ДЖЕРАЛДИН
Вечерта беше свежа и тъмна, едва-едва лъч звездна светлина проблясваше на хоризонта, докато вървях по покритата със скреж пътека към Земната обсерватория, търсейки моите кралици в тази студена и докосната от съдбата нощ. Първата пълна нощ от тяхното управление.
Побиха ме съвсем непривични тръпки, а умът ми се вълнуваше от удоволствието, че последните части на тази война най-сетне се събират.
Истинските кралици най-сетне се бяха възкачили и без съмнение знаех, че най-скъпият ми татко ме наблюдава сега, проследявайки стъпките ми, докато се промъквах по пътеката към вратата на моите дами в този най-значим случай.
Близначките се бяха уединили в корема на Земната обсерватория, искайки уединение, за да обсъдят много кралски дела, но аз не можех да ги пропусна, за да задоволя тътена на кралските им стомаси. И така, изпекох най-хубавата си партида багети, всеки от които носеше тестена корона и беше изпечен до пълно съвършенство, а маслеността му не познаваше граници.
Напявах си кралския химн, докато се приближавах, чудейки се каква ли заповед биха могли да предложат на един нисък нещастник като мен в тази величествена вечер.
Вратата се отвори на меки и безшумни панти и аз се качих с широкия асансьор нагоре, нагоре, нагоре, до върха на кулата.
До мен достигна тихият шепот на кралските им гласове, някакво изказване за паднала звезда и изгубен кратер, но аз запуших ушите си срещу думите, които не бяха предназначени за мен.
Почуках шумно, преди да разтворя вратата и да се просна на пода, а чинията с багетите се държеше високо над главата ми на една ръка.
– Кралска закуска, кралици мои – обявих аз, като всяка частица от мен трепереше от удоволствие, докато се покланях толкова ниско, че влакната на килима се допираха до очните ми ябълки.
– Смъртта ли е най-голямото приключение? – Попита моята мила Дарси и въпросът накара ума ми да се размърда, докато го обмислях.
– Смъртта в името на моите кралици би била истинско приключение, милейди – изпъшках аз. – Защо всеки от нас тук, заклел се във вас, би се съгласил. Всеки от нас е готов да се хвърли направо в битката при най-малката ви прищявка и да се набучи на мечовете на враговете ви, ако това е необходимо, за да се сложи край на тази война и да спечелим кралството ви обратно под ваша власт в нейния край. Нито една от феите там не се нуждае от почивка, нито един самохвалко не би посмял да се противопостави на всяка ваша заповед, независимо от шансовете и за фатален край. Очакваме само вашата дума по въпроса. Заговорът, който замислихме, за да унищожим Двора на Солария и тази хитра кретенка Линда Ригел, е готов за реализация. Достатъчно е само да ни заповядате и ние ще се погрижим да го направим от ваше име. Ще атакуваме веднага, ако само го пожелаете. Смъртта ще ни посрещне на бойното поле и във ваше име ще повалим враговете ви.
След изявлението ми настъпи мълчание и аз се задъхах от позицията си, просната на пода, нетърпелива да дадат думата и да ме освободят, за да обкръжа тези негодници и да им донеса победата, която толкова заслужаваха в тази най-радостна нощ.
Погледнах нагоре, като се осмелих да зърна обувките им и забелязах томовете и свитъците, разпръснати по пода около тях. Изглеждаха наистина заети с много работа, а аз от все сърце исках да поема част от бремето от тях. В центъра на работата им се намираше „Книгата на падналите звезди“ – огромна и красива книга, широко отворена, сякаш се готвеше да разкрие някаква тайна.
– Тогава върви – заповяда Тори, предлагайки ми всичко, за което копнеех на този свят, а и повече, с едно толкова просто изречение.
Изпищях от вълнението, а глада ми за война беше неутолим сега повече от всякога. Защото щях да се бия в името на Истинските кралици и щях да им донеса славата, която им се полагаше.
– Така ще бъде, мои кралици! – Изкрещях, като поставих багетите на земята, след което изхвърчах от стаята и се втурнах към асансьора.
Поклоних се толкова ниско, че носът ми докосна пръстите на краката ми, и зърнах само недоумяващите погледи на моите кралици. Но знаех какво трябва да направя. Щях да поведа най-великите войни от нашата вярна и предана армия в прегръдките на битката още веднъж и щях да се върна тук едва когато извоювам победа, достойна за името Вега.
