които бяха подредени в олтара, и не се съмнявах, че и други феи са идвали тук преди мен и са попадали в капана на техния зов. Не един от тъмните предмети беше оръжие, готово да бъде използвано, за да се пролее кръвта на жертвите, които явно са били принасяни тук отново и отново, ако се съди по мириса на кръв и петната по камъка.
Когато вратите бяха затворени, пространството тук беше почти изцяло черно, едва-едва се долавяше намек за дневна светлина през малките пукнатини по краищата на вратата, а фейлийта, който Орион хвърли, беше единствената светлина в цялото пространство.
Стиснах зъби и се борих да задържа вратата, докато поредният трус я разтърси.
– Как върви? – Изкрещях през рамо, пръстите ми се свиха в юмруци, когато вратата бе ударена с още по-голяма сила и целият храм сякаш се разтресе от удара, а прахът падна от покрива и се разпиля в косата ми.
– По-добре, когато не съм разсеян – изръмжа Орион като задник, какъвто си беше, и аз поклатих глава, чудейки се защо съм очаквала нещо повече от него, докато удрях с ръка дървената врата и увеличавах потока на магията, която течеше във вените ми.
– Е, ако не сме приключили, ще трябва да ни запечатам напълно – промълвих аз, като си поех дълбоко въздух през устата си, преди да затворя очи и да освободя струя силна земна магия, като притиснах длани към вратата и завладях същността и, принуждавайки волята си да промени душата и в камък вместо в дърво и да я втвърди цялата, докато нимфите продължаваха да крещят от ярост пред нея.
Запечатах вратата изцяло, като я укрепвах и уплътнявах, докато между нас и чудовищата, които бяха дошли за нас, не застана плоча от непроницаем гранит, която на практика ни заключваше на това място, докато се уверяваше, че те остават навън.
Обърнах се обратно с лице към Орион, като запалих огън в дланта си, за да мога да видя повече от това, което правеше, и дъхът ми застина в дробовете, когато погледът ми попадна върху пукнатината вместо върху него.
Сега тя пулсираше и се извиваше, в нея се натрупваше отчаяна енергия, която сякаш се опитваше да се откъсне от Орион, докато той работеше, за да съшие тъканта на шибаните царства, сякаш шиеше великденска шапчица за проклетия парад.
Когато погледът ми се спря на извиващия се вихър от мрак, усетих остро дръпване в гърдите си и преди да разбера какво се случва, се стрелнах напред, бедрата ми се блъснаха в ръба на олтара, докато грабнах в ръцете си злокобен черен кинжал и от устните ми се изтръгна стон на удоволствие.
Сенки пропълзяха по кожата ми, шепнейки ми обещания за неизказано удоволствие, докато отмятах глава назад и отново стенех, а ласката на хиляди пръсти обикаляше по цялата ми плът, развързваше всяка част от мен и ми обещаваше повече власт, отколкото някога съм мечтал да притежавам.
Орион изкрещя нещо и сред думите, които изплю по пътя си, чух едно-единствено име, което ме накара да разтърся главата си в опит да я прочистя, спомняйки си усещането за топли ръце върху плътта ми и кръвта по устните ми.
Вкопчих се в това усещане с всички сили, затворих очи за миг и прекъснах връзката, с която сенките се опитваха да ме вържат, преди да ги отворя отново, погледнах кинжала в ръката си и изръмжах, когато осъзнах, че шибаните сенки почти ме бяха хванали.
Призовах огнената си магия, разпалих в юмрука си най-горещите пламъци, които можех да призова, и се заех да унищожа острието в ръката си, като разтопих метала и накарах сенките да съскат и плюят гневно.
Захвърлих разтопената буца метал далеч от себе си и въздухът над олтара сякаш завибрира, докато сенките виеха в знак на протест, карайки погледа ми да падне върху безбройните други тъмни предмети, които бяха разпръснати по олтара.
Скочих над олтара, обръщайки гръб на пукнатината, докато Орион проклинаше и се бореше да я запечата, а ръцете му трепереха от усилието да я затвори, докато продължаваше да зашива пропастта между тази и другата страна.
Хванах се за ръба на каменния олтар и с комбинация от земна магия и вампирска сила изтръгнах каменната маса от поставката ѝ и разпръснах всички тъмни предмети по пода далеч от пукнатината. Сенките крещяха и стенеха още по-силно, звукът заплашваше да накара ушите ми да кървят, докато аз стисках зъби срещу него и извръщах ръце, като взривявах всеки от предметите с най-силния си огън и унищожавах колкото можех повече от тях.
