ДАРСИ
Арктур тичаше през залата, течността трепереше и вълните се разпръскваха изпод краката ми.
– Какво става? – Изсъсках, когато фалшивата форма на Арктур изчезна от съществуването си.
– Има звезди, които ми се противопоставят в това действие – гласът на Арктур се разнесе из въздуха и стаята около нас започна да става мъглива, сякаш не беше наистина тук. – Но преди много време е било изплетено пророчество, което аз съм длъжен да изпълня. Когато изгряващите дванайсет се обединят, миналото ще бъде преплетено с бъдещето. Знанието за първия кръг трябва да бъде дарено.
– Отново говориш в загадки – изръмжа Орион и се приближи до мен.
– Ако имаш нещо да ни покажеш, тогава го покажи – призовах аз, а сърцето ми биеше лудо, докато залата се стопяваше като горещо стъкло, изстивайки в празнотата на нищото, докато отново не увиснахме в тъмнината.
Усетих присъствието на Орион там, където висяхме в прегръдката на звездите, а после сила в гърба ми ме прати да се сгромолясам в празнотата. Бях сигурна, че падам, стомахът ми се свиваше от огромната скорост, с която се движех, но не можех да възприема нищо над или под мен.
Звездите шепнеха в сблъсък от яростен шум, после светкавици експлодираха наляво и надясно, показвайки видения, които едва можех да разбера. Гигантски златни нишки, сплетени от дървен стан, и усещане за сливане на времето по някакъв едва разбираем начин.
– Минало, настояще, бъдеще – заговори най-сетне Арктур и съскащият шепот на другите звезди спря. – Всичко е такова, каквото винаги е било и може да бъде.
Нишките затанцуваха над главите му, разпилявайки се в гъстата чернота, която сега изглеждаше по-скоро като някакъв огромен материал или платно. Колкото повече наблюдавах, толкова по-осезаемо ставаше то. Това безкрайно черно, което се движеше, разтягаше, разширяваше, докато тези нишки бяха вшити в самата му същност.
– Преминаваш през тъканта на съдбата – заговори Арктур. – Цялото познание се крие тук… Трябва само да откъсна правилната нишка.
Над мен се издигна видение на гигантска ръка, блестяща от звездна светлина и едва забележима. Тя дръпна една нишка и аз се хвърлих към нея. Вървях толкова бързо, че изхвърлих ръцете си, опитвайки се да направя магия, за да се забавя, но тук нямах истинско тяло и вдишах рязко, когато тази нишка запълни всичко, което виждах, изведнъж много по-голяма, отколкото изглеждаше възможно. Във всяко парче бяха вплетени спомени, мисли, идеи и тя се заплете около мен, завърза крайниците ми и ме повлече в гънките си.
Примигнах и се оказах на твърда земя, тревата се разстилаше под краката ми, а на хоризонта в небето висеше ниско слънце. Завъртях се, търсейки Орион, и го открих само на крачка зад мен, а очите му горяха ярко. Винаги в сянката ми.
Той ме хвана за ръката, приближавайки ме, а твърдостта на допира му накара сърдечния ми ритъм да се забърза. Той все още имаше онзи ефирен вид и забелязах, че кожата ми блести също като неговата, а дрехите ни все още бяха онези призрачно красиви, с които бяхме облечени в Залите на съдбата.
Стояхме на върха на един хълм и гледахме надолу към долината, в която се стелеше лека мъгла. Арктур отново се появи като човек, застана в подножието на хълма и ни подкани да тръгнем след него, след което се обърна и изчезна в мъглата.
– Можеше просто да ни пренесе там, където искаше да отидем, но не. Вместо това трябва да издържим на драматизма – промълви Орион.
– Ти обичаш драматизма. – Побутнах го закачливо, след което тръгнах надолу по склона на хълма.
– Добре, признавам си, че съм заинтригуван накъде отива това.
– И ще напишеш всичко за това в дневника си на секундата, когато се върнем – подразних го аз.
– Нямам дневник, Блу – изрече той, като не изоставаше от мен.
– Тогава твоя тефтер.