– Да славим нощта и наградите, които тя предлага! – Извиках над тихите и неспокойни войни, които чакаха зад гърба ми на ръба на скалата. – Да приветстваме сенките между звездите, целувката на лунната светлина, която ви води към дома, и могъществото на Истинските кралици, чиято съдба постави краката ни на този път!
Бившите Наследници бяха някъде тук, Ксавие също, макар че Дариус и Орион бяха тръгнали на собствен ход, без съмнение надявайки се да извоюват победа, по-голяма от моята, с разговори за камъни на гилдията и попчета. Но нямаше никакъв шанс един кълкач и един немъртъв драгун да претендират за повече слава от мен в този ден.
В гърба ми се чуха възгласи, които накараха кожата ми да настръхне от кръвожадния плам, който идваше само преди битка.
– Вие сте Легионът на Звездопада – подбрани един по един, за да изсипете ада върху враговете на вашите монарси. Сметаната на реколтата, перлите в нашата стрида, острата страна на кралското острие!
Поредната радост от петдесетте елитни бойци, които бяха получили шлема в синьо и червено, древното изображение на птицата Феникс, използвано за оформяне на дивашкия клюн и лице, които го украсяваха. Собствените им очи блестяха отвътре, втренчени в яростта и нуждата от отмъщение, които можеха да подпалят целия свят, когато се възпламенят.
– Тази нощ ние се отправяме към света не като бунтовници, въстанали срещу един тиранин, а като войни на Истинските кралици, техни оръжия, техни пратеници, техни предвестници на гибелта… и бившите Наследници и Съветници също – добавих като странична мисъл, поглеждайки към скъпото момче Макси, подлото куче и фангтаската фурия, плюс техните семейства. Не бях съвсем сигурна какво да правя с колебливата им лоялност пред лицето на такива непоколебими души, но легиона сякаш така или иначе не даваше и един полъх на задничен вятър за тях, докато ревяха и удряха мечовете си в щитовете.
– Тази нощ ще нанесем могъщ удар върху основите на крепостта на нашия враг. Тази нощ ще му покажем какво мислим за неговия режим и за управлението, към което се е прилепил като огромно изпражнение, което не иска да се евакуира от сфинктера! Лайънъл Акрукс наистина ще прокълне тази вечер!
Подарих им дива, дяволита усмивка и се обърнах, за да подканя Макс да се приближи, челюстта му скърцаше от неодобрение заради появата му в грандиозната ми реч като бележка под линия, но какво очакваше?
– Готови ли сме? – Измърмори той, сканирайки с очи легиона, който продължаваше да удря мечовете си в щитовете, а какофонията на военното сплотяване запращаше беговете ми.
– Готови сме като семе на глухарче в нечист вятър – потвърдих аз, като взех от гърба си боздугана и започнах да го въртя над главата си, бедрата ми се полюшваха от движението, а лунната светлина се улавяше по върховете на нагръдника ми.
Джъстин извади големия запас от звезден прах от торбата, която бяхме приготвили, и го хвърли в небето, като светкавица от огнената му магия изпепели торбата точно когато Макс хвърли въздух върху съдържанието ѝ, покривайки всички ни с преливащите му цветове и открадвайки ни в прегръдката на звездите.
Всички до един, въоръжени до зъби и облечени в блестящи доспехи, се появихме в центъра на площада, в самото сърце на Селестия, пред могъщата сграда на Съда на Солария, където така нареченият крал управляваше и съдеше земята, в която нямаше истинска власт.
– Съберете се, бягайте или вдигнете оръжие срещу нас! – Извиках, а магията покри гласа ми и го разпръсна из града във всички посоки. – Армията на Истинските кралици пристигна и е време да изберете мястото си в новия свят.
Кейлъб се изстреля далеч от нас, пробивайки през защитите, които предпазваха издигащата се пред нас сграда от бял камък и блестящо стъкло, в която се помещаваше Съда на Солария, както подсказваше името, но също така се намираха и офисите на Лайънъл и неговото фалшиво правителство. Действията му задействаха алармата, за да дадем на намиращите се вътре хора необходимото време да се евакуират, преди да я разрушим.