Усетих как сенките се удрят в гърба ми и се приготвих за ужилването и ухапването от удоволствието, което предлагаха, като насочих съзнанието си към всички най-хубави спомени, които можех да събера, и се настаних здраво в това царство, където съществуваха истинските притежатели на моята радост и любов.
Едно паническо проклятие ме накара да се обърна и открих Орион, хванат за ръба на счупения олтар, с широко отворени и уплашени очи, когато погледът му се срещна с моя. Нещо сякаш го дърпаше към последния процеп на пукнатината, който все още зееше отворен, а иглата висеше свободно в пръстите му и от другата му ръка капеше кръв, като малко убождане на пръста му накара капките с най-тъмночервено да се разлеят из въздуха към пукнатината, която бръмчеше и стенеше с жестока сила, за която знаех, че ще погълне цялото ни царство, ако само получи възможност.
– Какво да правя? – Поисках да се приближа към него в паника, хванах го за ръката и се опитах да го издърпам от разлома, който виеше все по-силно, а кръвта му все повече и повече се стичаше към него.
Опитах се да вкарам лечебна магия в плътта му, за да мога да блокирам връзката с кръвта ми, но в момента, в който започнах да я изграждам в дланта си, Орион изрева отрицателно.
– Не сливай магията си с моята, иначе и ти ще бъдеш обречен – изръмжа той и ме блъсна в счупения олтар, докато в погледа му проблясваха в еднаква степен болка и удоволствие. – Когато хватката ми се провали, тя ще ме погълне – изпъшка той. – Трябва да намериш начин да я затвориш. Трябва да отрежеш Лавиния от…
– Не започвай да говориш, сякаш вече си мъртъв, задник. Твоята магия ли е това, което тя тегли? – Попитах трескаво.
Орион измърмори потвърждение, лицето му беше изписано от болка, за която знаех, че няма нищо общо с каквото и да му правеха шибаните сенки, и всичко свързано с това, което мислеше, че ще загуби, ако бъде изтръгнат от този живот.
– Щом изгори цялата ми магия, ще повлече след себе си и душата ми – изрече той. – Трябва да бягаш, трябва да…
Изстрелях се към него с ръмжене, кътниците ми изщракаха, когато получих отговора си и се сблъсках с гърба му, като заключих една ръка около гърдите му, а с другата свих косата му, преди да издърпам главата му настрани и да забия зъбите си дълбоко в гърлото му.
Орион изръмжа яростно, възмущението, което изпитваше към мен, хапейки го, беше повече от ясно в твърдостта на позата му, докато аз всмуквах в устата си кръвта му и преглъщах жадно.
В момента, в който силата на магията му обзе езика ми, способността му да я използва бе блокирана и връзката му със сенките чрез нея бе прекъсната.
Той се препъна на крачка, тъй като връзката му с пукнатината беше унищожена, но аз го задържах, докато пиех дълбоко, наслаждавайки се на опияняващия вкус на кръвта му, като същевременно държах кътниците си заровени в шията му, така че връзката да не може да се реформира.
Орион се бори с миг, преди сякаш да осъзнае шанса, който му дадох, и отново вдигна иглата, забивайки върха и в ръба на разлома, и изръмжа от усилието да използва оловните си крайници, за да я прокара през разлома.
Продължих да пия, докато той си свърши работата, а цялата камера, в която стояхме, се тресеше и трепереше, докато пукнатината се бореше срещу разрушаването си до последния момент.
Настъпи дълбока и тежка тишина, когато пукнатината най-накрая беше зашита, а налягането в камерата спадна толкова внезапно, че ушите ми се пръснаха.
Орион пусна иглата, провиснал срещу мен, когато се оказах уловен от жаждата за кръв, неспособен да се отдръпна, както трябваше да направя, докато продължавах да пирувам с кръвта му.
Това не беше това, което правеше нашият вид. Това противоречеше на Кодекса на вампирите.
Но той беше адски силен вампир и не можех да отрека тръпката, която изпитвах от това да го владея с кръв и кости по този начин.