– Записвам си всяка важна информация, която съберем. Не пиша записки за деня си, да се оплаквам от несполуките си и да изписвам безсмислено инициалите на любовта си в сърцето.
Изсмях се.
– Дори едно малко сърчице само за мен?
– Добре, само за теб – каза той грубо и усмивката ми се разрасна.
Стигнахме до подножието на хълма и навлязохме в мъглата, търсейки Арктур. Вървяхме по замръзналата земя, макар че студът не ме докосна, доказвайки, че всъщност не съм тук.
Мъглата се завихри, разкривайки каменен кръг, който се издигаше на десет метра височина, а всеки от дванадесетте камъка беше издълбан със символа на звезден знак. В центъра имаше плосък каменен диск, гравиран със слънцето и луната. Върху него стоеше жена от Фае с червена коса, облечена в бойни кожи, и гледаше към небето, с наведена назад глава и присвити очи.
Устните ѝ движеха думи, които не можех да чуя, а звездите ѝ отговаряха в прилив на шепот. Главата ѝ изведнъж се отметна надолу и тя примижа от състоянието, оглеждайки кръга, сякаш търсеше нещо.
От земята започнаха да израстват мечове и изящни доспехи, като всички те притежаваха онзи дълбок отблясък на звездна светлина в метала.
– Звездите са им дали това? – Избухна невярващо Орион.
Арктур извърна глава, а гласът му се разнесе в главата ми.
„В едно отдавна изгубено време звездите са били разделени на две фракции: тези на Ветус и тези на Новус. Звездите от Новус си играеха с живота на Фае, като отговаряха на молбите им, изпълняваха желания или превръщаха желанията им в неизказани проклятия. Фракцията на Новус вярваше, че звездите имат право да действат като богове както сред феите, така и сред смъртните. Те нарушавали законите на Началото, подстрекавайки към войни между кралствата и в самите тях. Това беше хаос, път към падение.“
– А какво става със звездите на Ветус? – Попитах.
„Аз бях сред фракцията на Ветус. Ние почитахме старите закони и никога не нарушавахме баланса на съдбата. Защото Фае и всички живи същества притежават дарбата да се променят. Свободната воля е тяхно право. То е записано в текстовете, които изграждат природата на Вселената. Това право не бива да им се отнема. Ние, като техни наблюдатели, трябва да го защитаваме, да останем безпристрастни в своето бдително състояние. Но звездите от Новус пренебрегнаха написаното и използваха силата си, за да направят от Фае марионетки“.
Видението пред нас се промени и видяхме как червенокосата воинка поведе в битка цяла армия от Фае, облечена в мощните доспехи и с унищожителните оръжия в ръка. Феите, с които се сражаваха, бяха избити, а мечовете на армията можеха да пронижат самата магия. Силата беше неизмерима, всички феи, които се сблъскаха с нея, загинаха в кървава смърт, преди да имат възможност да се защитят.
Когато на противниковата страна на битката остана да стои само една жена, тя падна на колене, черната ѝ коса се развя около лицето ѝ, а очите ѝ представляваха безнадеждна яма от отчаяние. Обърна поглед към небето, а от устните ѝ се изляха гневни думи на неразбираем за мен език.
Небето блестеше, звездите се събуждаха през деня и надничаха от яркосиньото небе, за да наблюдават тежкото ѝ положение, докато армията се затваряше около нея. От небето се изсипаха лъчи, лъч от най-чиста светлина, който се изля върху момичето и го погълна изцяло. Армията се отдръпна уплашено, вдигна мечове и издигна викове на тревога във въздуха.
Когато светлината угасна, очите на жената пламнаха с нечестива сила и отмъщението разкъса изражението ѝ, докато се изправяше на крака. От ръцете ѝ бликна светлина, която разкъса огромни пукнатини в земята, разкъсвайки на тълпи редиците на армията. Нито един от тях не успя да се приближи достатъчно, за да замахне с меча си, а силата, която притежаваше, беше невъобразима и разцепваше Фае на части, сякаш бяха направени от стъкло.