Писък на най-тъмния нощен цвят разкъса въздуха, когато онези гнусни и отвратителни същества, които лъжедрагунът наричаше свои воини, се втурнаха към нас, предупредени за нашето присъствие толкова скоро.
Те се смениха около нас, същества, които предполагах, че са феи, разкъсваха плат и обувки, превръщайки се в онези ужаси от старо време, за които мъртвата ми мамичка често ме предупреждаваше.
Не се лутай в тъмното, скъпа моя, защото наблизо се крият хитри нимфи.
Всъщност всички бяхме заблудени от усилията им да се скрият сред нас, да витаят по външните краища на нашата цивилизация и да ловуват онези от нас, които успеят да хванат неподготвени.
Но не повече! Аз бях мечът на моите дами, острата стомана на боздугана, който се размахваше, за да отбележи предстоящата гибел. И всички, които заставаха между моите кралици и трона, предназначен за сладките им задни части, щяха да усетят ухапването ми. Аз бях Джералдин Гунделифус Габолия Гундестрия Грус и звездите нямаше да имат милост към нечестивите души, които изпратя в прегръдките им тази нощ.
Изтръгнах рев, когато поведох атаката към онези, които се изправиха срещу нас, Наследниците и техните бащи се откъснаха от нас, за да подготвят плановете ни, докато цивилните се обърнаха и избягаха.
Размахах боздугана си, бойния вик бе възприет от воините зад гърба ми, докато се впускахме в битката, а имената на кралиците ни отекваха от устните ни като клетва.
Най-близката нимфа се втурна към мен, а смъртта ѝ беше сигурна и се разпадна като променлив вятър. Но кретена скочи над главата ми без предупреждение, открадната въздушна магия избухна в краката му, докато се изстрелваше извън обсега на оръжието ми, и аз извих глава, за да видя как минава покрай мен.
Предупреждението се изтръгна от дробовете ми, легиона зад гърба ми реагира, раздели се, подготви се, но още нимфи атакуваха по същия начин, огромни, смъртоносно огънати тела се хвърлиха от небето към онези, които бяха дошли да се бият толкова галантно.
– Освети небесата! – Изревах и огнените елементали се вдигнаха на крак, изстрелвайки пламъци към враговете си.
От всички улички и врати долитаха гърмежите на нимфите, които се опитваха да блокират достъпа ни до магията. Усещах тежестта на тази тъмна сила, която разтърсваше основите на самата ми душа, магията ми се блъскаше и надигаше в мен, докато се бореше с ледените ръце на техния контрол.
Насочих вниманието си към зловещия звяр пред мен, чиито червени очи блеснаха при вида на моите широки гърди, които се насочиха към него, а боздугана ми се завъртя край мен, докато отново се втурнах в бяг.
Изхвърлих свободната си ръка, разтърсвайки земята под краката на съществото, докато водех атаката, а звукът от смърт и насилие отекваше във въздуха зад гърба ми.
Нимфата изпищя, докато се хвърляше към мен, протегнала сонди, с диви очи, жадни за моите набъбващи кладенци на сила.
– Не днес – изръмжах аз, призовавайки моя Цербер, за да изправи подножието на душата ми срещу натрапчивата сила на зверовете, които се опитваха да изсмучат силите от крайниците ми.
Моят гъвкав боздуган замахна със смъртоносна прецизност, костите се чупеха и разпиляваха, когато смъртният удар на нимфата я постави в обсега на атаката ми. Кръвта, мозъкът и прокълнатите останки от същността му се разпръснаха по калдъръма на древния град. Сенките в него се раздухаха и погълнаха всяка частица от земното му тяло, а пепелта се разпръсна на вятъра и ме остави свободна да замахна към следващия ми противник.
Легионът „Звездопад“ ревеше на гърба ми за свобода, истина и съдба.
Впуснах се в танца на битката, движенията ми бяха леки и плавни, а противниците ми падаха на прах пред мен.
Мускулите ми пееха от топлината на войната и аз се сражавах галантно, като светлината на моите дами ме водеше към истинската ми цел, дори когато се страхувах за съдбата им във водовъртежа на това време на несигурност.
Още нимфи се втурнаха да се включат в битката и техните смъртоносни гърмежи ставаха все по-силни, а краката ми се подкосяваха, когато силата им разтърсваше дори мен.