Изръмжах, докато смучех по-силно, а Орион изръмжа точно в отговор, ръцете му хванаха ръката ми, в която все още го държах, и вдигнаха китката ми в миг на бързина. Сърцето ми се разтуптя от осъзнаване, но не бях достатъчно бърз, за да го спра, преди кътниците му да се плъзнат в китката ми и в него да прозвучи победно ръмжене.
Шокът премина през сърцевината ми, когато той започна да пие, елементите ми се заключиха в мен, а сърцето ми се разтуптя от това, което правехме.
Това беше отвъд табуто. Кодексът беше създаден отчасти, за да спре точно това нещо. След разгара на Кръвопролитната епоха преди почти две хиляди години практиката на създаване на общества беше отхвърлена като част от пакта, създаден, за да сложи край на кървавата омраза между вампирите и другите феи. Сега това е древна история, но тогава нашият вид беше изградил общества, които правеха точно това – хранеха се един от друг и създаваха връзка, която ги свързваше тясно и улесняваше лова на стада. Години наред вампирските кланове обикаляха земята, убивайки други феи безразборно и използвайки обединената си жестокост, за да всяват ужас надлъж и нашир. Не след дълго други феи започнаха да ловуват нашия вид, да ги убиват, за да спрат кръвопролитието, и бяха много близо до това да ни изтрият от лицето на земята.
Но тогава беше сключена сделка. Последните останали вампири създадоха Кодекса и практиката да се създават общества бе разпусната, а нашият вид обеща да не се отдава на лов, за да бъде държана под контрол жаждата ни за кръв.
И до днес нашият Орден е обвързан с този кодекс и е наша отговорност да го спазваме или да се сблъскаме с последствията от загубата на контрол над жаждата за кръв, ако не го направим.
Потокът от комбинираната ни магия, която преминаваше от моето тяло в неговото и после обратно в моето, караше главата ми да се забързва, а пулсът ми да се ускорява.
Чувствах как силата на тази връзка нараства между нас двамата, докато зверовете, които бяхме, сякаш се сливаха в едно, а приливът на сила и жаждата за кръв се съчетаваха в опияняваща смес, която само тези от нашия вид можеха да оценят напълно.
Кръвта ми се нагорещи и забушува във вените ми, древна магия, която се бореше под моята и неговата кожа, променяйки природата ни, докато откривахме единство, което никога не беше изглеждало възможно между нас двамата преди този момент, дълбоко и непоклатимо уважение и връзка, която растеше в нас, докато се превръщахме в нещо много повече, отколкото бяхме преди.
В един и същи момент и двамата измъкнахме кътниците си от плътта си, спънахме се и се обърнахме, за да се погледнем един друг с надигнати гърди, окървавени устни и туптящи сърца.
– О, по дяволите – издиша Орион в шок и аз кимнах, защото също го почувствах.
– Нямаме време за това – изпъшках, опитвайки се да си оправя главата, докато приливът на това, в което току-що се бяхме превърнали, караше кожата ми да сърби, а мускулите ми да тръпнат от нуждата за лов.
Орион кимна, облиза устните си и ме погледна гладно, което ми подсказа, че явно имам също толкова добър вкус, колкото и той. Но не можех да си позволя да се вглъбя във факта, че току-що бях преминала това най-табу с него.
– Тогава нека отворим това място, за да могат близначките да унищожат това, което е останало тук – каза твърдо Орион, вдигна поглед към покрива над главите ни и предизвика усмивка на устните ми, когато осъзнах какво планира.
– Земята и въздухът заедно биха свършили по-добра работа – отбелязах аз, подадох му ръка и той се поколеба само за половин секунда, преди да удари дланта си в моята, а приливът на магията ни се сблъска мигновено, когато бариерите ни паднаха, сякаш никога не са съществували.
– Изглежда, че сега ти имам доверие, кръвени братко – каза той и ми предложи мрачна усмивка, от която кътниците ми настръхнаха.
– Така изглежда – казах аз, отвръщайки на усмивката му, когато и двамата вдигнахме ръце и използвахме обединената си магия, за да взривим покрива на храма с експлозия, толкова огромна, че се кълна, че цялата гора се разтресе под силата и.
Тръгнахме след буците разбита скала, докато прахът все още се издигаше и буци от нея все още се носеха във въздуха, Орион ни издигна на порив на въздушна магия, а аз направих скалите, върху които се приземихме, меки като матрак и се изстреляхме заедно толкова бързо, че дори звездите не можеха да ни видят, докато бягахме.
Назад към част 31 Напред към част 33