С ужас наблюдавах как цялата армия бе унищожена заедно с червенокосия си командир, а жената със звездния дар стоеше с разголени гърди и с отлепена назад горна устна възприемаше разрушенията. Но когато погледът ѝ се насочи към телата на собствените ѝ паднали войни, тя насочи ръцете си срещу себе си, хвърляйки тази дива магия в гърдите си и слагайки край и на собствения си живот.
Тялото ѝ се удари в земята и настъпи тишина, която беше гъста и потискаща. Звездите блестяха над нея, сякаш доволни от резултата, а между тях се разнасяше шепот, в който се долавяха нотки на забавление.
– Опитахме се да възстановим равновесието – съскаше Арктур, показвайки сцена след сцена на кървави битки, на проклятия, които се вкореняват в крале и кралици, обърнали се срещу собствения си народ. Нови звезди превръщаха в чудовища онези, които им се молеха, търсейки власт, но по-често нови звезди ги мамеха, превръщайки ги в зверове, които пируваха с плътта на любимите си. Звездите на Новус не се вслушваха в разума. Везните на съдбата бяха наклонени до крайност. И така, аз и другите звезди от Ветус съставихме план да възстановим баланса веднъж завинаги.
Сцената отново се промени и показа каменния кръг. В центъра му се беше събрало семейство, две майки държаха децата си близо до себе си, а по краищата на каменния кръг бръмчеше магически щит, който пазеше от глутница грозни зверове с остри нокти и изкривени лица. Лица, които изглеждаха така, сякаш някога са били феи.
Жените не призоваваха звездите за помощ, през устните им не преминаваха молитви и аз се зачудих дали не са изгубили вяра в съществата отгоре, които причиняват такива разрушения долу на земята.
Но гласът на Арктур се носеше към тях, не в този момент, а в миналото, говореше им на техния език и изведнъж разбрах думите.
– Шансът за расата на феите се издига, една единствена надежда, която балансира на острието на ножа – каза звездата.
Една от жените изтръпна, очите ѝ се насълзиха, когато видя нещо. Сигурно беше ясновидка, защото устните ѝ започнаха да се движат и от нея се изля пророчество с монотонен тембър.
– „Кръг на съдбата, надарен с избор, пръстен от дванадесет души със собствен съдбовен глас. Съдбовни пътеки, нарисувани от доверени ръце, но властта може да падне в диви земи. Защитена, желана, а после разбита и изчезнала. Възстановени в слава или покварени от един“.
– Предлагаме ви шанса да изтъчете отново собствените си съдби, за да поправите грешките на недостойните звезди – каза Арктур. – Вярата ви в нас ще бъде възстановена. Звездите Ветус ще процъфтяват над Новус и ще бъде намерен баланс. Ако приемете предложението ни, ще станете тъкачи на съдби тук, на Земята. Ще си върнете съдбите от ръцете на звездите и ще насочите кралствата си към мир.
Ясновидката се съгласи, може би виждайки истината в обещанието на Арктур, и изблик на сила рикошира около семейството. Дванайсетте камъка в кръга бяха обхванати от ударната вълна, всеки от тях се срути в себе си, ставайки все по-малък и по-малък, сияейки от сила, преди да легнат на земята като блестящи скъпоценни камъни. Камъните на гилдията. Съвършени във всяко отношение и свързани с видима с просто око магическа връзка, между които се разстилаше сияние от бяла светлина. Чудовищата наоколо отново се превърнаха във феи, падайки на колене, голи и объркани, а силата на омразата, която ги бе довела тук, изчезна.
Ясновидката вдиша рязко, виждайки нещо, което не можех да възприема, докато поглеждаше между всеки камък, а гласа на Арктур отново се носеше из въздуха.
– Ще подариш всеки камък на дванайсетте феи, които ти показахме. Те са миротворците. Изгряващите дванадесет. Потърсете ги и ще намерите равновесие. Търсете ги и съдбите ви ще бъдат възстановени.