Едва избегнах замахването на една сондирана ръка, препънах се крачка назад и извиках, когато още една сонда проряза плътта на ръката ми.
Воинът зад мен изкрещя, когато бе прободен, и аз се завъртях към нея, като очите ми срещнаха нейните в този миг на смъртта. Нимфата, която я беше погубила, изкрещя от удоволствие, вдигна я от земята, а сондите ѝ се врязаха в гърдите ѝ, докато крадяха магията от сърцето ѝ.
Изревах яростта си от преждевременната ѝ кончина, размахвайки с неистова наслада боздугана си и разбивайки го в слепоочието на чудовището.
То падна назад, но зад него се появиха още четири от дяволите, а комбинираните им гърмежи ме повалиха на колене.
Магията ми застина, бруталното удряне на краката в калдъръма зад мен твърде ясно показа, че съм обградена, и аз призовах силата на моя Цербер, докато един вой разкъсваше устните ми.
Първият от дяволите се хвърли към мен и аз измъкнах кинжала от колана си, като във вихъра на движението си видях как острието от слънчева стомана се врязва право в ужасяващите му сонди. Отрязаните придатъци се забиха в калдъръма с мокър и ужасен звук, който бързо бе заглушен от писъците на съществото. Оръжието беше сред запасите на този подъл драгун, откраднато от милейди Тори от пещерата под чудовищното му имение. Използването му срещу него и последователите му предизвикваше дива радост.
Използвах масата му като щит между мен и двамата отвъд него, като се хвърлих към тези в гърба ми с широко размахано рамо.
Трясъкът от удара отекна в плътта ми, когато ударих един от тях в слепоочието, издърпах шиповете си обратно и ги запратих към нимфите, които се опитваха да се покатерят по падналия си другар, за да ме достигнат.
Дрънкалките им почти изтръгнаха краката ми изпод мен, но аз им отвърнах с викове, прикрих се и се завъртях, преди да забия кинжала си в сърцето на един от гадните нимфи, докато той се стремеше към собственото ми сърце.
Дим и сянка се стекоха над нас, докато той бе хвърлен в проклятие, а моя боздуган се размаха, брутален, отвратителен удар огласи разбиването на черепа, докато друг звяр падна от гнева ми.
– Аз съм тъмнината, която дебне в сенките – изръмжах аз, изправена пред последните трима бойци, и се оказах с гръб към стената на една алея.
Бях откъсната от братята си, насъскана като агне за клане, но въпреки това вдигнах брадичка и се изправих пред тях.
Капчиците кръв се стичаха свободно по ранената ми ръка, но аз не спестих на раната нито един поглед, очите ми бяха насочени към дяволитите лица на враговете ми.
Този, чиито сонди бях отрязала, се пречупи пръв, нахвърляйки се със смъртоносен гърч, достатъчно силен, за да накара света да се завърти около мен.
Загубих всякаква представа за себе си в жестоката му магия, но ръката ми се изпъна нагоре и навън, кинжалът ми се изправи, докато разсичаше плътта и караше дори чудовището да крещи.
Бях повалена настрани, болка проблясна в бузата ми, когато нещо я разряза с изгаряща сила, още от кръвта ми се разля на земята под мен.
Продължих да се бия, храбро и вярно, а лицата на моите кралици горяха в съзнанието ми, сякаш гледаха и се радваха на името ми въпреки шансовете, които се изправиха срещу мен.
Нахвърлих се върху най-близката нимфа и изкрещях, докато друга се възползваше от възможността да ме удари, но само инстинкта ме накара да се хвърля настрани, така че острието да прониже рамото ми, а не сърцето ми.
Кинжалът ми прониза гърлото на този с отрязаните сонди, още докато ме пробождаше, а жизнената му сила се изливаше от него, докато аз се хвърлях към каменната стена, губейки кинжала си при това.
Болката ме заслепи, а пръстите ми заплашваха да изгубят хватката си върху Гъвкавия боздуган на безкрайната небесна карма, забравата извикваше името ми.
Изплюх кръвта от устата си и се опитах да се задържа на краката си, като призовах сили от дъното на душата си. След това се върнах назад, за да се изправя срещу двете нимфи, които бяха започнали да се блъскат и да се бутат една в друга, слюноотделяйки се за магията ми, борейки се за наградата на моя край.
Изхриптях, отдръпнах устни като гол Норман в навечерието на бонбони и най-сетне замахнах, а боздугана се въртеше отстрани, докато гледах към по-голямата от нимфите, без да обръщам внимание на кръвта, която се стичаше в очите ми от някаква рана на лицето ми.
Не днес, гадни зверове. Защото аз съм светлината на моите дами, песента на вятъра, предвестникът на вашата гибел.
Гъвкавият боздуган отново се завъртя в хватката ми и аз изревах, докато тичах към тях, от зейналите им челюсти се изсипваха дрънканици, за да ме обезвредят, коленете ми се подкосяваха, силите ми се изчерпваха, но с един последен, мощен прилив на сили скочих.
– Върнете се отвъд сенките, мръсни последователи на Драгуна! – Изкрещях, а вдигнатите им сонди бяха заплаха и обещание, докато се носех към тях на безкрайните криле на съдбата.
С едно движение на китката си запратих към тях боздугана си, внезапната промяна в посоката му беше невъзможна за предвиждане, и по-голямата от двете нимфи се разпадна на сянка с траен вой на ужас, докато разбивах черепа ѝ.
Другата нимфа не губеше нито миг в скръб за падналите си братя и болка, неподобна на никоя друга, ме разкъса, когато сондите ѝ се сблъскаха със страната ми и аз бях захвърлена на калдъръма в краката ѝ – наистина пир за чудовище.
– Краят е подходящ за служител на Истинските кралици – изръмжах, а погледът ми бе погълнат от огромното същество.
То издаде гърч от най-чиста радост, тези сонди ме обездвижиха по негова милост, провирайки се между плочите на бронята ми и пробивайки плътта и костите в търсене на туптящото ми сърце.
Пръстите ми се свиваха в калдъръма, докато търсех дръжката на падналия си боздуган, изгубения си кинжал или дори камък. Аз бях Грус и щях да се бия до последния момент, дори ако ми оставаха само секунди тук и сега. Точно както моят скъп татко щеше да се бори преди смъртта си.
В съзнанието ми се разля видение, но не на прекрасните лица на моите кралици, както би трябвало да бъде, а на един тъмноок мошеник с душа на сьомга и тяло на бог. Той щеше да бъде толкова разочарован от мен за това. Все така яростен от моето падение.
Моят край настъпи и въпреки всичко, за което трябваше да живея, аз го приех, агонията от приближаването му ме погълна, докато нимфата ме гледаше в лицето, а усмивката изкривяваше прогнилите ѝ черти. Усетих как сондите ѝ се допират до разтуптяното ми сърце, как магията ми крещи в отчаян отказ, а силата ѝ я зове като тръбач армия от плъхове.
Не.
Трябваше да живея за толкова много неща.
Съдбата беше наистина много жестока.
Но точно когато звездите повеляваха моя край, едно изкривяване в тъканта на съдбата видя не моята смърт, а разпръскване на дим и разруха, когато нимфата, която държеше жизнената ми сила в ужасяващата си хватка, се разпадна като нищо повече от мъгла на вятъра.
Вдишах рязко дъх, примесен с болка и неверие, и шокирано примижах към спасителя си.
Не е воин. Не кралица. Дори моето скъпо куче-риба не доплува до течението, за да спаси своята пищна красавица. Не – това беше просто едно момче.
Малко момче, не по-голямо от десет години и очевидно непробудено, стоеше над мен с изгубения ми кинжал в ръка и с дивашки поглед, който говореше за всички ужаси, на които е било свидетел в младия си живот.
Тъмната му кожа беше опръскана с черната кръв на съществото, което беше убил, а оскъдните му мускули бяха напрегнати, докато той държеше стоманения кинжал, все още опрян толкова високо, колкото беше, за да прониже сърцето на чудовищното същество, което искаше да ме унищожи.
Очите му намериха моите, миг на разбирателство между нас, когато се срещнахме там, двама воини на бойното поле.
– Да живеят Истинските кралици – въздъхна той и сякаш думите му бяха призив от звездите горе, в гърба му се извиси мощен рев от гласове, истинска какофония от кошмари за всички, които се изправиха пред нея. Хората от Селестия бяха потеглили от домовете си, за да се присъединят най-сетне към бунта.
На феите от този град им беше дошло до гуша и те най-сетне се бяха обединили под призива на своите кралици.
Назад към част 4 Напред към част 6