Визията около нас се промени и показа как Прорицателката пътува по Земята, търсейки дванадесетте феи, избрани от звездите. Някои от тях бяха крале или кралици, докато други бяха по-малко предполагаеми; мъж, който ръководеше малко село в подножието на далечна планина, момиче без никакво семейство, което бродеше из пустошта на разкъсана от война земя, и много други. Всички те се вдигнаха, за да отговорят на призива на звездите, да вземат камъка на гилдията, който им беше подарен, и да пътуват, за да се срещнат един с друг в центъра на света. Слънцето напичаше тежко гърбовете им – място с пясък и малко цивилизация.
Там те построиха кула и на върха ѝ изковаха кръгла каменна маса, на която всеки от тях седна и постави своя камък на гилдията върху повърхността ѝ. Това бил първият от многото съвети, чиито срещи се провеждали редовно, докато годините минавали, и с всяко следващо събиране в света се възстановявал все по-голям мир. Бавно, но сигурно, камъните на гилдиите попречиха на звездите Новус да се намесват в съдбите на феите, а звездите Ветус отново станаха доминиращи.
Но нямало видение, което да показва как камъните се владеят по този начин, а само думите им, които потвърждавали тази истина, и шепотът на звездите, които признавали на дванайсетте избрани феи.
Видението започна да избледнява и аз усетих как отново се изплъзвам от света, когато се потопих в това море от чернота. Но бях в него само за миг, преди да се озова на твърда земя обратно в Кралската дупка и да погледна Орион, който примигна и излезе от видението.
– Чакай – изпъшках. – Как владееха камъните?
Но усетих, че присъствието на Арктур избледнява, че не предлага повече знания, и Орион изръмжа разочаровано.
– Каква е ползата от полуистините и намеците? Защо те никога не могат да бъдат ясни? – Казах с гняв.
Орион въздъхна и погледна към камъните на масата.
– Сега поне знаем за потенциала им.
– Но ако не можем да ги използваме в тази война, каква е ползата от тях? И какво са съдбоносците, какво изобщо означава това? – Поисках. – Мислех, че камъните на гилдията са отговора. Мислех, че те могат да ни помогнат с Лайънъл. Но те бяха предназначени само да помагат на феите да си върнат съдбите от звездите, така че как… – Замълчах, тъй като нещо ме порази по този въпрос.
– Какво става, Блу? – Орион се приближи.
– Отново е настъпил дисбаланс. Клидиний от години си играе с рода Вега; той ни прокле. Това, което той направи с нас, е същото, което онези звезди от Новус направиха със света, нали?
– Може би – каза той, като се намръщи дълбоко. – И ако е така…
– Тогава равновесието на звездите може отново да се разклати. Ами ако Клидиний е само първата от многото звезди, които ще се спуснат на Земята и ще се разхождат сред нас като гневни богове? Ами ако идват още? Той имаше всички онези книги от Земната обсерватория; беше изучавал и други паднали звезди. Може би знае нещо, което ние не знаем.
– Но Арктур не ни даде никакви указания как да му попречим – изръмжа Орион. – И ако това, което казваш, е вярно, то това е може би дори по-лошо от онова, на което бяхме свидетели в миналото. Ако се спуснат още звезди с намерение да унищожат… това може да е краят на дните.
– Какво можем да направим? – Въздъхнах.
Орион поклати глава, без да може да се справи.
Посегнах към камъните, прокарах пръсти по тях и усетих, че в тях се крие дълбока сила.
– Тук има отговор. Просто трябва да го намерим.
– Звездите не могат да се издигнат сами – каза мрачно Орион и аз разбрах какво намеква.
– Може би Клидиний може да ги възкреси сега, когато има собствено тяло – прошепнах с ужас.
– Ще го спрем – каза Орион яростно. – Камъните на гилдията трябва да са ключът, иначе защо Арктур щеше да ни покаже това, което направи?
Той опря ръце на масата, загледан в блестящите камъни, сякаш можеше да ги накара да ни дадат отговора, от който се нуждаехме. Но аз знаех само едно място, което можеше да ни предложи знанието, което търсехме. Библиотеката на изгубените.
Назад към част 27 Напред към част 29